както я наричаха почти едногласно в града N., именно — дама, приятна във всяко отношение. Това название тя бе придобила по законен ред, защото наистина нищо не бе пожалила, за да стане любезна до последна степен, макар, разбира се, че през любезността й се промъкваше крадешком — ух, една толкова голяма подвижност на женския характер! — и макар че понякога в нейната приятна дума стърчеше — ух, каква игла! — все пак да не те сполетява онова, което кипеше в сърцето й против някоя друга, която по някакъв начин и с каквото и да е би изпъкнала като първа. Но всичко туй беше облечено с тънко светско държане, което можеше да се срещне в един губернски град. Всяко движение тя правеше с вкус, дори обичаше стиховете, дори понякога знаеше мечтателно да държи главата си и всички се бяха съгласили, че тя наистина е дама, приятна във всяко отношение. Другата пък дама, т.е. гостенката, ще наричаме — просто приятна дама. Пристигането на гостенката събуди двете кученца, които спяха на припек, рунтавата Адел, която постоянно се заплиташе в собствената си козина, и мъжкият Попури с тънички крачка. И едното, и другото понесоха с лай свитите си на колелца опашки към антрето, дето гостенката се освободи от своя клок и остана по рокля с моден десен и цвят и с дълги опашки на врата; из цялата стая замириса на жасмин. Щом приятната във всяко отношение дама узна за пристигането на просто приятната дама, тя изтича в антрето. Дамите се уловиха за ръце, целунаха се и извикаха, както извикват институтките, които се срещат наскоро след свършване на учебното заведение, когато мамичките им още не са успели да им обяснят, че бащата на едната е по-беден и с по-долен чин от бащата на другата. Целувката излезе звънлива и кученцата пак ливнаха, за което ги перкаха с кърпа, и двете дами отидоха в гостната, разбира се, в син цвят, с канапе, кръгла маса и дори параван, покрит с бръшлян; след тях отърчаха, ръмжейки, рунтавата Адел и високият Попури с тъпички крачка. „Тука, тука, ей в това ъгълче! — думаше домакинята, като приканяше гостенката в ъгъла на канапето. — Ей тъй! Ей тъй! Ето ви и възглавка!“ Като каза това, тя пъхна зад гърба й възглавка, на която беше извезан с вълнена прежда рицар тъй, както го везат винаги по канава: носът, излязъл като стълба, а устните — като четириъгълник. „Колко ми е драго, че сте вие… Чувам, че някой дойде, па и мисля кой ли ще бъде тъй рано.“ Параша дума: „Вицегубернаторшата.“ А аз казвам: „Ех, пак дошла, глупачката, да ми додява и тъкмо щях да кажа, че не съм в къщи…“
Гостенката вече щеше да пристъпи към работа и да каже новината, но възклицанието, което в това време издаде приятната във всяко отношение дама, изведнъж даде друга насока на разговора.
— Каква веселичка басма! — възкликна дамата, приятна във всяко отношение, като гледаше роклята на просто приятната дама.
— Да, много веселичка. Прасковя Феодоровна обаче намира, че щяло да бъде по-добре, ако кутийките бяха по-малки и капчиците да не бяха кафяви, ами ясно сини. На сестра й пратили една материйка: такова очарование, което просто не може да се изкаже с думи. Представете си: ивичките теснички, теснички, каквито може само да се представи човешкото въображение, фонът ясносин и пред всяка ивичка се редуват все очички и лапички, очички и лапички, очички и лапички… С една дума, безподобно! Може решително да се каже, че нищо подобно не е имало на света.
— Миличка, това е шарено!
— Ах, не! Не е шарено!
— Ах, шарено е!
Трябва да забележим, че дамата приятна във всяко отношение, беше донякъде материалистка, склонна към отрицание и съмнение, и много нещо отхвърляше в живота.
Тук просто приятната дама обясни, че това съвсем не е шарено и извика: „Да, поздравявам ви: волани вече не се носят.“
— Как не се носят?
— Наместо тях носят фестончета.
— Ах, не е хубаво — фестончета.
— Фестончета, все фестончета: пелеринката с фестончета, на ръкавите фестончета, на раменете фестончета, долу фестончета, навред фестончета.
— Не е хубаво, София Ивановна, навсякъде фестончета.
