София Александровна и Маклатура Александровна.
На всички дами това държане на Чичиков никак не се хареса. Една от тях нарочно мина край него, за да го накара да забележи това, и дори закачи блондинката доста небрежна с дебелото руло на роклята си, а с шарфа си, който се развяваше около раменете й, направи тъй, че тоя се блъсна с края си по самото лице; в същото време зад него от една дамска уста заедно с теменужения аромат излетя една доста остра и злоезична забележка. Ала той или наистина не чу, или се престори, че не чу, само че това не беше хубаво, защото мнението на дамите трябва да се скъпи: и затова той се разкая, но чак после, май късничко вече.
Справедливо във всяко отношение негодувание се изсипа на много лица. Колкото и голяма да беше тежестта на Чичиков в обществото, макар да беше милионер и лицето му да имаше израз на величие и дори на нещо марсовско и военно, все пак има неща, които дамите не ще простят никому, който ще да бъде той, и тогава — пиши го пропаднал! Има случаи, дето жената, колкото и да е слаба и безсилна по характер в сравнение с мъжа, става изведнъж по-твърда не само от мъжа, но и от всичко на света. Пренебрежението, което Чичиков показа почти неумишлено, възстанови между дамите дори съгласието, което беше комай на прага на гибелта, по случай завладяването на стола. В казаните от него случайно няколко сухи и обикновени думи съзряха остри подмятания. Като връх на нещастията някои от младите хора бе съчинил още тук сатирични стихове за танцуващото общество, без което, както се знае, почти никога не минава на губернаторските балове. Тези стихове направо бяха приписани на Чичиков. Негодуванието растеше и в разните ъгли дамите почнаха да говорят за него по най-неблагоприятен начин, а клетата институтка беше унищожена съвсем и присъдата й бе вече подписана.
А през това време за нашия герой се готвеше една пренеприятна изненада: тогава, когато блондинката се прозяваше, а той й разправяше някои и други историйки, случили се в различни времена, и дори засегна комай и гръцкия философ Диоген, от крайната стая се показа Ноздрев. От бюфета ли се бе отскубнал, или от малката зелена гостна, дето играеха нещо по-енергично от обикновения вист, по своя ли воля, или бяха го изтласкали, ала той се яви весел, радостен, хванал под ръка прокурора, когото навярно беше мъкнал вече няколко време, защото горкият прокурор въртеше на вси страни гъстите си вежди, като че измисляше начин да се отърве от това приятелско пътуване под ръка. И наистина то беше непоносимо. Ноздрев, сръбнал кураж от две чашки чай, разбира се, не без ром, дрънкаше немилостиво. Като го видя още отдалеч, Чичиков се реши дори на жертва, т.е. да напусне завидното си място и колкото се може по-скоро да се махне: тази среща не му предвещаваше нищо хубаво. Но като напук в това време се вести губернаторът, който изказа необикновена радост, че е намерил Павел Иванович, и го спря, като го помоли да бъде съдия в спора му с две дами по въпроса: трайна ли е женската любов или не; а през това време Ноздрев вече го съзря и тръгна право към него. — А, херсонският помешчик, херсонският помешчик! — крещеше той, като се доближаваше и се кискаше тъй, че свежите му, румени като пролетна роза страни трепереха. — Как е, накупи ли много мъртви? Зер вие не знаете, ваше превъзходителство — ревеше той, като се обърна към губернатора, — той търгува с мъртви души! Бога ми! Слушай, Чичиков! Аз ти говоря като приятел, ние всинца тука сме твои приятели, на, и негово превъзходителство е тука — аз бих те обесил, бога ми, бих те обесил!
Чичиков просто цял се бе объркал.
— Ще повярвате ли, ваше превъзходителство — продължи Ноздрев, — като ми каза той: „Продай ми мъртви души“, аз просто се пръснах от смях. Дохождам тук, казват ми, че бил закупил за три милиона селяни за преселване! Какво ти преселване! Той пазари от мене мъртви. Слушай, Чичиков, ами ти си говедо, бога ми, говедо! Ето на, и негово превъзходителство е тука… нали тъй, прокуроре?
