Дано и той покрай снаха им се отвори малко и заприлича на връстниците си. Но и на този нещастник не му идеше друго, освен да хленчи заедно с тях.
Това че зълвите й още първия ден с такова голямо доверие й се бяха разкрили и със сълзи на очи поискали помощ от нея, бе трогнало Ферхунде. Като галеше по косата Лейля и Неджля, младата жена каза:
— Горките ми невинни душички! Как издържат на сълзите на тези красиви очи? Вие не се вълнувайте. Сега вече станахме три. Както и да е, ще изкажем болката си.
Думите на Ферхунде, че са трима, не бе нищо друго, освен скромност. Иначе много добре бе разбрала, че от днес нататък най-силният член и основен стълб на партията за промени в семейството ще стане самата тя.
Тази млада жена бе колкото умна, толкова подла и смела. За няколко дни взе в свои ръце властта вкъщи и започна да господства сама.
Али Ръза бей, който и без това се разхождаше като сянка у дома, напълно изчезна. Рано сутрин излизаше на улицата, прекарваше деня със самотни разходки или с киснене по кафенета.
Отношенията на Фикрет с баща й се бяха влошили, младото момиче никак не искаше да се споразумее със снаха си и сестрите си, цял ден с някакво диво упорство се затваряше в къщата.
Според нея отговорността за всичко това падаше на Али Ръза бей. Ако той не бе игнорирал семейните си задължения, ако бе управлявал дома си с твърдост, както подобава на един силен мъж, щеше ли така да падне под чехъл?
Младото момиче не се притесняваше да казва това, което мисли, на Али Ръза бей. Понякога, когато оставаха сами, безжалостно тровеше и подлудяваше стария си баща: „За мен няма значение. Така или иначе аз съм момиче без бъдеще. Но ми е жал за Айше. Горко й, защото ще израсне сред такива безнравствени хора.“
Според Али Ръза бей Фикрет имаше известно право. За всичко това и тя бе виновна. А своите големи вини той свеждаше до две: Първо бе деликатен мъж, и второ — бе безпаричен, което вероятно бе по- непростимата вина.
Възрастният човек сега оправдаваше думите на жена си, когато бе напуснал „Златолист“ АД:
— Добре ли стана, като напусна? Какво те засяга толкова чуждата безнравственост? Най-много да опетниш себе си, но щеше да спасиш домочадието си.
Една вечер възрастният човек помоли жена си да изглади дрехите му. Облече се старателно като в миналото. Жена му пожела да научи причината да се премени така, но той отговори неопределено:
— Нищо особено… Ще посетя един стар приятел.
Целта му бе уж да попита как е директора на „Златолист“ АД, ей така, колкото да се покаже пред него. Знае ли се, бившият му ученик можеше да му предложи нещичко.
Всъщност бе се заклел да не се вижда повече с Музаффер. Но това бе старо решение, а и принадлежеше на предишния Али Ръза бей.
Нали той затвори очи за вината на собствения си син, щеше вече да бъде смешно да критикува и да говори на висок глас за морал.
Във фирмата Али Ръза бей първо се отби в секретариата, повечето от старите си колеги намери променени. Тези, които го видяха, направо се затрудниха да го познаят. След като възрастният човек достатъчно се позабави в коридора, като прочете ред по ред окачените по стената обяви, отиде в стаята на директора. Незнайно защо, ръцете му трепереха, като че ли бе извършил нещо нередно, никак не се осмеляваше да почука и да влезе вътре.
Може би за кураж още веднъж щеше да мине по коридора и да се зачете в обявите.
Но изведнъж вратата се отвори. С пълна чанта в ръка излезе Музаффер бей.
— Ей, учителю… Вие ли сте? Какво ново при вас? Дай Боже да сте добре?
Младият човек изглежда, че не се учудваше да го види така, като виновен, пред вратата. Изведнъж сърцето на Али Ръза се присви:
— Слава Богу, господине, прииска ми се да ви видя… Бях по работа тук наблизо.
