да се каже, съм повит и съм бил, тъй да се каже, самичък олицетворено търпение… А пък каквото съм претеглил от врагове, които са посягали дори на живота ми, то това нито с думи, нито с боя, нито самата, тъй да река, четка не може го предаде, така че на преклонни години търся само кътче дето да прекарам останалите си дни. Спрях засега у един близък съсед на ваше превъзходителство…
— У кого?
— У Тентетников, ваше превъзходителство.
Генералът се намръщи.
— Той, ваше превъзходителство, се разкайва много, че не е оказал потребното уважение…
— Към какво?
— Към заслугите на ваше превъзходителство. Не намира думи… Казва: „Да бих само могъл с нещо… защото наистина, казва, аз умея да ценя мъжете, които са спасявали отечеството, казва.“
— Моля, какво си мисли той? Че аз не се сърдя — каза омекналият генерал. — В душата си аз искрено го обикнах и съм уверен, че с време той ще бъде много полезен човек.
— Съвсем вярно благоволихте да се изразите, ваше превъзходителство: наистина много полезен човек; може да побеждава и с дар-слово, па борави и с перото.
— Но пише май глупости, някакви стихчета, а?
— Не, ваше превъзходителство, не глупости… А нещо сериозно… Той пише… история, ваше превъзходителство.
— История ли? Каква история?
— История… — Тук Чичиков спря и дали за това, че пред него стоеше генерал, или просто за да придаде по-голяма важност на предмета, додаде: — История за генералите, ваше превъзходителство.
— Как за генералите? За какви генерали?
— Изобщо за генералите, ваше превъзходителство, за всички. Тоест, собствено казано, за отечествените генерали.
Чичиков съвсем се забърка и се смути, малко остана да плюне и сам мислено си каза: „Боже, какви глупости дрънкам!“
— Извинете, но аз твърде не разбирам… Като какво ще бъде това: история на някоя епоха ли, или отделни биографии? И при туй на всички ли, или само на участвувалите в 12-а година?
— Тъкмо тъй, ваше превъзходителство, на участвувалите в 12-а година! — Като каза това, той си рече на ума: „Ако щеш убий ме, нищо не разбирам!“
— Че защо не дойде при мене? Аз бих могъл да му събера много любопитен материал.
— Стеснява се, ваше превъзходителство.
— Празна работа! Зарад някаква си нищо и никаква дума… Че аз съвсем не съм такъв човек. Аз съм готов, ако обичате, и сам да отида при него.
— Той не ще допусне това, той сам ще дойде при вас — каза Чичиков, оправи се и се ободри съвсем, па си помисли: „Чудно нещо! Колко на място дойдоха генералите, а пък езикът ми го изтърси от глупост.“
В кабинета се чу шумолене. Капакът на един орехов шкаф с резба се отвори от само себе си и на отворилата се обратна половина се показа, хванала с ръка медната ръчка на ключалката, една жива фигурка. Ако в тъмната стая неочаквано изпъкнеше прозрачна картина, осветена силно отзад с лампи, и тя дори нямаше да го порази толкова с ненадейността на своето появяване, колкото тази фигурка, която се бе появила, сякаш за да освети стаята. Заедно с нея като че се промъкна слънчев лъч и навъсеният генералски кабинет сякаш се засмя… В първия миг Чичиков не можеше да си даде сметка какво именно стоеше пред него. Мъчно можеше да се каже каква земя я бе родила. Такова чисто, благородно очертание на лицето не можеше да се намери никъде освен може би само у старинните камеи70. Права и лека като стрела, тя изглеждаше по-висока от всички. Ала това беше измама. Тя съвсем не беше висока. Това произлизаше [от] необикновено хармоничното съотношение между частите на цялото й тяло. Роклята й стоеше така, щото човек би казал, че най-добри шивачки са се съвещавали помежду си как да я нагиздят по-добре. Ала и това беше измама. [Тя] сякаш беше облечена от само себе си: на две-три места иглата бе сложила криво-ляво неизрязан къс от едноцветна материя и той се бе събрал и разположил около нея в такива набори и гънки, че ако човек ги пренесеше заедно с нея на картина, всички госпожици, облечени по модата, щяха да изглеждат пред нея като пъструшки, накичени с всякакви късчета от битпазар. И ако тя беше изобразена заедно с всички тези дипли на прилепналата й рокля върху мрамор, биха нарекли копието гениално.
