— Ще ви утеша с това, че нищо не съм ял: нямам никакъв апетит.
— Пък да знаете каква риба уловихме! Какво есетрище ни падна! Какви караси, какви шарани!
— Човек дори се дразни, като ви слуша. Защо винаги сте тъй весел?
— Че защо пък да ми е тежко? Моля ви се! — рече домакинът.
— Как защо? Защото е отегчително.
— Малко ядете — това е причината. Я се опитайте хубавата да пообядвате. А пък и отегчението го измислиха напоследък; по-преди никой не го познаваше.
— Стига сте се хвалил! Тъй ли, пък вие никога не сте чувствували отегчение?
— Никога! Пък не знам, и време дори нямам за това. Събудя се сутрин — ето ти готвача, — трябва да се заръчва обяд, после чай, после с управителя, а после на риба, току-виж, и обядът дошъл. Следобяд не успяваш да похъркнеш — пак готвачът, трябва да се поръча вечеря; после дошъл готвачът — трябва да се заръча обяд за утре… Де има време за отегчение?
През цялото време на разговора Чичиков разглеждаше госта, който го учудваше с необикновената си хубост, със стройния си картинен ръст, с крехката си неизхабена младост, с девствената чистота на лицето си, което не бе загрозено нито с една пришчица. Нито страст, нито скръб, нито дори нещо подобно на вълнение и безпокойство не бяха дръзнали да се докоснат до девственото му лице и да сложат върху му бръчка, ала заедно с това и не бяха го оживили. То си оставаше някак сънливо, макар че навремени ироническа усмивка го съживяваше.
— Аз също, ако ми позволите да се намеся — рече той, — не мога да разбера как тъй, при такава външност, каквато е вашата, човек може да почувствува отегчение. Разбира се, освен ако парите не стигат или ако враговете, които понякога са готови да посегнат дори на самия му живот…
— Повярвайте ми — прекъсна го хубавецът-гостенин, — че за разнообразие бих желал да имам понякога някаква тревога, някой поне да ме разсърди — и това го няма. Отегчително ми е и това си е.
— Значи, имението ви е с малко земя, с малко селяни?
— Съвсем не. Ние с брата си имаме около десет хиляди десетини и при тях повече от хиляда души селяни.
— Странно! Не разбирам. А може би недород, болести? Да не би мнозина от мъжки пол да ви са измрели?
— Напротив, всичко си е в най-добър ред и брат ми е отличен стопанин.
— И при това — да ви е отегчително? Не разбирам — забеляза Чичиков и сви рамене.
— Чакайте, ей сега ще пропъдим теготата — каза домакинът. — Тичай бърже, Алексаша, в готварницата и кажи на готвача по-скоро да ни изпрати банички. Ами де са лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка? Защо не донасят закуските?
Но вратата се отвори. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка се явиха, покриха масата, поставиха поднос с шест бутилки разноцветни настойки. Скоро около стъклата и подноса се нанизаха огърлица чинии с всякаква лакома стръв. Слугите се движеха пъргаво, постоянно донасяха нещо в захлупени чинии, през които се чуваше масло, което пращи. Лапнишаранът Емелян и хайдукът Антошка шътаха отлично. Тези прякори им бяха дадени само тъй — за насърчение. Господарят съвсем не обичаше да се кара, той беше добряк. Но русинът някак не може да мине без пиперлива дума. Тя му е потребна като чаша ракия за смилане на храната. Какво да се чини, такава си е натурата му: нищо блудкаво не обича.
След закуската дойде обядът. Тук добродушният стопанин стана истински разбойник. Щом забележеше у някого само едно късче, тутакси му слагаше друго, като думаше: „Без еш нито човек, нито птица може да живее на този свят.“ У когото имаше две — тури му трето, говорейки: „Какво е това число две? Бог обича света троица.“ Изядеше ли гостът три — той му каже: „Де се е чуло и видяло талига с три колелета? Кой гради къща с три ъгъла?“ За четири той имаше също поговорка, за пет — пак. Чичиков изяде нещо около дванайсет резена и си мислеше: „Е, сега вече домакинът не ще има какво да каже.“ Надявай се! Домакинът, без да продума, изтърси му на чинията една част от гръбнака на теленце, печено на шиш, с бъбреците, и какво теленце!
