зеленчуци и хранителни припаси. Да би назърнал някой в работния му двор, дето бяха приготвени в запас всякакви дървени изделия и съдове, които никога не влизаха в работа — би му се сторило, че се е намерил по някакъв начини в Москва на дървения пазар, дето всекидневно отиват пъргави тъщи и свекърви, с готвачките отподире, да пазаруват различни неща за къщните си нужди и дето се белеят на камари, всякакви дървени работи, дялани, стружени, сглобявани и плетени, бъчви, качета, чебури, бурета, кани с човка и без човка, чутури, кошници, панери, дето жените държат къдели, конци и други подобни дреболии, кошове от тънка вита трепетлика, кутийки от плетена брезова кора и много други неща, които употребява богата и бедна Русия. И защо, да попита човек, трябваше на Плюшкин такава грамада от подобни изделия? Цял живот не би дошло ред да се употребят те дори за две такива домакинства като неговото; ала нему и това се виждаше малко. Недоволен от събраното, той всеки ден се разхождаше по улиците на своето село, надничаше под мостчета, под греди и всичко, каквото му попаднеше: вехта подметка, женска дрипа, железен гвоздей, глинено чирепче — всичко мъкнеше в къщи и го туряше в купа, който Чичиков съзря в ъгъла. „Я вижте, рибарят тръгна на лов!“ — думаха селяните, като го зърнеха да отива за плячка. И наистина след него нямаше нужда да се помита улицата: ако някой пътник офицер изгубваше шпората си, шпората начаса отиваше в известната купчина; ако някоя селянка се заплеснеше някак на кладенеца, та забравяше кофата си, той задигаше и кофата. Впрочем, когато някой селянин го забележеше и го уличеше на местопрестъплението, той не се опираше и връщаше задигнатия предмет: но попаднеше ли веднъж тоя предмет е купчината, тогава всичко бе свършено: той се вереше и кълнеше, че предметът е негов, купен еди-кога си от еди-кого си, или пък останал от дядо му. В стаята си той дигаше от пода всичко, каквото видеше: парченца червен восък, късче хартия, перце, и всичко туй слагаше на писмената маса или прозореца.
А пък беше време, когато той бе само пестелив стопанин! Беше женен, къщовник и съседите му се отбиваха у тях да си хапнат добре, да послушат и се поучат от него на стопанство и мъдра спестовност. Всичко течеше живо и с отмерен вървеж: движеха се воденици, тепавици, работеха сукнени фабрики, столарски тезгяхи, предачници; вред и във всичко се вмъкваше зоркият поглед на стопанина и като трудолюбив паяк той припкаше загрижено, но чевръсто по всички краища на своята стопанска паяжина. В чертите на лицето му не се отразяваха твърде силни чувства, ала в очите му личеше ум: с опитност и познаване на света бе проникната речта му и на госта биваше приятно да го слуша; приветливата и приказлива домакиня се славеше с гостоприемство; за посрещане на гостите излизаха двете му миловидни дъщери — и двете русокоси и свежи като рози, изскачаше и син му, пъргаво момче и се целуваше с всички, без много да обръща внимание дали това е приятно, или не на госта. В къщата бяха отворени всички прозорци, в задните горни стаи се помещаваше учителят французин, който се бръснеше чудесно и беше голям стрелец: за обяд винаги донасяше фазани или патици, а понякога и само врабешки яйца, които поръчваше да му опържат, защото никой друг в цялата къща не ги ядеше; там също живееше и една негова съотечественица, наставница на двете девойки. Самият домакин се явяваше на трапезата със сюртук, макар и малко поизносен, ала чист, лактите бяха здрави: нийде никаква кръпка. Ала добрата домакиня се помина, част от ключовете, а заедно с тях и малките грижи преминаха върху него. Плюшкин стана по-неспокоен и както всички вдовци, по-подозрителен и по-скъперник. На голямата си дъщеря, Александра Степановна, той не можеше да се довери за всичко, пък и имал право, защото Александра Степановна скоро побягнала с един щабсротмистър, кой знае от кой кавалерийски полк, и се венча с него набързо в една селска черква, знаейки, че баща й не обича офицерите поради чудновато предубеждение, че всички военни са картоиграчи и прахосници. Бащата я прокълна тогава, ала не си направи труд да я преследва. В къщи стана още по- пусто. Скъперничеството на стопанина почна да проличава по-ясно; лъсналите се в острата му коса бели косми, верни негови дружки, помогнаха да се развие то още повече; учителят французин бе освободен, защото синът му трябваше вече да отиде на служба: мадам бе изпъдена, защото излезе, че не е безгрешна в открадването на Александра Степановна: синът бе изпратен в губернския град да разпита в правителствения дом, според съвета на баща му, за някоя по-важна служба, ала вместо това се зачисли в полка и писа на баща си оттам да му прати пари, за да се обмундирова; твърде естествено, в отговор той получи онуй, което простолюдието нарича „цървул“. Най-сетне последната дъщеря, която бе останала в къщи, се помина и старецът остана сам-самин — и вардач, и пазител, и владетел на своите богатства. Самотният живот даваше изобилна храна на скъперничеството му, което, както е известно, има вълчи глад и колкото повече поглъща, толкова по-ненаситно става; човешките чувства, които и без това не бяха дълбоки у него, от минута на минута издребняваха и всеки ден по нещо се губеше в тази изхабена развалина. Пък взе, че се случи в такваз минута, като че нарочно за да се потвърди мнението му за военните — синът му да загуби на карти: възмутен отдън душа, той му изпрати бащиното си проклятие и никога вече не се заинтересува да узнае дали е жив или не. В къщата му всяка година се затваряше по един прозорец, останаха най-сетне само два, от които единия, както вече читателят видя, беше залепен с хартия; всяка година главните неща от стопанството се изплъзваха от очите му, все по-вече и повече дребнавият му поглед се обръщаше към хартийките и перцата, които той събираше в стаята си; все по-неотстъпчив ставаше той към търговците, които дохождаха да закупват от него стопански произведения: те се пазаряха, пазаряха, па най-после съвсем го зарязваха, като си казваха, че това е бяс, а не човек, сеното и храните гниеха: кладните и купчините се обръщаха на чист тор — зеле да садиш на тях, брашното в зимниците се обръщаше на камък, та трябваше да се сече; страшно беше да се допре човек до сукната, платната и домашните материите се обръщаха на прах. Той вече бе почнал да забравя колко и какво има и помнеше само на кое място в долапа стои шишенце с остатък от някаква си настойка, на което сам бе турял белег, за да не я изпие някой крадешком, и де има някое перце или късче червен восък. А пък приходите в стопанството се събираха както по-рано; пак толкова оброк трябваше да донесе всеки мужик, пак с толкова принос орехи беше обложена всяка селянка, пак толкова топа платно трябваше да натъче тъкачката. Всичко това се трупаше в зимниците и всичко гниеше и ставаше на дупки и сам той се обърна най-после е в някаква дупка на човечеството. Александра Степановна дохожда на два пъти с малкия си син с надежда дано получи нещо: види се походният живот на щабсротмистъра не ще да е бил тъй привлекателен, както е изглеждал преди сватбата. Плюшкин й прости и дори позволи на малкото внуче да си поиграе с някакво копче, което беше на масата му, ала не й даде никакви пари. Друг път Александра Степановна пак дойде, вече с две дечица, и му донесе козунак за чай и нов халат, защото старият халат на баща й беше станал такъв, че не само й беше съвестно да го гледа, но дори й беше срамно. Плюшкин погали двете си внучета и като качи едното на дясното си коляно, а другото — на лявото, подруса ги досъщ тъй, като че яздеха коне; взе козунака и халата, ала абсолютно нищо не даде на дъщеря си; тъй си отиде Александра Степановна без нищо.
И така, ето какъв род помешчик стоеше пред Чичиков! Трябва да се каже, че подобно явление рядко може да се срещне в Русия, дето всичко обича да се разпусне, а не да се свие, и толкова по-поразително бива то, че тук, до самия него, можеше да се случи друг помешчик, който се весели и пирува на широка нога, с всичката руска юнащина и болярство, който изпепелява, дето се вика, до шушка целия си живот. Чужденец пътник ще се спре отчаян пред жилището му и ще се чуди кой ли владетелен принц се е озовал между тия дребни тъмни собственици: като дворци изглеждат белите му масивни къщи с безброй комини, белведери, ветропоказатели, обиколени с купища отделни постройка и всякакви помещения за гости. Какво ли няма у него! Театри, балове; цяла нощ сияе градината му, окитена със светлини и кандила, огласявана от гръмовита музика. Половина губерния се събира тук пременена и весело се разхожда под дърветата и на никого не изглежда диво и застрашително в това изкуствено осветление, когато театрално изпъкне от гъстака някоя озарена с фалшива светлина гранка, лишена от ярката си зеленина, а там във висинето нощното небе изглежда от това по-тъмно и по-намръщено, и двайсет пъти по-страшно и строгите вършини на дървесата, врязали се дълбоко в непробудния мрак, негодуват с разтреперани листа против тоя лъжлив блясък, осветил долу коренищата им.
Няколко минути Плюшкин стоеше, без да продума дума, а Чичиков все още не можеше да заприказва, заинтересуван както от вида на самия стопанин, тъй и от всичко онова, което беше в стаята. Той дълго не можеше да измисли като с какви думи да обясни причината на своето посещение. Беше се наканил да почне в такъв дух, че уж като бил чувал много за добродетелите и редките качества на душата му, сметнал за свой дълг да му засвидетелствува лично уважението си; но се сепна и почувствува, че това е твърде много. Като метна още един път изкриво поглед върху всичко, което се намираше в стаята, той почувствува, че може успешно да замени думите „добродетели и редки качества на душата“ с думите „икономия и ред“ и затова,