Но прокурорът и Чичиков, и самият губернатор бяха тъй смаяни, че не можеха да отговорят нищо: а между туй и Ноздрев, без да обръща внимание, продължаваше полутрезвата си реч:
— Но ти, приятелю, ти, ти… аз няма да те оставя, докато не ми кажеш защо купуваш мъртви души. Слушай, Чичиков, не те ли е срам наистина, ти знаеш, че нямаш по-добър приятел от мене… На, и негово превъзходителство е тука — нали тъй, прокуроре? Вие не ще повярвате, ваше превъзходителство, как ние сме привързани един към друг, тоест просто да ми речете — на, аз стоя тука, а вие да ми речете: „Ноздрев, кажи за права бога, кого повече обичаш, баща си или Чичиков?“, ще отговоря: „Чичиков“ бога ми… Позволи ми, душке, да ти лепна едно безе44. Позволете, ваше превъзходителство, да го целуна. Да, Чичиков, не се противи, едно безенце ще ми позволиш да запечатам на белоснежната ти бузка! — Ноздрев биде тъй отблъснат със своето безе, че щеше да полети на земята. Всички се дръпнаха от него и престанаха да го слушат, но все пак думите му за покупката на мъртви души бяха казани от цяло гърло и придружени с такъв гръмовит смях, че привлякоха вниманието дори на ония, които бяха в най-далечните ъгли на стаята. Тази новина изглеждаше тъй странна, че всички се спряха с някакъв дървен, глупаво въпросителен израз. Настъпи двеминутна странна тишина. Чичиков забеляза, че много дами си смигнаха помежду си с една злобна, ядовита усмивка и в израза на някои лица се показа нещо такова двусмислено, което още повече увеличи това смущение. Че Ноздрев е голям лъжец, това всички знаеха и никак на беше чудно да чуете от него решителни безсмислици; ала смъртният — наистина трудно е дори да се разбере как е устроен този смъртен, колкото и да е глупава новината, стига да е новина, той непременно ще я съобщи на друг смъртен, макар само за това именно, за да каже: „Я вижте каква лъжа пуснали!“ А другият смъртен с удоволствие ще даде ухо, макар че после сам ще каже: „Но това е съвсем плоска лъжа, която не заслужава никакво внимание!“ И веднага след това той ще тръгне да търси трети смъртен, за да му разправи, и после заедно с него да извика с благородно негодувание: „Каква плоска лъжа!“ И това непременно ще обиколи целия град и всички смъртни колкото и да са те, непременно ще се изприказват до насита и после ще признаят, че това не заслужава внимание и не е достойно да се говори за него.
Тази наглед глупава случка явно разстрои нашия герой. Колкото и да са плоски думите на един глупак, но понякога те биват достатъчни да смутят умния човек. Той взе да се чувствува чоглаво, не добре, също тъй, както да беше изведнъж стъпил с прекрасно лъсната обувка в някоя кална, вонеща локва, с една дума — лошо, съвсем лошо! Той се опита да не мисли за това, гледаше да се разсее, да се развлече, седна малко на вист, но всичко тръгна като криво колело; на два пъти излезе с друга боя и като забрави, че третата не се бие, замахна силната и удари по погрешка своята. Председателят съвсем не можеше да разбере как Павел Иванович, който тъй хубаво и, може да се каже, тъй тънко разбираше от играта, можа да направи такива грешки и да бие дори своята пика поп, на която той според собствения му израз се надяваше като на бога. Разбира се, пощенският началник и председателят, и дори самият полицейски началник както му е редът, пущаха шеги за нашия герой, дали не бил вече влюбен той и че ние знаем де, че на, Павел Иванович сърцето понакуцва, знаем и кой го е прострелял; ала всичко туй никак не го утешаваше, колкото и да се опитваше да се засмива и шегува. През време на вечерята той пак никак не можа да се разпусне, макар че обществото на масата беше приятно и че отдавна бяха извели Ноздрев, защото самите дами най-сетне забелязаха, че поведението му стана прекалено скандално. Посред котильона45 той седна на пода и почна да хваща танцуващите за полите, което вече не приличаше на нищо, според израза на дамите. Вечерята беше доста весела: всички лица, които се мяркаха пред тройните свещници, цветята, бонбоните и бутилките — бяха озарени с най-непресторено доволство. Офицерите, дамите, фраковете — всичко стана любезно дори до блудкавост. Мъжете скачаха от столовете си и отърчаваха да вземат от слугите ястията, за да ги предлагат с необикновена сръчност на дамите. Един полковник подаде на една дама чиния със сос, турена на върха на гола шпага. Мъжете, които бяха на почтени години и между които седеше Чичиков, спореха високо, като редуваха всяка сериозна дума със залък риба или говеждо, натопен по безмилостен начин в горчица; и те спореха за такива предмети, в които той всякога вземаше участие, ала сега той приличаше на човек, уморен или убит от дълъг път, комуто нищо не иде на ум и който не е в сила да вникне в нищо. Той дори не дочака свършека на вечерята и си отиде у дома много по-рано, отколкото обикновено си отиваше.
Там, в тая стаичка, тъй позната на читателя, с врата запречена със скрин, и с назъртащи понякога из ъглите хлебарки, положението на мислите и духа му беше също тъй неспокойно, както бе неспокойно креслото, в което седеше. Неприятно, смътно чувство гнетеше сърцето му: някаква тежка пустота зееше там. „Дявол да ви вземе всички, които сте измислили тия балове! — говореше той разядосан. — Какво сте се толкова зарадвали като глупаци? В губернията лош урожай, скъпотия, а те седнали балове да ми правят! Голяма работа: натруфили се с женски парцали! Нечуто и невидено, че някоя била натрупала върху си