— Две години съм го хранил с мляко — рече домакинът, — ходил съм подире му като подир син!
— Не мога — каза Чичиков.
— Вие първом го опитайте, па тогава кажете: не мога.
— Няма де да влезе, няма място.
— А бе то и в черквата нямало място, ама като влязъл градоначалникът, намерило се място. А пък било такава навалица, че яйце нямало де да падне. Вие само опитайте: това парче е като градоначалника.
Опита го Чичиков и наистина парчето беше нещо като градоначалника, намери му се място, а уж изглеждаше, че нищо не може да се помести.
„Е, как ще отиде в Петербург или Москва този човек? С такова гостоприемство за три години той ще изяде там всичко!“ Тоест той не знаеше, че това сега е усъвършенствувано: и без гостоприемство човек може да пропилее всичко не за три години, ами за три месеца.
Стопанинът току наливаше и наливаше: което гостите не допиваха, той го даваше на Алексаша и Николаша да го допиват и те мятаха чашка след чашка: още отсега се виждаше, когато отидат в столицата, на каква област от човешките познания ще обърнат те внимание. С гостите пък стана друго: те едвам, с мъка се извлякоха на балкона и с мъка насядаха в кресла. Стопанинът, както седна в своето четириместно някакво кресло, тъй си заспа веднага. Угоената му собственост се обърна на ковашки мях и през отворената уста и носовите душници почна да издава такива звуци, каквито рядко дохождат на ума и на нов съчинител: и барабан, и флейта, и някакво покъсано бучене, същински кучешки лай.
— Ама че я засвири! — рече Платонов.
Чичиков се изсмя.
— Разумява се, като ядеш тъй, отде ще ти дойде тегота! По-скоро ще ти дойде сън, нали?
— Да. Обаче аз — вие ме извинете — не мога да разбера как тъй може човек да чувствува тегота. Против теготата има толкова много средства.
— Какви?
— Че малко ли са за млад човек? Да танцува, да свири на инструмент… а ако не — да се ожени.
— За кого?
— Зер няма наоколо ви хубави и богати моми?
— Няма.
— Потърсете тогава в други места, поразходете се. — И богата мисъл веднага блесна в ума на Чичиков. — Ами ето едно прекрасно средство! — каза той, загледан в очите на Платонов.
— Какво?
— Пътуването.
Къде да пътувам?
— Че ако сте свободен, хайде да тръгнем заедно — каза Чичиков и си помисли вътрешно, гледайки Платонов: „Много хубаво ще бъде това. Тогава ще можем да делим разноските наполовина, а поправката на колата изцяло да оставя на негова сметка.“
— Ами вие закъде пътувате?
— Засега пътувам не толкова по своя работа, колкото по чужда. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя роднините му… Разбира се, роднините са си роднини, но отчасти, тъй да се рече, и за мой интерес: защото да види човек свят, кръговръщението на хората — кой каквото ще и да каже, ама това е жива книга, втора наука. — И като каза това, Чичиков взе да размисля така: „Наистина ще бъде хубаво. Може дори и всичките разноски да се прехвърлят на негова сметка, дори и да се возим на негови коне, а моите да се поохранят у него в село“.
„Пък защо ли да не се поразходя? — мислеше си в туй време Платонов. — У дома нямам никаква работа, стопанството и без туй е в ръцете на брат ми; ще рече, никакво разстройство. Защо наистина да не се проветря?“
— Ами съгласен ли сте — каза той гласно — да погостувате у брат ми един-два дена? Инак зер няма да ме пусне.
— С голямо удоволствие, дори и три.
— Е тогава дайте си ръката! Дохождам! — каза оживено Платонов.
Те се хванаха за ръце.
