— Само дето ние с теб изгоряхме в тази история — мърмореше той. — Как можах да забравя, че покривът тече. Как не съумях да заделя поне за един ремонт от стопилите се за десет дни цели четиристотин лири!? Как можах!?
Двайсет и четвърта глава
Същата година зимата бе много сурова. Дни наред пътищата останаха затрупани със сняг. На няколко пъти досами къщата в Багларбашъ слизаха вълци.
Уж причината за ипотекирането на къщата през есента в действителност бе изкарването на зимата. Обаче изтеглените пари тутакси бяха прахосани за вещи, които бяха излишен лукс, на децата не бе купено дори вълнено бельо, за да си стоплят гърбовете.
Слава Богу, Хайрие ханъм бе находчива домакиня… Тя набързо разрови сандъците, кьошетата на долапите вкъщи и извади стари жилетки, овехтели палта, пълнежи на дюшеци и миндери, ползвани в миналото — всичко, което намери, го натрупа по средата на стаята. Децата се нахвърлиха върху тях и ги разграбиха като трофеи.
На слабичката Айше, която бе твърде зиморничава, Хайрие ханъм уши жилетка от дебелотъкан ковьор, като от вътрешната й част сложи памук, който извади от дюшека и го заши във формата на ромбчета.
Неджля превърна в пелерина една проядена от молците, направена почти на мрежа, сукнена покривка за маса. По краищата й изплете цветя от разноцветна вълна.
С тези чудновати одежди къщата се превърна в театър, където трупата е готова да постави на сцената „Розовото момиче“.
В тази злощастна стара къща, като в застарял организъм, в зависимост от климата навън, всеки ден пламваше нова болест. Когато завалеше дъжд или снегът почнеше да се топи, таваните пропускаха; когато задуха по-силничко, дъските отгоре се изкъртваха и падаха, а през дупките по всичките ъгли на къщата — под праговете, под первазите на прозорците, през пролуките на вратите, се чуваха какви ли не звуци.
Децата бяха свикнали съвсем с немотията. Не изглеждаше много да страдат от жалкото си положение, дори понякога се отпускаха и умело се забавляваха с дрехите си и състоянието на дома. Както Али Ръза бей често повтаряше, горките бяха загубили чувствителността си, превърнали се бяха в същества без достойнство.
Един ден момичетата се бяха хванали за ръка и пак в чудноватите си дрехи се мъчеха да хванат ритъма на звуците, идещи от дъжда, трополящ по тенекиите.
Хайрие ханъм, виждайки Али Ръза бей с трион в ръка как слиза по стълбите и им се смее, бе извикала гневно: „Хвала на баща като тебе! Как да не се смее човек, довел децата си до такова благополучие, благодарение на своята добродетелност и справедливост!“
Тези думи бяха засегнали стария човек толкова силно, че той бе рухнал на стъпалото, сякаш краката му се бяха парализирали, и изпусна триона.
Този трион се бе оказал най-добрият помощник на Али Ръза бей в безкрайната, безмилостна зима. В най-студените дни, загръщайки се с каквото намери, излизаше с него в градината и режеше дърветата за огрев. Какво можеше да стори? Човек можеше да се разпорежда единствено с имота си. Нищо, че за лятото няма да остане дръвче, под чиято сянка да седне. То и тези дървета бяха негови деца, садил ги бе собственоръчно и с години се бе грижил за тях, свидни му бяха, ала не и колкото другите.
Зимата се бе проточила, вкъщи винаги имаше болен. Едно от децата тъкмо се възстанови и веднага лягаше друго. Сам Али Ръза бей също лежа от грип за около седмица. През това време почти никой не се отби при него. Само жена му идваше да донесе супата и натъртваше: „Слава Богу, днес си добре. Внимавай, да не се простудиш пак. Ще ти мине, нищо не е… И аз бих легнала, дотам съм зле, ала не ме оставят…“
Хайрие ханъм може би бе гузна и се оправдаваше за това, че не се грижеше достатъчно за съпруга си, а може наистина да беше така.
