кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост.
Като направи един или два завоя, нашият герой се озова най-после пред самата къща, която му се видя сега още по-печална. Зелена плесен покриваше старите дървета на оградата и портата. Множество сгради — за слуги, хамбари, зимници — явно овехтяващи, пълнеха двора; до тях, надясно и наляво, се виждаха врати към други дворища. Всичко говореше, че някога стопанството тук е вървяло в широк размер, а сега всичко изглеждаше мрачно. Не се забелязваше нищо, което да съживи картината — ни врати да се отварят, ни хора да излизат отнякъде, никакви живи къщни шетни и грижи! Само пътната порта беше отворена, и то защото беше влязъл един мужик с натоварена талига, покрита с рогозка, дошъл сякаш нарочно за да съживи това замряло място: в друго време и тя биваше затворена здраво, защото на желязната врата висеше един исполински катинар. До една от сградите Чичиков скоро забеляза някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго не можа да разпознае от какъв пол беше фигурата — селянка или селянин. Дрехата я беше съвсем неопределена, много прилична на женски халат, на главата й качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена. „Брей жена е! — рече си той и тутакси додаде: — Ба, не е! Разбира се, жена е!“ — най-после каза, като се вгледа по-внимателно. Фигурата от своя страна също го гледаше внимателно. Изглеждаше, че гостът беше за нея нещо невидяно, защото тя го разглеждаше не само него, но и Селифан, и конете, като почнеш от опашката, та до муцуната. По закачените на пояса и ключове и по това, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономката.
— Чувай, стрино — проговори той, като слизаше от бричката, — де е господарят ти?…
— Няма го дома — прекъсна го икономката, без да дочака края на питането, и после подир минута додаде: — Какво ви трябва?
— Имам работа с него.
— Влезте в къщи — рече икономката, като се обърна и му показа гърба си, който беше оцапан с брашно, а по-надолу имаше една голяма дупка.
Той влезе в един тъмен широк трем, отдето го лъхна влага като в зимник. От трема попадна в една стая, също тъмна, едва озарена от светлина, която идеше от една широка пролука под вратата. Като отвори тая врата, той най-сетне се видя на светло и биде поразен от безредието, което беше пред него. Изглеждаше, като че в къщата сега миеха дъските, та тук бяха натрупали временно всичките мебели. На една маса стоеше дори счупен стол, а до него часовник със спряно махало, около което паяк бе успял да уплете паяжина. Тук също стоеше, опрян с едната си страна към стената, един долап със старовремски сребърни предмети, шишенца и китайски фарфор. На писмената маса, инкрустирана със седефена мозайка, която на места бе вече изпопадала и оставила подире си само жълти жлебчета, пълни с клей, бяха струпани множество всевъзможни неща: купчинка ситно изписани хартийки, затиснати с мраморна позеленяла преса с яйчице отгоре, някаква си старовремска книга с кожена подвързия и червени краища, един лимон, цял изсъхнал и станал колкото лешник, отчупена ръчка от кресло, чаша с някаква течност и с три мухи вътре, покрита отгоре с писмо, парченце червен восък, парцалче, намерено някъде, две пачи пера, оцапани с мастило и изсъхнали като от охтика, зъбочистка, съвършено пожълтяла, с която стопанинът навярно е човъркал зъбите си още преди нашествието на французите в Москва.
По стените бяха накачени доста нагъсто и безразборно няколко картини: една дълга пожълтяла гравюра, която изобразяваше някакво сражение — с огромни барабани, викащи войници с триъгълни шапки и със затъващи коне — без стъкло, турена в рамка от червено дърво с тънки бронзови ивици и бронзови кръгчета по ъглите. Наред с тях заемаше половин стена една огромна почерняла картина с маслени бои, която изобразяваше цветя, плодове, разрязана диня, муцуна на дива свиня и увиснала с главата надолу патица. Отсред тавана висеше полилей в платнен калъф, който от праха беше заприличал на пашкул с бубата вътре. В един ъгъл на стаята на пода бе натрупана купчина от всички ония предмети, които бяха по- груби и недостойни да стоят по масите. Какво именно се намираше в тая купчина — мъчно беше да се каже, защото прахът върху нея беше толкова изобилен, че ръцете на оня, който се допреше до нея, заприличваха на ръкавици; по-изпъкнало от другите неща стърчаха оттам счупено парче от дървена лопата и една вехта подметка от ботуш. По никакъв начин не би могло да се каже, че в тая стая живее живо същество, ако една стара, износена качулка, която стоеше на масата, не говореше за неговото пребиваване. Докато той разглеждаше цялата странна наредба, страничната врата се отвори и влезе същата оная икономка, която той срещна на двора. Но сега той видя, че това беше по-скоро иконом, отколкото икономка: икономката поне не бръсне брадата си, а тоя напротив, я бръснеше и, както изглеждаше, доста рядко, защото пялата му гуша с долната част на бузите приличаха на телено чесало, с каквото чешат конете. Като придаде на лицето си въпросителен израз, Чичиков очакваше с нетърпение да чуе какво иска да му каже икономът. Икономът от своя страна също очакваше какво иска да му каже Чичиков. Най-сетне последният, учуден от това странно недоумение, се реши да попита:
— Какво стана господарят? Дома ли е?
— Тук е стопанинът — отвърна икономът.
— Че де е? — запита пак Чичиков.
Та що, драги, сляп ли сте или какво? — забеляза икономът. — Ама че сте и вие! Ето ме, аз съм стопанинът!
Тук нашият герой, без да иска, отстъпи назад и го погледна втренчено. Случвало му се беше да вижда много и разни хора, дори такива, каквито на нас с читателя може би никога не ще ни се случи да видим; ала такъв още не бе виждал. Лицето му не представляваше нищо особено, то беше почти такова, каквото бива у мнозина мършави старци, само долната челюст се издаваше твърде далеч напред така, че той трябваше винаги да я закрива с кърпа, за да не я заплюе; малките му очички още не бяха угаснали и играеха изпод високо израслите вежди като мишки, когато, подали из тъмните си дупки муцунки, с наострени уши и раздвижени въси, разглеждат дали не се е спотаила нейде някоя котка или някое палаво момче и душат подозрително дори и въздуха. Много по-забележително беше облеклото му. С никакви средства и старания човек не можеше да открие от какво беше направен халатът му: ръкавите и горните поли дотолкова бяха се омазали и лъснали, че приличаха на юфт, от който правят ботуши; отзад вместо две се клатушкаха четири поли, от които се подаваха фъндъци памук. Около шията също беше завързано нещо, което не можеше да се разбере чорап ли е, превръзка ли е или колан, но по никакъв начин не беше вратовръзка. С една дума, да би го срещнал Чичиков тъй пременен при някоя църковна врата, навярно би му дал един меден петак, защото за честта на нашия герой трябва да кажем, че той имаше състрадателно сърце и не можеше да се удържи да не подари на сиромаха един меден петак. Ала пред него стоеше не просяк, пред него стоеше помешчик. Тоя помешчик владееше повече от хиляда души селяни и надали можеше да се намери у друг някой толкова храна — на зърно, на брашно и просто на кладки, а зимниците, хамбарите и сушилните да са натъпкани с толкова много платна, сукна, овчи кожи, обработени и сурови, сушени риби и всякакви
