Нямаше нужда от големи усилия, за да се разбере колко много се разминават вътрешният мир и външният вид на тези хора.
Достатъчно бе да се докосне с връхчето на пръста до привидния блясък и той се олющваше, и зейваха червените отвратителни язви на разпуснатостта и разврата. Много от тях Али Ръза бей оприличаваше на своя дом, на своя салон за приеми, на своите дъщери.
Дни наред дъщерите му ходеха из къщи, облекли извехтелите жилетки на майка си, собствените му стари палта, които едва ли биха ставали за нещо, освен за кухненски пачаври; прихващаха с игли скъсаните и разпорени, с променен от мръсотията цвят дрехи, защото ги мързеше да перат или закърпят; увиваха се като пашкули в оръфани парцали. Обаче настанеше ли вечер за приеми, те се преобразяваха като пеперуди и пременени в блестящи, копринени тоалети, се превръщаха в съвсем други същества. Това бе такава промяна, че трябваха четирийсет живи свидетели, за да се повярва, че устните, издаващи тези славееви трели и сипещи толкова изтънчени комплименти наоколо, са същите онези, които допреди няколко часа са псували като хамали с омерзение. Да, и тези мъже, като неговите дъщери, на пръв поглед можеха да подведат всеки. Ала вътрешният лик на повечето от тях бе къде-къде по-ужасен, по-жалък, по-отвратителен от видимия.
Али Ръза бей губеше вече надежда, че сред тази навалица може да излезе човек от търсения вид, и се съгласи, прие мислено който и да е от тях.
„Както е тръгнало, момичетата или ще паднат в капана на някой от тези нехранимайковци, или ще им излезе лошо име… Тогава ще бъде съвсем невъзможно да ги задомим… Като знам що за стока са дъщерите ми, нямам право да придирям толкова. Време е да се откажа да търся добродетелност и големи морални качества, не бива да се двоумя, а да склоня пред първия, който печели хляба си сам и може да изхрани семейството си…“
Една вечер Али Ръза бей се видя с един комисионер, който имал намерение да се ожени за Лейля. Мъжът на име Тахсин бе към четирийсетте. Женил се бе два пъти, ала и двата му брака не били щастливи. А какъв порядъчен човек бил той самият! Какви компромиси бил правил, за да удовлетвори желанията на съпругите си! Обаче онези неблагодарни жени докарали какво ли не на главата му и отгоре на всичко го напуснали, като опропастили честта и името му. Печелел много от комисионерската си работа. Особено някои от делата му били от такъв мащаб, че можели да го наредят сред най-богатите в страната.
Али Ръза бей не вярваше на думите му. Кой знае какво се криеше зад тези приказки за компромиси, добрини, богатство. Но от друга страна нямаше причина поне осемдесет процента от чутото да не е истина.
Ако този Тахсин бей не е отрепка или измамник и печели колкото да изхрани жена си, спокойно можеше да му стане зет. С такава нагласа старият човек бе изслушал събеседника си докрай, правейки се, че му вярва. Само че на сутринта Хайрие ханъм, докато чистеше масите, намери бележка, паднала на пода. Това бе писмо до Тахсин бей, писано от един шивач, който го заплашваше, че ако и този месец не му се издължи за ушитите преди година два костюма, ще го осъди за измама.
Появата на такъв подобен късмет и за Неджля запълни времето на Али Ръза бей за още около осем- десет дена. Този бе двайсет и осем годишен мъж, улегнало момче, с благородна физиономия. Бил писар в пощата. Заплатата му била твърде ниска. Обясняваше, че всъщност харчи наследствени пари от починалия си чичо в Европа. Доста разточителен. Когато нещата тръгнаха на сериозно, Шевкет набързо го проучи и излезе наяве, че парите, които младежът пилееше, не идеха от покойния му чичо, а от шейсетгодишната му богата покровителка и любовница, която живеела в Хисар.
Двайсет и втора глава
Омъжването на Лейля и Неджля, независимо на каква цена, за Али Ръза бей се бе превърнало във фикс идея.
Преди, когато се случеше да види дъщерите си как танцуват, прегърнати с непознати мъже, как се кикотят досами устните им, как се разхождат уединени с тях подръка, скърцаше със зъби от яд.
