поклон надолу, тъй че за късо време всички предмети в стаята се скриха от погледа му и той можеше да види само носовете на собствените си чепици. След като постоя малко в това почтително положение и дигна пак главата си нагоре, той не видя вече Улинка. Тя бе изчезнала. На нейно място се бе появил един великан-камердинер с буйни мустаци и бакенбарди и със сребърен леген и кани в ръцете.
— Ти ще ми позволиш да се облека пред тебе, нали?
— Не само да се облечете, ами можете да извършите пред мене всичко, каквото, обича ваше превъзходителство.
Генералът съблече халата си с една ръка, засука ръкавите на богатирските си ръце и почна да се мие, пръскайки и пуфтейки като патица. Вода и сапун хвърчаха на всички страни.
— Обичат, обират наистина, хората обичат насърчението — каза той, като изтриваше от всички страни шията си. — Погали го, погали го! Зер без насърчение няма и да краде! Ха, ха, ха!
Чичиков беше в неизразимо настроение. Изведнъж го налетя вдъхновение. „Генералът е весел и добър човек — я да се опитам!“ — каза си той на ума и като видя, че камердинерът с легена излезе, извика:
— Ваше превъзходителство, понеже сте тъй добър към всички и внимателен, имам към вас една крайна молба.
— Каква?
Чичиков се озърна наоколо.
— Имам, ваше превъзходителство, един грохнал, престарял вуйчо, който притежава триста души селяни и две хиляди… и освен мен няма друг наследник. Поради старост той сам не може да управлява имението си, но и на мене не го отстъпва. И каква странна причина навежда! „Аз, каже, внука си не познавам, той може да е развейпрах. Нека ми докаже, че е надежден човек: нека спечели, каже, първом сам-самичък триста души, тогава ще му дам и моите триста души.“
— Че как, [той] значи, ще да е някой съвсем глупав? — попита генералът.
— Нека си бъде глупав, това е за него си. Но моето положение, ваше превъзходителство! Старецът се е свързал с някаква си икономка, а пък икономката има деца. Много ме е страх, че цялото имение ще отиде на тях.
Обезумял е твоят глупав вуйчо и нищо повече — рече генералът. — Само че аз не виждам с какво мога тука да ти помогна? — каза той, като гледаше учудено Чичиков.
— Аз ето какво съм намислил. Ако вие, ваше превъзходителство, ми продадете всички мъртви души от своето село в такъв вид, като да са живи, с продавателно, тогава ще мога да представя това продавателно на стареца и той ще ми даде наследството.
Сега генералът избухна с такъв смях, с какъвто надали някога се е смял човек. Както стоеше, тъй се тръшна той в едно кресло. Метна си главата назад и насмалко не се задави. Цялата къща се разтревожи. Изтърча камердинерът. Дъщеря му се притече изплашена.
— Татко, какво ти стана? — попита тя със страх, като го гледаше с недоумение в очите.
Ала генералът дълго не можа да издаде никакъв звук.
— Нищо, мила моя, не бой се. Върви си в стаята; ние ей сега ще дойдем да обядваме. Бъди спокойна. Ха, ха, ха!
И като се задъхва на няколко пъти, генералският смях избухна с нова сила, носейки се от антрето до последната стая.
Чичиков беше в безпокойство.
— Вуйчото, вуйчото! Какъв нос ще му направиш! Ха, ха, ха! Вместо живи ще получи мъртъвци! Ха, ха!
„Пак го прихванаха! Я го виж ти, какъв гъдел имал!“
— Ха, ха, ха! — продължаваше генералът. — Ама че магаре бил! Дошло му пък на ум такова искане: „Нека първом сам самичък от нищо спечели триста души, че тогава ще му дам триста души!“ Та той е цяло магаре!
— Магаре е, ваше превъзходителство.
— Ама и твоята хитрост — да почерпиш стареца с мъртви — бива си я! Ха, ха, ха! Какво не бих дал само да видя как ще му поднесеш продавателното за тях. Ами какъв е той? Как изглежда? Много ли е стар?