— Мило е, Ана Григориевна, до невероятност: шият се на два ръба, широки изрезки и отгоре… Но чакайте, ето сега ще се учудите, ето сега ще кажете, че… хайде, учудвайте се, представете си, корсетите ги правят още по-дълги, отпред с езичета и предното кокалче съвсем излиза из границата: фустата цяла се събира наоколо, както едно време малакофите, дори отзад подпълват с малко памук, за да бъде съвършена белфам.
— Е, това вече не го разбирам! — каза дамата, приятна във всяко отношение, като направи едно движение с глава с чувство на достойнство.
— Именно, това вече наистина: не се разбира! — отговори просто приятната дама.
— Както искате, но аз за нищо в света не ще почна да подражавам това.
— И аз също… Наистина, като си помислиш докъде отива понякога модата… На нищо не прилича! Аз поисках от братовчедката си една такава кройка нарочно за смях; моята Меланя почна да ми шие.
— Та вие, значи, имате кройката? — извика дамата, приятна във всяко отношение, не без явно сърдечно вълнение.
— Отдавна, сестра ми я донесе.
— Душичке, дайте я на мене, моля ви се от все сърце.
— Ах, дадох вече дума на Прасковя Феодоровна. Освен — подир нея.
— Кой ще иде да я носи подир Прасковя Феодоровна? Ще бъде твърде странно от наша страна, ако предпочетете чужди пред своите.
— Но и тя е леля.
— Тя ви е леля, ама бог знае каква: от мъжка страна… Не, София Ивановна, не ща и да чувам, ще излезе, че искате да ми нанесете такава обида… То се види, омръзнала съм ви вече: ясно е, че вие искате да скъсате с мене всяко приятелство.
Горката София Ивановна съвсем не знаеше какво да стори. Тя чувствуваше сама, че се е пъхнала между два силни огъня. Що й трябваше да се хвали? Тя беше готова да надупчи с игла глупавия си език.
— Е, какво прави нашият хубавец? — каза между туй дамата, приятна във всяко отношение.
— Ах, боже мой! Какво само седя пред вас! И таз хубава! Ами знаете ли, Ана Григориевна, за какво съм дошла при вас? — Тук гостенката спря дъх, думите като ястреби бяха готови да литнат една през друга и трябваше само да бъдеш толкова безчовечен, каквато беше искрената приятелка, за да се решиш да я спреш.
Колкото и да ми го хвалите и превъзнасяте — заговори тя с живост, по-голяма от обикновената, — но аз ще ви кажа направо и нему ще кажа в очите, че той е никаквик, никаквик, никаквик!
— Но чуйте само какво ще ви открия аз…
— Пръснали слухове, че бил хубав, а той съвсем не е хубав, съвсем не е хубав и носът му е… най- неприятен нос.
— Но позволете ми, позволете ми само да ви разправя… душичке Ана Григориевна, позволете ми да ви разправя! То е цяла история, разбирате ли: история, сконапел истоар46 — заговори гостенката с почти отчаян израз и съвършено молещ глас. Не пречи да се забележи, че в разговора на двете дами се примесваха твърде много чужди думи и понякога цели дълги френски фрази. Но колкото и да е изпълнен авторът с благоговение към спасителните облаги, които френският език принася на Русия, колкото и да е изпълнен с благоговение към похвалния обичай на нашето висше общество, което говори на него през всички часове на деня, разбира се, от дълбоко чувство на любов към отечеството си — все пак той никак не се решава да внесе фрази от какъвто и да е чужд език в тази своя руска поема. И тъй нека продължаваме по руски.
— Каква е тази история?
— Ах, миличка Ана Григориевна, да можехте само да си представите положението, в което се намирах! Представете си, днес иде при мене попадията, попадията, на отец Кирил жена му, и какво си мислите вие, нашият хрисим приятел, нашият гостенин, какъв бил, а?
— Как, нима и около попадията се е увъртял?
— Ах, Ана Григориевна, да беше само увъртане, това още не значи нищо: слушайте само какво ми разправя попадията. Дошла, каже у нея помешчицата Коробочка, изплашена и бледа като смърт, и разправя, и как още разправя, само послушайте, цял роман: неочаквано в късна полунощ, когато всички в