Музаффер бей взе думата от устата му:
— Просто не искахте да минете без да ме видите, нали? Благодаря ви! Как сте? Изглеждате добре! Как е синът? Дъщерите, дай Боже, и те да са добре! Вече са пораснали навярно!
Музаффер бей като че искаше колкото се може по-скоро да приключи и затова задаваше един след друг въпроси, като през това време отваряше чантата си и преглеждаше листовете. На един подчинен, който чакаше с шапка и бастун в ръка, каза:
— Върху масата има подпечатан плик. Донеси ми го.
После стисна ръката на Али Ръза бей:
— Учителю, простете! Бързам за една работа. Ще се радвам, ако се отбиете пак. До скоро!
Той се понесе стремглаво по стълбите, като остави стария човек сам.
Така се изпари и тази последна надежда.
Осемнайсета глава
Лейля и Неджля вече бяха постигнали своето. Модерният живот, за който бленуваха от години, най- после бе реалност.
Грохналата и изгнила като самия него къща в Багларбашъ, като че искаше да изкара горчивината на лишенията, тропаше с една лудешка радост и веселба.
Два пъти през седмицата даваха партита с танци, най-малко два или три пъти посещаваха чужди такива. Стъклената преграда между салона и настлания с камъни двор, както и разбитите стени бяха облепени с позлатена хартия. В забавите бъчвичката с водата, масата и други дребни вещи се пренасяха в кухнята, отгоре се сваляха килими, столове и с украсените възглавници се създаваше декор за приемите.
Сред тази тревога често не оставаше време за приготвяне на вечеря.
Всеки вземаше от приготвената за гости маса по няколко бисквити, сандвичи и набързо ги гълташе на крак. След малко, като започнеха да идват поканените, Хайрие ханъм скръстваше ръце и се затваряше в кухнята. А Али Ръза бей, за да не чуе шума отдолу, с книга и свещ в ръка се качваше в таванската стая.
Грамофонът свиреше цяла вечер, сред луди смехове, кресливи боричкания непрестанно се танцуваше, от тавана на къщата, която като че ли се тресеше из основи, се посипваше прах.
В повечето случаи Али Ръза бей заспиваше пред угасналата свещ и когато отваряше очи с първите утринни лъчи, къщата все още се тресеше.
А и в нощите, когато семейството отиваше на гости, поради непрестанните и нескончаеми приготовления, не оставаше време за вечеря. Заедно с каките им дъщерите часове наред зашиваха скъсано, измисляха украшения от развалени дрехи, ръсеха се с одеколон, гласяха се като певици пред огледалото.
Нервната възбуда и сприхавостта, обхванали всички в семейството, като че се пренесоха и върху Али Ръза бей.
Възрастният човек понякога се ядосваше и кипваше, викаше на висок глас, че няма да може да понесе това безсрамие. Тогава Хайрие ханъм се притичваше отнякъде и му се скарваше:
— Какво ти става, Али Ръза бей? Какво да правим, сега така е прието. Трябва да намерим съпрузи за дъщерите си. В днешно време никой не търси затворени вкъщи моми. Правим това, за да им излезе късметът. Да не би да си им завещал ханове, остави горките да се спасят.
Изглежда Шевкет също мислеше така:
— Тате, животът се е променил. Бъди сигурен, че в тези увеселения няма нищо страшно. Сега в цял свят е така. Какво да правим, принудени сме да бъдем в крак с времето. Тъй като си човек на друго време, ти просто не виждаш колко естествени и належащи са тези неща.
Али Ръза бей първо се учуди, после реши, че и синът му, както другите, се е развалил. Но малко по- късно разбра, че Шевкет си е пак онзи Шевкет.
В мислите и чувствата му нищо не се е променило. И той не е доволен от тази ситуация, и той не харесва този начин на живот, нито хората, които влизат и излизат в къщата им, но какво да се прави,
