се каже, мой благодетел…
В такъв случай знаете ли какво? — каза [Костанжогло]. — Идете, до него няма и десет версти. Моят кабриолет стои готов впрегнат. Идете до него още сега. Вие ще успеете да се върнете за чая.
— Превъзходна мисъл! — извика Чичиков, като взе шапката си.
Докараха му кабриолета и за половин час той беше при полковника. Цялото село беше разхвърляно: постройки, постройки, купчини вар, тухли и греди по всички улици. Бяха изградени някакви здания,нещо като правителствени учреждения. На едно беше написано със златни букви: Депо за земеделски оръдия; на друго: Главна сметководна експедиция, по-нататък: Комитет за селски работи; Школа за нормална просвета на селяните. С една дума, дявол знае какво нямаше!
Той завари полковника до една сметководна маса с перо в зъбите. Полковникът прие Чичиков извънредно любезно. Наглед той беше предобър, превежлив човек: почна да му разказва колко мъки и трудове му е струвало да докара имението си до днешното благосъстояние: с болка на сърце се оплака колко е трудно да накараш мужика да разбере, че просветеният разкош, изкуството, художеството докарват висша наслада човеку; че до ден-днешен не е могъл да застави селянките да носят корсет, а пък в Германия, дето той стоял с полка в 14-та година, дъщерята на воденичаря знаела да свири дори на фортепиано; но че въпреки всичкото упорство от страна на невежеството той без друго ще успее да постигне, когато неговият мужик кара плуга, същевременно да чете книга за гръмоотводите на Франклин74 или Вергилиевите „Георгики“75, или „Химическото изследване на почвите“.
„Надявай се! — помисли си Чичиков. — А пък аз и досега още не съм прочел «Графиня Лавалиер»; все нямам време.“
Много други работи още разправи полковникът за това, как да се направят хората честити. За него парижкият костюм имаше голямо значение. Той си залагаше главата, че ако само половината руски мужици бъдат обути с немски панталони, науките ще се издигнат, търговията ще се повдигне и за Русия ще настъпи златен век. Чичиков го слуша, слуша, загледан внимателно в очите му, па каза най-сетне: „С този, чини ми се, няма що да се церемоним“ и тутакси му обясни, че тъй и тъй, той има нужда от такива и такива души, [за което] трябва да се направят еди-какви си продавателни и извършат всички формалности.
— Доколкото можах да забележа от вашите думи — каза полковникът, без да се смути ни най-малко, — това е молба, нали?
— Да, тъй.
— В такъв случай изложете я писмено. Молбата ще постъпи в канцеларията за рапорти и донесения. Канцеларията, като я зарегистрира, ще я препрати на мен; от мене тя ще отиде в комитета за селските дела; оттам, след като се направят справки, ще отиде при управляващия заедно със секретаря…
— Моля ви се! — извика Чичиков. — Та тъй може да се проточи бог знае колко! Пък и как да се разправи писмено за това? Това е такъв вид работа, че… Та душите са един вид… мъртви.
— Много хубаво. Вие така и напишете, че душите са един вид мъртви.
— Ама как тъй мъртви? Че така не може да се пише. Те, макар и да са мъртви, но трябва да изглеждат, като да са живи.
— Хубаво. Вие така напишете: но трябва или изисква се, желае се, иска се да изглеждат като живи. Без писмена процедура това не може да стане. Пример — Англия и дори сам Наполеон. Аз ще ви отредя комисионер, който ще ви придружи по всички канцеларии. Той издрънка звънеца. Влезе един господин.
— Секретарю! Повикайте ми комисионера! — Дойде комисионерът, някакъв си нито мужик, нито чиновник.
Ето той ще ви придружи по всички най-необходими места.
Какво да се прави с тоя полковник? Чичиков реши от любопитство да отиде с комисионера да види всички тия най-необходими места. Канцеларията за подаване рапорти съществуваше само на име, с надпис, а вратата беше заключена. Началникът й Хрулев бил преместен в новооснования комитет за селските постройки. Мястото му било заето от камердинера Березовски, но той също бил някъде откомандирован от строителната комисия. Бутнаха се в департамента за селските дела — там пък ремонт; събудиха някакъв пиян човек, но от него не можаха да научат нищо. „У нас е неразбория — каза най-после комисионерът на Чичиков. — Господаря го водят за носа. У нас за всичко разпорежда строителната комисия: откъсва всекиго от работата, праща го, дето си ще. Само в комисията по постройките е изгодно да бъде човек.“ Той, както се вижда, бе недоволен от строителната комисия. И наистина Чичиков видя: навсякъде строяха. По-нататък Чичиков не иска да гледа друго. Като се върна, той каза на полковника, че работата е тъй и тъй, че у него е каша и нищо не може да се разбере, а комисията за подаване рапорти съвсем я няма.
