Двамата поканени да се запознаят си стиснаха ръце, снеха шапки и се целунаха.
„Кой ли ще бъде тоя Чичиков? — мислеше братът Василий. — Брат ми Платон е непридирчив в познанствата.“ И той изгледа Чичиков, доколкото позволяваше приличието, и видя, че тоя човек наглед беше доста благонамерен.
От своя страна Чичиков също изгледа, доколкото позволяваше приличието, брата Василий и видя, че той е по-нисък от Платон, косите му са по-тъмни и по лице далеч не е тъй красив, но в чертите на лицето му имаше много повече живот и одухотвореност, повече сърдечна доброта. (Но на тия неща Павел Иванович малко обръщаше внимание.). Личеше, че той е по-малко сънлив от брат си.
— Аз реших Вася, да се поразходя заедно с Павел Иванович по светата Рус. Дано това някак разсее ипохондрията ми.
— Че как тъй изведнъж си се решил? — каза озадаченият брат Василий и насмалко щеше да прибави: „И при това да пътуваш с човек, когото виждаш пръв път, който може би е някой долен човек и дявол знае какво!“ Пълен с недоверие, той изгледа изкриво Чичиков и видя изумително благоприличие.
Те свърнаха надясно през портата. Дворът беше старовремски, къщата също старовремска, каквито сега не строят — със стрехи и висок покрив! Две грамадни липи растяха сред двора и го покриваха почти наполовина със сянката си. Под тях имаше множество дървени пейки. Цъфнали люляци и диви череши като бисерна огърлица обкръжаваха двора заедно с оградата, скрита съвсем под техните цветове и листа. Господарската къща беше съвсем затулена, само вратите и прозорците миловидно гледаха отдолу през клоните. През правите като стрели стволове на дърветата се белееха готварниците, килерите и зимниците. Всичко беше в зеленина. Славеите подсвиркваха високо и огласяваха цялата гора. В душата неволно се вливаше някакво безметежно, приятно чувство. Всичко напомняше ония безгрижни времена, когато всички са живели добродушно и всичко е било просто и несложно. Братът Василий покани Чичиков да седне. Те- седнаха на пейките под липите.
Едно момче на около 17 години, с красива червена памучна риза, донесе и постави пред тях шишета с разноцветни плодови квасове от всички видове, ту гъсти като масло, ту шипящи като лимонада. Като остави стъклата, то взе мотиката, подпряна до дървото и отиде в градината. Братята Платонови също както и зет им Костанжогло, нямаха същински слуги: те всички бяха градинари, всички домашни работници изпълняваха поред тази длъжност. Братът Василий постоянно разправяше, че слугите не са съсловие: всеки може да донесе туй или онуй и няма защо да се държат за това особени хора, че русинът е добър и пъргав и не е ленив дотогава, докато ходи по риза и забун, но щом се облече в немски сюртук, изведнъж става несръчен и бавен, и мързелив, и ризите си не променя, и съвсем престава да ходи на баня, и спи със сюртука си, и под немския сюртук се развъждат безбройно множество и дървеници, и бълхи. Може би той беше прав в това. В тяхното село народът се обличаше особено контешки: накитите по главите на жените бяха обсипани със злато, а ръкавите на ризите им — като шевиците на турските шалове.
— Това са квасовете, с които отдавна се слави нашият дом — каза братът Василий.
Чичиков си наля чаша от първото стъкло — същински липец79, който той беше пил някога в Полша; искри като шампанското, а газът просто рязва с една приятна миризма от устата в носа. „Нектар!“ — каза той. Изпи чаша от другото стъкло — още по-хубав.
— Питие над питиетата — каза Чичиков. — Мога да кажа, че у вашия почтен зет Константин Федорович пих най-хубавата ракия, а у вас — най-хубавия пивоквас.
— Тя и наливката80 е пак наша, сестрата я прави. Майка ми беше от Малорусия, близо до Полтава. Сега вече всички са отвикнали да домакинствуват сами. Накъде и към кои места смятате да заминете оттука? — попита братът Василий.
