ден; приличаше като две капки вода на Платонов, само с тази разлика, че не беше отпусната като него, а приказлива и весела.
— Добре дошъл, братко! Колко ми е драго, че дойде. Константин не е в къщи, но скоро ще си дойде.
— Ами къде е?
— В село има малко работа с някакви купувачи — говореше тя, като въвеждаше гостите в къщи.
Чичиков с любопитство разглеждаше жилището на тоя необикновен човек, който получаваше двеста хиляди приход, мислейки от жилището да открие свойствата на самия домакин, както по раковината човек заключава за мидата и охлюва, които някога са живели в нея и оставили своя отпечатък. Не можеше да се извади никакво заключение. Всичките стаи бяха прости, дори празни: ни фрески, ни картини, ни бронз, ни цветя, ни етажерки с фарфор, ни дори книги. С една дума, всичко показваше, че главният живот на оня, който обитава тук, преминава съвсем не между четирите стени на стаята, а в полето, и самите планове не се обмисляха предивременно, както правят сибаритите, разположени около огъня, при камината, в меки кресла, а му хрумваха там, на мястото на работата, и там, дето му хрумваха, там веднага се обръщаха в дело. В стаите Чичиков можа да забележи само следи от женско домакинство: на масите и столовете бяха турнати чисти липови дъски и върху тях бяха наслагани листовце от някакви цветове, приготвени за сушене.
— Каква е тая смет, сестро, дето е наслагана тука? — попита Платонов.
— Каква ти смет! — отговори домакинята. — Това е най-доброто средство против треската. Ние излекувахме миналата [година] всички мужици. Това пък е за настойка; а туй е за сладко. Вие се подигравате с моите сладка и туршии, ала после, когато ги ядете, сами ги хвалите.
Платонов отиде при фортепианото и почна да разгръща нотите.
— Боже, колко стари работи! — рече той. — Е, не те ли е срам, сестро?
— Извинявай, братко, отдавна нямам време да се занимавам с музика. Аз имам осемгодишна дъщеря, която трябва да уча. Да я дам в ръцете на чужденка-гувернантка, само и само да имам свободно време за музика — не, братко, извинявай, това няма да го направя.
— Каква си станала отегчителна сестро! — рече брат й и се приближи до прозореца. — А, ето го, иде, иде! — каза Платонов.
Чичиков също избърза към прозореца. До входа приближаваше около четирийсетгодишен, жив, мургав мъж със сюртук от камилско [сукно]. Той беше небрежен към облеклото си. Шапката му беше от вълнено кадифе. От двете му страни със снети шапки вървяха двама души от по-долно съсловие. Те разговаряха с него, като разправяха нещо: единият — прост мужик, другият — някакъв пришелец кулак и хаймана, със синя сибирка. Тъй като спряха до входа, разговорът им се чуваше в стаите.
— Вие най-добре ще направите следното: откупете се от вашия господар. Аз може да ви дам и назаем: после ще ми се изплатите.
— Не, Константин Федорович, какво ще се откупуваме? Вие сами ни вземете. У вас ние ще се научим на всичко. Такъв умен човек като вас в цял свят не може да се намери. А пък лошото е сега, че човек не може сам да се опази. Кръчмарите захванаха да приготвят такива настойки, че от една чашка ще вземе тъй да те дращи в корема и ще изпиеш цяло ведро вода; докато се сетиш, току-виж, всичко си пропил. Много съблазън. Дяволът май върти света, бога ми! Всичко тъй правят, само и само да зашеметят мужика: и тютюн, и всякакви такива работи. Какво да се прави, Константин Федорович. Човек си — не можеш се удържа.
— Чувайте: ето каква е работата: все пак и у мене е робия. Наистина още от първия път работникът всичко получава: и крава, и кон, ала там е работата, че аз съм взискателен към мужиците, както никой друг. Първото нещо у мене е да работи човек; за мене ли, или за себе си, ала никому не позволявам да се излежава. Сам аз работя като вол, и мужиците ми работят, защото знаем от опит, байно: ако не работи, всякакви глупости идат човеку на ум. Та вие помислете общо за това и поговорете [помежду си].