Полковникът кипна от благородно негодувание и стисна силно ръката на Чичиков в знак на благодарност. Тозчас той взе хартия и перо и написа осем най-строги запитвания: на какво основание комисията за постройките се е разпоредила самоволно с неподведомствени ней чиновници? Как е могъл главноуправляващият да допусне — един представител, преди да сдаде длъжността си, да отива да прави следствия? И как комитетът за селските дела е могъл да гледа равнодушно, че дори канцеларията за подаване рапорти и донесения не съществува?
„Е сега ще се забърка кашата!“ — помисли си Чичиков и се накани да си отива.
— Не, аз няма да ви пусна. Сега вече собственото ми честолюбие е засегнато. Аз ще ви докажа що значи органическо, правилно устройство на стопанството. Ще натоваря с вашата работа такъв човек, който самичък струва колкото всички, свършил е университетски курс. Ето какви крепостни хора имам! А за да не губите скъпоценно време, най-покорно [ви моля] да поседите в моята библиотека — каза полковникът, като отвори една странична врата. — Тука има книги, пера, хартия, моливи, всичко. Ползувайте се, ползувайте се от всичко: вие сте господар. Просветата трябва да бъде открита за всички.
Тъй говореше Кошкарев, като го въвеждаше в книгохранилището. Това беше голям салон, отдолу догоре пълен с книги. Там имаше дори и препарирани животни. Книги от всички области: по лесовъдство, скотовъдство, свиневъдство, градинарство; списания по всички специалности, които се изпращат само да се запише абонамент, но никой не [ги] чете. Като видя, че всичко това не бяха книги за приятно времепрекарване, той се обърна към друг шкаф, но от трън, та на глог: там пък всичките книги бяха философски. Шест огромни томища се изпречиха пред очите му под надслов: „Подготвителен увод в областта на мисленето. Теория на общността, на съвкупността, на същността и прилагането й за разумяване органическите начала на обществената производителност.“ Каквато книга и да отвореше Чичиков, на всяка страница — проява, развитие, абстракт, затвореност и сливане. И дявол знае какво още нямаше! „Това не е за мене“ — си каза Чичиков и се обърна към третия шкаф, дето имаше книги по отдела на изкуствата. Тука той извади една огромна книга с нескромни митологически картини и почна да ги разглежда. Такъв вид картини се харесват на ергени от средна възраст, а понякога и на онези старци, които дразнят себе си с балети и разни възбудителни неща. Като прегледа една книга, Чичиков извади и друга от същия вид, но тъкмо в това време се появи полковник Кошкарев със сияещ вид и с хартия в ръка.
— Всичко е направено и е направено отлично! Човекът, за когото ви говорих, е безспорен гений. Заради това аз ще [го] поставя по-горе от всички само за него ще отворя цял департамент. Погледнете каква светла глава и как само за няколко минути той реши всичко.
„Е, слава тебе, господи!“ — помисли си Чичиков и се приготви да слуша. Полковникът почна да чете:
— „Пристъпвайки към обмисляне възложеното ми от ваше високородие поръчение, чест имам с настоящото да ви доложа:
1-во. В самата молба на господин колежкия съветник и кавалер Павел Иванович Чичиков се съдържа недоразумение, защото душите в поменатите списъци са наречени по недоглеждане умрели. Под това те вероятно са благоволили да разбират ония, които наскоро ще умрат, но не умрелите. Пък и самото това название говори вече за емпирическо изучаване на науките, което се е ограничило сигурно само с първоначалното училище, защото душата е безсмъртна.“
— Шмекер! — каза Кошкарев с удоволствие, след като се поспря. — Тука той малко ви е поухапал. Но съгласете се, какво силно перо!
„2-ро. Никакви незаложени души по поименните списъци, не само които наскоро ще умрат, но и всякакви други в имението няма, защото всички в съвкупност не само са заложени без изключение, но са и презаложени с прибавка по сто и петдесет рубли на душа освен малкото селце Гурмайловка, което се
