— Да вървим!
— Къде, къде? — извика домакинът, като се събуди и опули очи. — Не, господинчета! Поръчано е да бъдат снети колелата на каляската, а вашият жребец, Платон Михайлич, е пратен на паша на петнайсет версти далече оттука. Не, днес вие ще пренощувате у мене, па утре, след ранен обяд, вървете си поживо- поздраво.
Какво да правят с Петух? Трябваше да останат. Затова пък бяха възнаградени с чудна пролетна вечер. Стопанинът нареди разходка по реката. Дванадесет гребци с двадесет и четири весла ги понесоха с песни по гладката повърхнина на огледалното езеро. От езерото влязоха в реката, безпределна, с полегати брегове от двете страни, като се промъкваха постоянно под протегнати напреко през реката въжа за риболов. Нито една струйка не вълнуваше водата: само гледки безмълвно се нижеха пред тях една след друга и горичка след горичка радваха погледите с живописно разхвърляните си дървета. Гребците дърпаха отведнъж двадесет и четири весла, вдигаха ги едновременно нагоре и ладията като от само себе си, като лека птица се носеше по неподвижната огледална повърхнина. Момъкът-запевач, широкоплещест юначага, третият от кормилото, започваше с чист, звънлив глас и извиваше сякаш из славеево гърло началния напев на песента; петима подземаха, шестима я издигаха и се разливаше тя, безпределна като самата Русия. И Петух, възбуден, пригласяше и извишаваше, дето не достигаше сила на хора, и дори сам Чичиков чувствуваше, че е русин. Само един Платонов си мислеше: „Какво ли е хубавото на тази тъжна песен? Навява на душата още по-голяма тъга“
Когато се връщаха, вече бе мръкнало. В здрача веслата удряха по водата, която вече не отразяваше, небето. Те доближиха в тъмно брега, по който бяха накладени огньове; рибари варяха на пиростия чорба от живи, мятащи се още риби. Всичко вече се бе прибрало по къщите. Селските говеда и птиците отдавна бяха прибрани и прахът от тях се бе улегнал, а говедарите стояха при портата и чакаха да им донесат гърне мляко и да ги поканят на рибена чорба. В дрезгавината се чуваше тих глъч от хора, кучешки лай, който долиташе отнякъде, от чужди села. Месецът изгряваше и потъмнелите околности почваха да се осветяват и всичко се озари. Чудни картини! Но нямаше кой да им се любува. Николаша и Алексаша, наместо да литнат в това време край тях на два лихи коня да се надпреварват, мислеха за Москва, за сладкарниците, за театрите, за които им бе разказал един дошъл от столицата кадет; баща им мислеше как да нахрани по- добре гостите; Платонов се прозяваше. От всички най-жив излезе Чичиков. „Ех, наистина! Ще се снабдя и аз един ден със селце.“ И взеха да му се мяркат и женица, и чичончета.
А на вечерята пак преядоха. Когато Павел Иванович влезе в отредената му за спане стая и лягайки си в кревата, попипа кореми си: „Тъпан! — каза той. — Никакъв градоначалник вече не може влезна.“ А как се бе случило, че отвъд стената беше кабинетът на домакина. Стената бе тънка и всичко, каквото се приказваше там, се чуваше. Домакинът поръчваше на готвача за следния ден, уж като ранна закуска, един истински обяд — как го заръчваше! Би се отворил апетит и на мъртвеца.
— А че кулебяката73 направи на четири ъгъла — говореше той, като мляскаше и поемаше дъх. — В един ъгъл тури ми ти мене хрилете на есетрата и гръбначните хрущяли, в друг гречнева кашица и гъбички с лучец, па и рибе мляко, а че и мозък, а че и каквото знаеш там такова… туй-онуй, което още трябва… А че от едната страна, разбираш, тя да се позачерви мъничко, а от другата я остави по-леко. А пък отдолу… поизпечи я тъй, че цялата да всмуче маслото, да го попие тъй, че цялата, знаеш, ей тъй да може туйнака — не да се рони, ами да се топи в устата като някакъв сняг, тъй че да не усетиш. — Като говореше туй, Петух мляскаше и цъкаше с уста.
„Дявол да го вземе! Няма да ме остави да спя“ — мислеше си Чичиков и се зави презглава да не чува нищо. Ала и през одеялото се чуваше:
— А пък покрай есетрата натуряй цвекло на звездички, па и каймачец, и печурчици, па и още, знаеш, репички, моркови, бобец, па и още нещо такова, знаеш, туй-онуй, да има гарнитура, гарнитура всякаква повечко. А пък в свинските шерденчета тури ледец, да бухнат хубавичко.
