светнаха, в гласа му се долови раздразнение на оскърбено чувство.
— Па дори и в тоя смисъл да е било, що от това? — рече Чичиков.
— Как! Нима вие искате [аз] да продължавам да ходя у него след такава постъпка?
— Че каква е тая постъпка? Това дори не е постъпка — каза хладнокръвно Чичиков.
— Как да не е постъпка? — попита учудено Тентетников.
— Това е генералска привичка, но не постъпка; те на всички казват ти. Пък и защо да не позволите това на един заслужил, почтен човек?…
— Това е друга работа — рече Тентетников. — Да беше някой старец, сиромах, не човек, който се големее, не генерал, щях да му позволя да ми казва ти и щях да приема това дори почтително.
„Той ще е съвсем глупав — каза на ума си Чичиков. — На парцалан щял да позволи, а на генерал не позволявал…“
— Добре! — каза той гласно. — Да речем, че той ви е оскърбил, но затова и вие сте му се отплатили: той вам и вие нему. Да се сърди човек, като занемаря личното си, собствено дело, това, извинете ме… Щом веднъж е избрана целта, трябва да се върви смело, направо. Няма какво да се гледа, че човек плюел! Човек винаги плюе: той си е така създаден. Пък и в целия свят вие сега не ще намерите някой да не плюе.
„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — помисли си учуден Тентетников, съвсем озадачен от тия думи.
„Какъв чудак е тоя Тентетников!“ — мислеше си пък Чичиков.
— Андрей Иванович, ще говоря с вас като брат с брат. Вие сте човек неопитен. Позволете ми да поправя тая работа. Ще отида при негово превъзходителство и ще му обясня, че от ваша страна това е станало поради недоразумение, поради младостта ви и непознаване хората в света.
— Нямам намерение да се подмазвам пред него! — каза Тентетников обиден. — Пък и вас не мога да упълномощя за това.
— Не съм способен да се подмазвам — каза Чичиков, като се обиди и той. — Като човек мога да се провиня в друг грях, но да се подмазвам — никога… Извинете, Андрей Иванович, ала за моето добро желание аз не очаквах, че ще вземете думите ми в такъв обиден смисъл. — Всичко това бе казано с чувство на достойнство.
— Виновен съм, простете ме! — каза бързо трогнатият Тентетников, като хвана двете му ръце. — Не съм мислил да ви оскърбявам. Кълна ви се, вашето съчувствие ми е скъпо! Но да оставим тоя разговор. Да не говорим никога вече за това!
— В такъв случай аз все пак ще отида у генерала.
— Защо? — попита Тентетников, като го гледаше с недоумение в очите.
— Да му засвидетелствувам почитта си.
„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — си помисли Тентетников.
„Чуден човек е тоя Тентетников!“ — си помисли Чичиков.
— Още утре, Андрей Иванович, към десет часа преди обяд ще отида у него. Според мене колкото по- скоро засвидетелствувам почитта си на тоя човек, толкова по-добре. Но понеже бричката ми не е още в ред, позволете да взема вашата каляска.
— Моля, каква е тая молба? Вие сте пълен господар: и екипажът, и всичко е на ваше разположение.
След тоя разговор те си пожелаха лека нощ и отидоха да спят, като все пак поразмислиха за взаимните си странности.
Чудно нещо обаче! На другия ден, когато докараха на Чичиков конете и той скочи в каляската с пъргавината почти на военен човек, облечен в нов фрак, бяла вратовръзка и жилетка, и полетя да засвидетелствува почитта си на генерала, Тентетников бе обхванат от такова вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Целият ръждясал и задрямал ход на мислите му стана дейно-безпокоен. Нервен смут раздвижи всичките чувства на тоя дембелин, който досега бе потънал в безгрижна леност. Той ту сядаше на канапето, ту отиваше при прозореца, ту се залавяше да чете, ту искаше да мисли — безуспешно искане! — мисълта не влизаше в главата му. Ту се опитваше да не мисли за нищо — безуспешно опитване! — откъслеци от нещо, което приличаше на мисли, краища и опашчици от мисли се въвираха и отвсякъде се лепяха в главата му. „Чудно състояние!“ — рече той и се приближи до прозореца да гледа пътя, който прорязваше дъбравата, в края на която още димеше неуспелият да се улегне прах. Но нека оставим Тентетников и да тръгнем подир Чичиков.