Тази болка и срам вече бяха попритъпени и той се надяваше, че може би впоследствие дъщерите му ще се сдобият с порядъчни съпрузи и затваряше очите си за куп нередности.
Понякога около Неджля и Лейля се увъртаха нови субекти. Някои бяха възпитани и изискано облечени. Всеки път Али Ръза бей се обнадеждаваше и търпеливо стискаше зъби пред вечерните излизания в хубаво време на дъщерите си с тези мъже до Юскюдар. Затваряше очите си и за късните им прибирания у дома с автомобил.
Обаче тези хора, тези съмнителни сенки след като се навъртаха известно време около момичетата, накрая изчезваха без следа от хоризонта също като спасителен остров, развълнувал и разочаровал нещастен корабокрушенец в открития океан.
В началото, щом Али Ръза бей се появеше в обществото, всичко изведнъж замираше. Той пристъпваше с тежестта на висш служител, влизащ в областна управа. В негово присъствие жените се въздържаха от фриволности, мъжете не се осмеляваха на дръзки буйства. Но сега вече бе твърде безцеремонен с всички. Никой не смяташе за необходимо да прояви сдържаност. Онези, които преди се обръщаха към него с „Ваше превъзходителство“, сега вече не се притесняваха да разказват вулгарни истории пред него. Случваше се дори някои прекалено безочливи дами да подбутват и ръгат стария човек: „Бей ефенди, искам на всяка цена да танцувам с вас!“, да настояват и да го измъчват.
С какво ли не се сблъскваше Али Ръза бей, тайно търсейки зетьове, влачейки залиняващото си от ден на ден тяло в изхабения си костюм!
Наглед беше луда веселба, смях и врява до небето!
Докато в салона се танцуваше до откъртване на без друго остарялото дюшеме, от другата му страна течаха салонни танци, брадати и космати мъжища клечаха, пърхаха с криле и кукуригаха като петли, или, застанали на четири крака, сред щракания на пръсти и кикот размахваха крачоли, имитирайки магарета. Само че Али Ръза бей за кратко успя да улови различни интриги и драми сред тези хора, които на пръв поглед изглежда не ги интересуваше друго, освен лудуване и веселие до насита. Любещи се прикрито или открито до безочие, изневеряващи или ревнуващи, опитващи се да обладаят някого… Нормално бе някоя вечер жена да припадне, друга — двама пияни да излязат в градината на чист въздух и да си спукат главите.
Често Али Ръза бей бягаше от кухнята, където жена му до късна доба миеше купчината мръсни чинии и чаши, и се оттегляше в софата на горния етаж. Там намираше Айше, най-малката от дъщерите, изтощена от умора, свила се и заспала върху разпрания сламеник.
В такива нощи Али Ръза бей, стъпвайки на пръсти, доближаваше девойчето, заставаше над главата му и съзерцаваше тялото, което, тъй свито на кравай, съвсем се бе смалило, оглеждаше тънкото вратле и бледото му лице и си мислеше: „Ах, поне това дете да мога да избавя!“
Една нощ не се бе сдържал и бе заплакал. Сълзите, капнали по личицето на детето, го бяха разбудили.
Двайсет и трета глава
Една вечер Хайрие ханъм влезе в стаята на Али Ръза бей с поднос за кафе в ръка:
— Шевкет е донесъл прясно смляно кафе от Истанбул…
Остави филджана пред Али Ръза бей и с изпитателен поглед обходи цялата стая.
— Али Ръза бей, чаршафите ти са станали на кора от мръсотия. Дай ми ги, утре ще ги изпера. И пак кашляш. Утре да купим йод и да намажем гърба ти. Не ти ли е студено с един юрган? Да зашия голямата жилетка върху юргана, ако искаш…
Тази вечер лицето на Хайрие ханъм бе сладко, като на ангел. Собственоръчно да свари кафе на мъжа си, да забележи, че чаршафите са втвърдени като кора от мръсотия, да се притесни за кашлицата му, да зашие зимната жилетка върху юргана… Що за неочаквани благоволения, що за загриженост… Обаче безразсъдният Али Ръза бей вместо да й благодари за тези добрини, които не се сещаше последно преди колко време бе изпитал, се мръщеше и се дърпаше настрани като неопитомено животинче, което няма вяра на галещата го ръка и гледаше накриво жена си.
