място, бе паднала шапката и той сам, възлегнал назад, бе пъхнал главата си в коляното на Чичиков, така че оня трябваше да я чукне с пръст. Селифан се ободри и като плесна няколко пъти по гърба шарения, който подир туй удари на тръс, и като помаха бича високо над всички, издума с тънко пеещо гласче: „Не бойте се!“ Конете се стреснаха и понесоха като перо лекичката бричка. Селифан само помахваше и поизвикваше: „Ех! Ех! Ех!“ и плавно подскачаше на капрата, когато тройката ту се понасяше по някое нагорнище, ту летеше стремглаво надолу от някоя стръмнина, с каквито беше осеян широкият друм, който слизаше с почти невидимата си настилка, надолу. Чичиков само се усмихваше, подскачайки леко върху кожената възглавка, защото обичаше бързото препускане. И кой ли русин не обича бързото препускане? Неговата душа ли, която се стреми да се развърти, да се разгуляе, да каже понякога: „Дявол да вземе всичко!“ — неговата ли душа няма да го обича? Може ли да не го обича тя, когато в това препускане лъха нещо възторжено-чудно? Струва ти се, че незнайна сила те е понесла на крилото си, ти сам летиш и всичко лети: летят верстите, летят насреща търговци, седнали върху предниците на своите талиги, лети от двете страни гората с тъмни редици ели и борове с брадвен кънтеж и с гарванов грак; лети незнайно къде в губещата се далечина целият път; и нещо страшно има в това бързо летене, при което не успява да се очертае изчезващият предмет, а само небето над главата и леките облаци, и прозирващият между тях месец изглеждат еднички неподвижни. Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеше да се родиш ти — в оная земя, която не обича да се шегува, а гладка-равна се е ширнала наполовин свят, и върви, та брой верстите, докато ти се замрежат очите. И не си негли някоя сложна пътна машина, не си с железен винт забурмена, а на бърза ръка, живо, само с брадва и длето те е измайсторил и сглобил пъргав някой ярославски мужик. Не е с немски ботфорти коларят: само брада и ръкавици и седи дявол го знае на що; а като се привдигне, па като замахне, па като викне песен — конете вихром полетят, спиците на колелата се слеят в един гладък кръг, само пътят потрепери, па ахне от уплаха спрелият се пешак — и ето тя хвърчи, хвърчи, хвърчи! И ето вече виждаш в далечината как нещо върти вихрушка от прах.
Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо: не е ли светкавица това, запокитена от небето? Що значи това движение, което навява ужас? И каква незнайна сила е затворена в тия незнайни за света коне? Ех, коне, коне — чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето; гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух; лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават й път другите народи и държави.
ТОМ ВТОРИ
ГЛАВА I
Защо да се изобразява бедността, само бедността и несъвършенството на нашия живот, като се изкопават хора от глухата провинция, от далечни затънтени краища на държавата? Какво да се прави, когато такива са качествата на съчинителя и заболял от собственото си несъвършенство, той вече не може да изобразява нищо друго освен бедността, само бедността и несъвършенството на нашия живот, като изкопава хора от глухата провинция, от далечни затънтени краища на държавата, ето, ние пак попаднахме в глух край, пак се натъкнахме на затънтено място. И какво глухо, какво затънтено място! Като исполински насип на някаква безкрайна крепост с ъглови кули и бойници се простираха и извиваха на хиляда и повече версти планински възвишения. Великолепно се възземаха те над безкрайните простори на равнините ту като варовито-глинести чукари във вид на отвесни стени, прорязани с долища и ровове, ту като миловидно закръглени зелени изпъкнали места, покрити като с агнешка кожа от млад храсталак, поникнал от отсечени дънери, ту най-после като тъмни гъсти гори, оцелели по някакво чудо от брадвата. Реката, ту вярна на своите брегове, правеше с тях извивки и лъкатушки, ту се отделяше далеч в лъките, за да блесне там след няколко завоя като огън на слънцето, за да се скрие пак в някоя горичка от брези, трепетлики и елхи и да избърза там тържествено, съпроводена от мостове, воденици и язове, които сякаш тичаха след нея при всеки завой.