— На осемдесет години.
— Но се движи и е бодър, а? Той трябва да се държи още, защото при него нали живее икономка?
— Къде ще се държи! Като пясък се рони, ваше превъзходителство!
— Ама че глупак бил! Нали е глупак?
— Глупак е, ваше превъзходителство!
— Излиза ли вън от къщата си? Ходи ли в обществото? Крепи ли се още на краката си?
— Крепи се, но с мъка.
— Ама че глупак! Ама здрав е все пак, нали? Има ли още зъби?
— Два зъба всичко, ваше превъзходителство.
— Ама че магаре бил! Ти, драги, не се сърди… Макар да ти е вуйчо, той е магаре.
— Магаре е, ваше превъзходителство, макар и да ми е роднина и ми е тежко да призная това, но какво да правя.
Чичиков лъжеше: съвсем не му беше тежко да признае, толкоз повече, че едва ли бе имал някога някакъв вуйчо.
— И тъй, ваше превъзходителство, ще ми…
Да ти дам мъртвите души ли? Че за тая измислица аз тебе ще ти ги дам със земята барабар, с жилището им! Вземи си цялото гробище! Ха, ха, ха, ха! Старият, старият! Ха, ха, ха, ха! Как ще бъде изигран вуйчо ти! Ха, ха, ха, ха!…
И генералският смях заехтя пак из генералските покои.71
ГЛАВА III
— Ако полковник Кошкарев е наистина луд, не е лошо — думаше си Чичиков, като се видя пак сред открити поля и пространства, когато всичко изчезна и остана само един небесен свод и два облака встрани.
— Ти, Селифане, разпита ли добре кой е пътят за полковник Кошкарев?
— Аз, Павел Иванович, както виждате, нямах време, зер все бях зает с бричката; но Петрушка разпитва кочияша.
— Ама че глупак! Казано ти е, на Петрушка няма какво да се облягаш, Петрушка е дръвник; Петрушка е глупав; Петрушка май и сега е пиян.
— Че туй не е кой знае каква философия! — рече Петрушка, като се обърна малко и гледаше накриво. — Нищо друго, освен да се спуснем от рида и да уловим през лъката.
— Ами ти освен бяла Рада нищо ли друго не си турил в устата? Хубавец си, голям хубавец! Няма що да се каже, ще учудиш с хубостта си Европа! — Като каза това, Чичиков поглади брадичката си и си помисли: „Каква разлика обаче между просветения гражданин и грубата лакейска физиономия!“
Каляската почна да се спуска от рида. Откриха се пак лъки и пространства, осеяни с трепетликови горички.
Потрепервайки леко на пъргавите пружини, удобният екипаж продължаваше предпазливо да се спуска по леката стръмнина и най-после се понесе през лъки, край воденици, затрополя тихо по мостовете и тръгна със слабо поклащане по неравната мека земя на ниските места. И нито една купчинка или буца не причиняваше натъртване на хълбоците. Удоволствие, а [не] каляска! В далечината се мяркаха пясъци. Покрай тях бързо профучаваха върбови храсти, тънки ели и сребристи тополи, чиито клонки блъскаха седналите на капрата Селифан и Петрушка. Всеки миг те сваляха фуражката на последния. Строгият служител скачаше от капрата, ругаеше глупавото дърво и стопанина, който го е посадил, но не искаше да привърже фуражката си или поне да я придържа с ръка, надявайки се, че това е за последен път и няма вече да се случи. Към споменатите дървета скоро се прибави брезата, а по-нататък и елата. Около корените гъстак; трева — синьо блатно цвете и жълто горско лале. Гората се стъмни и се канеше да се превърне в нощ. Но изведнъж отвсякъде между гранките и пъновете лъснаха пробляски светлина като светнали огледала. Дърветата почнаха да стават по-редки, проблясъците по-големи и ето пред тях лъсна езеро —