— Ама ние сме говорили вече за това, Константин Федорович. И старите думат: какво ще приказваме! Зер всеки мужик у вас е богат, а това не е току-така; и свещениците ви са така милозливи. А пък у нас ни взеха и тях и няма кой да ни погребва.
— Все пак върви и поприказвай.
— Слушам.
— Та туйнака, Константин Федорович, вие бъдете тъй добри… Понамалете — думаше пришелецът кулак със синя сибирка, който вървеше от другата му страна.
— Аз вече казах, не обичам да се пазаря: аз не съм като друг някой помешчик, при когото отивате тъкмо когато има да плаща на заложната банка. Знам ви аз всички; вие водите списъци на всички помешчици, кой кога има падеж в банката. Какво чудно има тогава? Като се намерят натясно, те и за половин цена ще ви го продадат. А защо ми са на мене твоите пари? Моята стока може и три години да лежи: аз нямам да плащам на заложната банка.
— Така си е, Константин Федорович. А пък аз туйнанка, това го правя не с някаква корист, а защото искам и занапред да имам с вас работа. Заповядайте да вземете три хиляди пейчец. — Търговецът извади от пазвата си един пакет с кирливи асигнации. Костанжогло прехладнокръвно ги взе и без да ги брои, пъхна ги в задния джоб на сюртука.
„Хм — помиели Чичиков, — като носна кърпа!“ Костанжогло се показа на вратата на гостната. Той още повече учуди Чичиков с мургавостта на лицето си, с твърдостта на черната си коса, която на места беше преждевременно побеляла, с живия израз на очите си и някакъв жлъчен отпечатък на горещ южен произход. Той не беше чист русин. Той сам не знаеше отде са произлезли прадедите му. Не се занимаваше със своето родословие, защото намираше, че това не му влиза в работа и е излишно за стопанството. Той се мислеше за русин, пък и не знаеше друг език освен руски.
Платонов му представи Чичиков. Те се целунаха.
— Реших да се поразходя из някои губернии — рече Платонов, — да развея ипохондрията.
— Много хубаво — каза Костанжогло. — Из кои места — продължи той, приветливо обърнат към Чичиков — предполагате сега да насочите своя път?
— Да ви призная — каза Чичиков, наклонил приветливо глава настрани и същевременно гладейки с ръка ръчката на креслото, — аз пътувам засега не толкова по своя работа,колкото по работа на другиго: генерал Бетришчев, близък мой приятел и, може да се каже, мой благодетел, ме помоли да навестя негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но от друга страна, тъй да се каже, и за свой интерес; защото наистина, без да се говори вече за ползата, която човек може да извлече в хемороидно отношение, да видиш свят, кръговращението на хората — това е, тъй да се рече, жива книга, съща наука.
— Да, не вреди да надзърне човек и в други кътчета.
— Превъзходно благоволихте да забележите: именно тъй, действително не вреди. Виждаш неща, които не би видял; срещаш хора, които не би срещнал. А приказките с някои не се купуват и със злато, както например ей сега ми се представи случай. Към вас прибягвам, почтенейши Константи Федорович, научете ме, оросете жаждата ми с просветляване чрез истината. Очаквам като манна сладките ви думи.
— Но на що?… На що да ви науча? — каза Костанжогло смутено. — Аз сам съм се учил съвсем малко.
— На мъдрост, почтенейши, на мъдрост — на мъдростта да управлявам трудното кормило на селското стопанство, на мъдростта да извличам сигурни доходи, да добивам богатство не въображаемо, а действително, изпълнявайки с това дълга на гражданин, заслужавайки уважението на съотечествениците си.
— Знаете ли що — рече Костанжогло, като го гледаше замислено, — останете един ден у нас. Аз ще ви покажа цялото управление и ще ви разправя за всичко. Както ще видите, тук няма никаква мъдрост.
— Разбира се, останете — каза домакинята и като се обърна към брата си, додаде: — Братко, остани: къде ще бързаш?
— Мене ми е все едно. Какво, Павел Иванович?
— Аз също, аз с голямо удоволствие… Но има едно обстоятелство: роднината на генерал Бетришчев, някой си полковник Кошкарев…
— Та той е луд.
— Вярно, той е луд. И аз не бих отишъл при него, но генерал Бетришчев, близък мой приятел и, тъй да