ГЛАВА II
Добрите коне за половин час и нещо отнесоха Чичиков през пространството от десет версти: първом през дъбрава, после между ниви, започнали да се зеленеят сред прясна оран, после по хълмист склон, отдето всяка минута се откриваха изгледи в далечината; после една широка алея от липи, които бяха започнали да се развиват, го закара тъкмо сред село. Тука липовата алея изви надясно и като се обърна на улица от яйцевидни [?] тополи, оградени отдолу с плетени кошове, опря в голяма желязна порта, през която гледаше къдраво-резбен фронтон на генералската къща, подпрян на осем коринтски колони. Навсякъде миришеше на маслена боя, която обновяваше всичко и не позволяваше нищо да се състари. По чистота дворът приличаше на паркет. Чичиков скочи почтително, каза да обадят на генерала и бе въведен право при него в кабинета му. Генералът го порази с величествената си външност. Той беше в атлазен памуклиен халат с великолепен пурпурен цвят. Открит поглед, лице мъжествено, прошарени мустаци и големи бакенбарди, тил, остриган ниско, врат дебел, дето се вика на три етажа или на три дипли, с дълбока рязка напреко, с една дума — това беше един от ония картинни генерали, с които бе тъй богата знаменитата 12-та година. Генерал Бетришчев, както и мнозина от нас, притежаваше покрай многото достойнства и куп недостатъци. И едните, и другите, както обикновено бива у русите, бяха нахвърляни у него в някакво картинно безредие. В решителни минути — великодушие, храброст, безгранична щедрост, ум във всичко и примесени към това — капризи, честолюбие, самолюбие и ония дребни лични свойства, без които не може ни един русин, когато стои без работа. Той не обичаше всички, които го бяха изпреварили по служба, и се изказваше за тях остро, с ядовити епиграми. Най-много си патеше един негов предишен колега, когото той считаше по-долен от себе си и по ум, и по способност, който обаче го бе изпреварил и бе вече генерал- губернатор на две губернии и като че нарочно на ония губернии, в които се намираха именията на Бетришчев; тъй че той бе попаднал като че в зависимост от него. За отмъщение той го хулеше при всеки случай, злословеше за всяко негово разпореждане и виждаше във всичките му мероприятия и действия връх на неразумност. У него всичко беше някак странно, като започнеш от просветата, на която той беше поборник и ревнител, обичаше също да знае онова, което другите не знаят, и не обичаше хора, които знаят нещо повече от него. С една дума, той обичаше да се поперчи с ум. Получил възпитание от възпитател получужденец, той искаше в същото време да играе роля на руски господар. И не е чудно, че с такава неравност в характера, с такива големи, ярки противоположности той неминуемо трябваше да срещне много неприятности по служба, поради което бе принуден да излезе в оставка, обвинявайки във всичко никаква враждебна нему партия, без да има великодушието да обвини в нещо сам себе си. В оставка той запази същата си картинна величава вънкашност. Със сюртук ли, с фрак ли, или с халат — той беше все същият. От гласа до най-малкия жест всичко в него беше властно, повелително, с което внушаваше на долните чинове ако не уважение, то поне стеснение.
Чичиков почувствува и едното, и другото: и уважение, и стеснение. Като наклони почтително глава настрани и като разпери във въздуха ръце, сякаш се готвеше да дигне с тях табла с чаши, той изумително пъргаво наведе целия си корпус и каза: „Счетох за свой дълг да се представя на ваше превъзходителство. Хранейки почит към доблестните мъже, които спасяваха отечеството на бранното поле, сметнах за свой дълг да се представя лично на ваше превъзходителство.“
На генерала, както личеше, не му беше неприятен тоя подход. Той направи едно твърде благосклонно движение с глава и каза:
— Много ми е драго да се запозная. Моля, седнете. Вие де сте служил?
— Попрището на моята служба — каза Чичиков, като седна на едно кресло не по средата, а накриво и улови с ръка ръчката на креслото — почна в съдебната палата, ваше превъзходителство. По-нататъшното течение на моята служба извърших по разни места: служих и в губернския съд, и в строителна комисия, и в митница. Моят живот може да се оприличи на кораб сред вълни, ваше превъзходителство. С търпение, може