— Рекомандувам ви моята гальовница! — рече генералът, като се обърна към Чичиков. — Ала аз и досега не зная вашата фамилия, името ви и бащиното ви.
— Трябва ли да се знае името на човек, който не е ознаменувал себе си с доблести? — каза Чичиков скромно, като наклони глава настрана.
— Все пак обаче трябва да се знае…
— Павел Иванович, ваше превъзходителство — каза Чичиков, като се поклони със сръчността на военен човек и отскочи назад с лекотата на каучукова топка.
— Улинка! — рече генералът, като се обърна към дъщеря си. — Павел Иванович ей сега ми съобщи една преинтересна новина. Нашият съсед Тентетников съвсем не бил такъв глупав човек, както ние си мислехме. Той се бил занимавал с важна работа: с историята на генералите от 12-а година.
— Та кой е мислил, че е глупав човек? — продума тя бързо. — Освен може би Вишнепокромов, комуто ти вярваш, но който е празен и долен човек!
— Защо пък долен? Той е празничък, това е истина — каза генералът.
— Той е още подличък и гадничък, не само празничък. Който оскърбява братята си и изгонва от къщи родната си сестра, той е гаден човек.
— Но това само се разправя.
— Такива работи няма да се приказват току-тъй. Не разбирам, татко, как ти, с такава добра душа, каквато имаш, и с такова рядко сърце можеш да приемаш един човек, който е далече от тебе, както небето от земята, за когото сам знаеш, че е лош.
— Ето, все така, виждате ли — каза генералът засмяно на Чичиков, — ето, все така спорим с нея. — И като се обърна към дъщеря си, продължи: — Душо моя! Не мога пък да го изпъдя!
— Защо трябва да го пъдиш? Но защо пък да му се проявява такова внимание? Защо го обичаш?
Тука Чичиков сметна за дълг да вмъкне от себе си дума.
— Всички искат да бъдат обичани, госпожице — каза Чичиков. — Какво да се прави? И добичето иска да го погалят, дори през оградата ще провре муцуната си за милувка. „На, погали ме!“
Генералът се засмя. „Именно, ще провре муцуната си: «Погали ме!»… Ха, ха, ха! У него не само муцуната му, ами цял е затънал и пак иска, дето се казва, насърчение… Ха, ха, ха, ха“. И снагата на генерала почна да се друса от смях. Раменете му, които бяха носили някога дебели еполети, се тресяха, сякаш и сега носеха дебели еполети.
Чичиков избухна също в междуметието на смеха, само че от почит към генерала той го пусна на буква „е“:
„Хе, хе, хе, хе, хе.“ И снагата му също се люлееше от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили дебели еполети.
— Ще окраде, ще ограби хазната, че отгоре на всичко, каналията, и награда ще поиска. „Не може, каже, без насърчение, трудил съм се“… Ха, ха, ха, ха.
Болезнено чувство се изписа върху благородното, мило лице на момата. „Ах, татко! Не разбирам как можеш да се смееш! От тия безчестни постъпки мене ме обзема тъга и нищо повече. Когато виждам, че някои явно, пред очите на всички, вършат измама и хората не ги наказват с всеобщо презрение, не знам какво става с мене, ставам сърдита, дори лоша: мисля, мисля…“ И насмалко щеше сама да заплаче.
— Само, моля ти се, не се сърди на нас — рече генералът. — Ние съвсем не сме виновни за това. Нали? — каза той, като се обърна към Чичиков. — Целуни ме и си иди в стаята. Аз ей сега ще почна да се обличам за обяда. А ти — каза той, като погледна Чичиков в очите, — надявам се, ще останеш у мене да обядваш?
— Ако само ваше превъзходителство…
— Без чинове, какви са тия приказки? Аз мога още, слава богу, да нахраня човека. Чорба има.
Като разпери сръчно двете си ръце във въздуха, Чичиков признателно и почтително направи с глава