На едно място стръмният бряг на възвишенията беше по-гъсто нагизден със зелените къдри на дърветата. Чрез изкуствено залесяване, благодарение неравността на планинската долина, север и юг на растителното царство се бяха събрали заедно тук. Дъб, ела, дива круша, клен, вишни и глогини, ниска бодлива акация и калина, обвита с хмел, ту помагайки си да растат заедно, ту заглушавайки се, пъплеха по цялата височина отдолу догоре. А горе, на самото й теме, към зелените вършини на дърветата се примесваха червените покриви на господарските постройки, дървената украса и гребените на скритите отзад селски къщи, горната надстройка на господарския дом с балкон, украсен с резба, и голям полукръгъл прозорец. И над цялото това сборище от дървета и покриви най-високо се издигаше със своите позлатени, бляскави кубета старата селска църква. На всичките й върхове стърчаха златни ажурени кръстове, закрепени със златни прозирни вериги, тъй че отдалече изглеждаше, като че ли във въздуха виси неподдържано от нищо злато, което лъщи като нажежени жълтъци. И всичко това в обърнат вид, с върховете, покривите и кръстовете надолу, се оглеждаше миловидно в реката, дето грозни хралупести върби, от които едни стърчаха край бреговете, а други съвсем във водата, натопили там и вейки, и листа, омотани в плъзгав жабуняк, плувнал във водата заедно с жълти водни рози, сякаш разглеждаха тази чудна картина.
Гледката беше много хубава, ала гледката отгоре надолу, от надстройката на къщата към далечината, беше още по-хубава. Никой гост и посетител не можеше да остане равнодушен на балкона. От учудване дъхът в гърдите му спираше и той само извикваше: „Боже, колко е просторно тук!“ Безкрайни, безпределни пространства се откриваха пред погледа: зад лъките, обсипани с горички и воденици се зеленееха на няколко пояса гори, зад горите през въздуха, който вече почваше да става омарен, се жълтееха пясъци. И пак гори, които вече се синееха като море или мъгла, разляла се надалеч, и пак пясъци, още по-бледни, ала все така жълтеещи се. В далечния небосклон лежаха като гребен варовити планини, които лъщяха с белината си дори в дъждовно време, като че ги осветяваше вечно слънце. Върху ослепителната им белина в полите на места се мяркаха като че димящи тъмносиви петна. Това бяха далечни села, но тях човешкото око вече не можеше да различи. Само огненият проблясък от слънчевата светлина върху златното църковно теме даваше да се разбере, че това беше многолюдно голямо селище. Всичко това тънеше в невъзмутима тишина, несъбуждана дори от въздушните певци, рейнали се из пространствата и чиито отгласи едва достигаха до слуха. С една дума, гостът, застанал на балкона, и след двучасово съзерцание не можеше да изговори нищо друго освен: „Боже, колко е просторно тук!“
Но кой живееше и кой владееше това село, в което като към непристъпна крепост не можеше да се доближи човек оттук, а трябваше да мине от другата страна, дето пръснати дъбове посрещаха приветливо наближаващия гост, простирайки широки виснали гранки като приятелски обятия и изпровождайки го към лицето на същата оная къща, върхът на която видяхме отзад и която се показваше сега цяла, от едната страна с редица къщурки, вишнали върхове и гребени с резба, а от другата — църква, блеснала със златни кръстове и златните везеници на нависнали във въздуха вериги? На кой щастливец принадлежеше това глухо кътче?
На помешчика Андрей Иванович Тентетников — Тремалханска околия, млад, трийсет и три годишен щастливец, при това ерген.
Но кой е той, какъв е, какви качества, какви свойства има? Съседите, читателки, трябва да разпитаме седите. Съседът му, който принадлежеше към фамилията на сръчните, днес вече съвсем изчезващи щабсофицери-брандери в оставка, се изразяваше за него с думите „Най-първобитно говедо!“ Генералът, който живееше десетина версти от него, думаше: „Млад човек, неглупав, ала много мисли за себе си. Аз бих могъл да му бъда полезен, защото имам връзки и в Петербург, па дори и с…“ Генералът на довършваше речта си. Капитан-изправникът пък завърташе така отговора си: „На, утре отивам при него за дълг!“ Селяните от неговото село на въпроса, какъв човек е господарят им, не отговаряха нищо. Ще рече, мнението им за него беше неблагоприятно.