Много още ястия заръча Петух. Току се чуваше: — А че поизпържи го, а че поизпечи го, а че остави го да се изпоти хубавичко! — Чичиков заспа на някакъв пуяк.
На другия ден гостите преядоха толкова, щото Платонов не можеше вече да язди кон. Жребеца изпратиха с Петуховия коняр. Те седнаха в каляската. Муцунестото куче тръгна лениво подир колата: и то беше преяло.
— Е, това вече е прекалено — каза Чичиков, като излязоха от двора.
„Но не чувствува тегота, ето кое е досадното!“ — (помисли) Платонов.
„Да бих имал като тебе седемдесет хиляди доход в годината — помисли си Чичиков, — не бих [допуснал] отегчението и да се мерне пред очите ми. Ето предприемача Муразов — лесно се казва — десет милиона… Ама че богатство!“
— Бихте ли се отбил у нас? Иска ми се да си взема сбогом от сестра си и от зетя си.
— С голямо удоволствие — каза Чичиков.
— Ако се занимавате със стопанство — рече Платонов, — ще ви бъде интересно да се запознаете. Не можете намери по-добър стопанин. В десет години издигна имението си [дотам], че вместо трийсет, сега получава двеста хиляди.
— Ах, че той е, разбира се, препочтен човек! Много интересно ще ми бъде да се запозная с такъв човек. Разбира се! Та това е… Ами как се казва?
— Костанжогло.
— Ами неговото име и на баща му? Позволете да узная.
— Константин Федорович.
— Константин Федорович Костанжогло. Много интересно ще ми бъде да се запозная с него. Поучително е да се види такъв човек.
Платонов взе грижата да ръководи Селифан, което беше необходимо, защото Селифан едва се държеше на капрата. Петрушка на два пъти, както стоеше, тупна от каляската долу, тъй че стана нужда най-сетне да го привържат с въже за капрата. „Ама че говедо!“ — само повтаряше Чичиков.
— На, погледнете, почва неговата земя — каза Платонов, — съвсем друга гледка.
И наистина през цялото поле бе посадена гора — прави като стрели дървета, по-нататък друга, по- висока, също млада гора, зад нея стара гора; и все една от друга по-високи. После пак ивица поле, покрито с гъста гора, и пак по същия начин млада гора, и пак стара. И три пъти минаха през гора като през порти на стена. „Туй всичко е израсло за някакви осем или десет години, което у други и за двайсет [не би израсло].“
— Как е направил това?
— Попитайте го. Той е такъв агроном — у него нищо не е току-тъй. Остави, че познава добре почвата, той знае и какво съседство е потребно при сеитбата, до какъв вид жито какви дървета да стоят. Всяко нещо у него изпълнява наведнъж по три-четири длъжности. Гората освен че му е потребна за дървен материал, но му е нужна още да държи на нивите в еди-кое си място еди-каква си влага, да достави еди-колко си листен тор, да даде еди-каква си сянка. Когато настава суша наоколо, у него няма суша. Когато наоколо има недород, у него няма недород. Жално е, че аз самичък малко разбирам от тия неща, та не мога да ви разправя, ала у него има такива работи… Наричат го магьосник.
„Наистина той бил за чудо човек — си помисли Чичиков. — И много жално е, че този млад човек е повърхностен и не умее да разправи.“
Най-сетне селото се показа. Като някакъв град изглеждаше то с множеството къщи на три хълма, увенчани с три черкви; то навсякъде бе осеяно с исполински купи и кладни. „Да — рече на ума си Чичиков, — личи си, че тук живее стопанин-богаташ.“ Къщите здрави; улиците шосирани; ако се видеше някъде талига — талигата беше здрава и нова; срещаха се мужици с умен израз на лицето; рогатият добитък — отбор; дори селските свини изглеждаха като дворяни. Личеше, че тук именно живеят ония мужици, които гребат, както казва песента, с лопата среброто. Нямаше тук английски паркове и морави с всякакви украси. Но както едно време редица хамбари и работнически постройки се простираха чак до самата господарска къща, за да може господарят да вижда всичко, каквото става около него; и най-сетне върху къщата се издигаше стъклена кула за оглеждане околността на петнадесетина версти разстояние. Пред къщи ги посрещнаха слуги, пъргави, съвсем не прилични на пияницата Петрушка, макар и да не носеха фракове, а казашки чекмени от синьо домашно сукно.
Домакинята изтича сама на входната площадка. Тя беше свежа, само кръв и мляко, хубава като божи