— Пътувам — каза Чичиков, като се поклащаше леко върху пейката и се гладеше с ръка по коляното — не толкова по своя работа, колкото по работа на други хора. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя някои негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но отчасти и за себе си, защото, без да говоря повече за ползата в хемороидно отношение, да видиш света и коловъртежа на хората е вече само по себе си, тъй да се каже, жива книга [и втора наука].
Братът Василий се замисли. „Приказва тоя човек малко усукано, ала в думите му има истина“ — помисли [той]. След малко мълчание той каза на Платон:
— Аз започвам да мисля, Платоне, че пътуването може наистина да те размърда. Ти не страдаш от друго, а от душевна летаргия. Ти просто си заспал не от пресищане или умора, а от недостиг на живи впечатления и усещания. Аз пък съвсем наопаки. Аз бих желал не тъй живо да чувствувам и да не вземам всичко, каквото се случи, толкова присърце.
— Та защо вземаш всичко присърце! — каза Платон. — Ти си търсиш безпокойства и сам си съчиняваш тревоги.
— Как ще съчинявам, когато и без това на всяка крачка се срещам с неприятности? — каза Василий. — Чу ли каква работа ни устрои Леницин, когато те нямаше? Завзел празното място. Първо, това празно място аз за никакви пари… Там всяка пролет на Томина неделя става сбор, с него са свързани спомените на селото; а за мене обичаят е свято нещо и съм готов да жертвувам всичко за него.
— Не знае и затова го е взел — каза Платон, — нов човек, току-що пристигнал от Петербург; трябва да му се обясни и разтълкува.
— Знае, хубаво знае. Аз пратих да му кажат, но той отговорил с грубост.
— Трябвало е сам да отидеш да му разправиш. Поговори сам с него.
— А, не. Той си дава много голяма важност. Не отивам аз при него. Ако искаш, иди ти.
— Аз бих отишъл, но нали не се меся… Той може и да ме подведе, и да ме измами.
— А че, ако обичате, да отида пък аз — каза Чичиков. — Кажете каква е работата.
Василий го погледна и помисли: „Какъв любител на пътуване!“
— Вие само ми кажете с две думи що за човек е той — каза Чичиков — и каква е работата.
— Съвестно ми е да ви възложа такава неприятна поръчка. Според мене той е долен човек: от простите, дребновладелчески дворяни от нашата губерния, служил в Петербург, оженил се там за нечия незаконородена дъщеря и заважничил. Иска да дава тон. Ала по нас няма глупави хора: модата не е закон за нас и Петербург не е черква.
— Разбира се — каза Чичиков, — а самата работа в какво се състои?
— Видите ли, нему наистина му трябва [земя]. И ако не постъпеше тъй, аз бих му отстъпил даром друго, а не празно място… А сега, заядлив човек, ще помисли…
Според мене по-добре е да се поговори: може би работата… На мене са възлагали разни работи и не са се разкайвали… На, и генерал Бетришчев също…
— Но мене ми е съвестно, че трябва да говорите с такъв човек…81
…82 и като се гледа особено, че това ще бъде тайна — каза Чичиков, — защото не толкова самото престъпление, колкото лошият пример е вредоносен за съблазън.
— А, това е тъй, това е тъй — каза Леницин, като наклони главата си съвсем на една страна.
— Колко е приятно да срещнеш единомислие! — каза Чичиков. — И аз имам една работа, и законна, и незаконна в същото време: наглед уж незаконна, а по същество законна. Чувствувайки нужда от залог, не искам никого да вмъквам в риск да плаща после по две рубли за жива душа. Може да се случи да хлътна, което — боже опази — е неприятно за един владелец, и аз реших да се възползувам от избягалите и мъртвите, още неизличени от списъците, та едновременно да направя и християнско дело, и да снема от бедния владелец тежестта да плаща данъци за тях. Ние само помежду си ще
направим формално продавателно като за живи.
„Това обаче е нещо толкова много странно“ — помисли Леницин и се отмести със стола малко назад.
— Работата обаче е… от такъв род, че… — почна [той].
— Но лош пример за съблазън не ще има, защото ще бъде тайно — отговори Чичиков — и при това между благонамерени хора.
— Но все пак обаче работата някак си…
— Но лош пример никакъв — отговори пряко и открито Чичиков. — Работата е от такъв род, както ей