Това равнодушие на децата огорчи много Али Ръза бей. Според него човек създава деца, за да ги чуе и усети, да види в такива черни дни искрени в обичта си лица около себе си. Значи, ако болестта му бе по- тежка, пак никой нямаше да се сети да го потърси, въпреки че вкъщи бяха толкова хора, той щеше да умре сам-самичък, като че е в изгнание или се търкаля по кьошетата на някой хан, все едно.
Само една вечер късно синът му Шевкет влезе и, премалял от умора, сконфузен, приседна на крайчеца на леглото. Бавно прокара ръка по лицето на баща си, провери дали има температура. Въздъхна дълбоко и рече:
— Не можах да те навестя, татко!
Младият мъж не прояви съжаление, нито измисли извинение. Притесняваше се, че каквото и да каже, ще прозвучи като оправдание и баща му няма да му повярва. Затова гледаше със строг поглед пред себе.
Близо десетина минути баща и син си говориха за незначителни неща. От време навреме Шевкет кашляше хрипкаво и търкаше с ръце слепоочията си, сякаш го измъчваше тежко главоболие.
Али Ръза бей попита:
— Сине, ти да не си болен?
След кратко колебание Шевкет отговори:
— Не съм, татко.
Али Ръза бей се усмихна, поклати глава недоверчиво:
— Болен си. Когато преди малко докосна челото ми, дланите ти горяха.
— Тъй ти се е сторило, татко, добре съм.
— Сигурно, сине, сигурно…
— Но съм изморен татко, много съм уморен. С твое позволение ще отида да си почина, татко…
— Разбира се, синко. Почини си…
Баща и син се сбогуваха, без да посмеят да се погледнат, сякаш се притесняваха, че ще прочетат взаимно мислите си.
Али Ръза бей духна свещта, която бе до леглото му и, втренчен в мрака, се унесе в мислите си:
„Ясно е като бял ден, че е болен… Престорих се, че му вярвам. Иначе трябваше да го посъветвам и настоявам няколко дни да си почине в добре отоплена стая, в меко легло. Къде ти!? Горкото момче не няколко дни, а един ден не е в състояние да отдъхне у дома си. Не дай си Боже да си остане вкъщи, да не избяга рано-рано на улицата, да не препуска насам-натам, дори като е болен, сигурен съм, че надвечер вече ще са готови да му издерат очите. Къщата ще се обърне наопаки. Горкото момче е по-зле от мен… Мен поне ме зарязват в някой ъгъл, не ме нападат, докато съм болен… Благодарен съм и на това.“
Но въпреки зимата, нито гладът, нито болестите бяха в състояние да осуетят плана за приемите.
При снежни виелици корабчетата прекратяваха курсовете си, влаковете не пътуваха, ала тържествата у Али Ръза нямаха край.
Настъпеше ли вечерта за веселба, всичко спестено — дърва за отопление, хранителни провизии, питиета, се изваждаше; старите жилетки, овехтелите абички и преправените от покривки пелерини се захвърляха; обличаха се копринени тоалети с дълбоки деколтета, пропуканите от студ ръце се масажираха в хладка вода с вазелин, почервенелите от хрема очи и подпухналите носове и бузи се гримираха порядъчно; дъвчеха се сенсен и други подправки, за да се премахне лошият дъх в устата, напластил се от всекидневното ядене на суджук и пастърма; правеха се гаргари с вода и одеколон.
Дългоочакваният ден на разправа настъпи. На входната врата се струпаха яростни кредитори, всеки божи ден от съда се сипеха призовки.
За да не се засече с онези, на които дължеше пари, Шевкет в ранни зори хукваше из улиците и се прибираше късно вечерта. Раздорите кавги у дома бяха приключили, всеки един бе зает с мисли за спасяване на собствената си кожа. Безочието бе стигнало дотам, че понякога се чуваше как някой се провиква, че нещо му е откраднато.
Крясъците на Ферхунде бяха стигнали краен предел. Само да се раздразни от нещо, тутакси се развикваше на всеки, който му попадне, не дай си Боже някой да й отвърне — тя съвсем побесняваше, крещейки: „Как попаднах сред вас, просяци? Хем ядете хляба на мъжа ми, хем ми се опълчвате. Без вас,
