двамата с него бихме живели по мед и масло!“, и се тръшкаше, мяташе се.
В такива моменти Али Ръза бей си запушваше ушите и се втурваше на улицата. А Хайрие ханъм, плачейки на глас, отиваше ту при едното, ту при другото от децата отново, за да ги помири.
По време на всяка разправия къщата се тресеше, все едно ще се срути. Ту Ферхунде си стягаше багажа за заминаване, ту Лейля със закани се отправяше към вратата, викайки: „Ако съвсем няма къде да отида, ще започна работа като слугиня или сервитьорка в някой ресторант.“
Въпреки случващото се обаче, може би трескавите лутания на Хайрие ханъм, може би стенанията и молбите на малката Айше, а може би освобождаването на нервите и отпускането след отприщване на цялото безочие, даваха резултат и всеки път разправиите се уталожваха: със сълзи, целувки и прегръщания се установяваше примирие.
Хайрие ханъм, която в доброто старо време бе все нещо болнава, сега проявяваше удивителни съпротивителни сили. Въпреки че къщната работа изцяло бе стоварена върху нейните рамене и крехкото й тяло като че ли всеки момент щеше да се превие под този товар, тя проявяваше изключителна издръжливост срещу всякакви бедствия.
Напоследък с една бохча в ръка, тя всеки ден пътуваше за чаршията на Юскюдар. Разбираше се, че продава част от домашните вещи и се прибираше къде със закупена храна, къде с пет-десет гроша, с които да затвори устата на най-настойчивия кредитор.
Али Ръза бей от време на време получаваше кратки писма от Фикрет. От тях той научаваше не толкова за щастието на дъщеря си, колкото, че е жива и здрава. Това успокояваше донякъде стария човек. Но Фикрет преди три-четири месеца бе имала неблагоразумието да сподели:
Фикрет бе права. Възможно бе дори това писмо да е писано под натиска на мъжа й. Но и така да беше, този упрек бе огорчил дълбоко Али Ръза бей, и той беше написал:
Али Ръза бей съжаляваше за това писмо, написано и изпратено в миг на яростен гняв. Но каква полза, станалото — станало. Оттогава нито Фикрет се обаждаше на баща си, нито Али Ръза бей бе склонен да й пише.
Един ден, когато нуждата от пари съвсем се изостри, Хайрие ханъм сконфузено и примирено застана пред Али Ръза бей:
— Али Ръза бей… Обсадени сме от кредиторите… На Шевкет повече не можем да разчитаме. Децата са гладни… Напиши няколко реда на Фикрет… Обясни й в какво положение сме… Нали ни е дете, ще ни разбере… Ще й се издължим, като се опаричим. А ако не можем, пак ще ни разберат, едва ли ще загубят много. Нали зетят бил заможен.
Хайрие ханъм се надяваше, че мъжът й ще се съгласи, въпреки че отначало щеше да се възпротиви, предполагаше тя. Обаче Али Ръза бей изведнъж се разгорещи, разярен се нахвърли върху жена си, сякаш щеше да я разкъса, и се разкрещя:
— Да не съм те чул никога повече да си споменала за тях. Ще те удуша, да знаеш! Едно дете се избави що-годе и него ли искаш да опропастиш? Ще протегнем ръка като просяци, тъй ли, после и Фикрет да не може да повдигне очи от срам? Да не съм те чул да произнасяш името й! Ще те удуша!…
Старият човек бе побеснял от гняв, Хайрие ханъм се изплаши и повече не спомена нищо за дъщеря си.
Двайсет и пета глава
През първата седмица на февруари две нощи подред Шевкет не се бе прибрал у дома. Ферхунде от седмица бе сърдита на мъжа си: „Прави ми го на инат. Ще види той! Ако и утре не си дойде, ще види как си тръгвам от тази къща.“ — си мислеше тя и се надуваше.
Хайрие ханъм бе на друго мнение. Според нея синът й, за да избяга от кредиторите, вероятно спеше у някой приятел. Лейля и Неджля понякога се сещаха за него и се тревожеха: Да не би да го е сполетяло нещо? Но покрай заниманията си с тоалетите за поредното парти това безпокойство не траеше дълго.
Що се отнася до Али Ръза бей, той сядаше на стола си и се клатушкаше без спиране, като зубрач, който е наизустил урока си; мърдаше устни, ала не произнасяше нито звук. Само когато се чуеше шум от двора или се отвореше къщната врата, той се провикваше гневно: „Някой иде, вижте кой е!“
Сутринта след втората нощ дойде един цивилен служител. Съобщи, че Шевкет временно е задържан.
В къщата се вдигна страшна олелия, Ферхунде припадна, момичетата заридаха с пълно гърло. Хайрие ханъм, която бе зашеметена, само повтаряше: „Всичко е наред, по волята на Аллах е…“ и дори в такъв миг не можеше да се остави на своята мъка, а пак се опитваше да успокои някого, да свести друг или да омиротвори трети, който скубе коси или пищи.
Единствено лицето на Али Ръза бей изглеждаше ведро, като че се бе освободило от голямо притеснение. Старият човек заплака, сякаш бе получил радостна новина: „Синът ми е жив! Шевкет е жив!“ — ликуваше той. Едно на хиляда не бе допускал, че Шевкет е жив.
От възрастта нервите му бяха разбити от какво ли не и в последно време бе обзет от един особен страх: „Шевкет сам ще се погуби!… Човек, държащ на честта си колкото него, не би издържал този позор“ — си казваше той и стигаше до заключения, които потвърждаваха подозренията му.
Една нощ се бе стреснал от силното хлопване на врата, мислейки, че е изстрел и се бе втурнал навън. През друга вечер бе извикал ужасен, че висящото на един клон в двора пране е обесил се човек и т.н.
Според него синът му бе много доблестен мъж. Не би се двоумил да се самоубие, щом разбере, че няма да може да излезе от тази тиня. Много пъти се бе канил да сподели страха и опасенията си с Шевкет, да му вдъхне ще малко кураж, още малко търпение. Обаче тук пък се криеше друга опасност. Ами ако необичайното състояние на Шевкет е само негово виждане, ако само така му се струва? Отчаяните, загубилите всякаква надежда хора твърде много напомнят болните. Възможно бе младият човек да се е вкопчил в живота, дори по-здраво от когато и да било.
Споменаването на смъртта пред него би прозвучало като насилствено подсещане за това последно спасение от всички тревоги.
Али Ръза бей с радост се облече; взе си бастуна и излезе.
Преди старият човек да стигне до затвора, се бе свечерило.
— Сега не може… Елате утре — казаха на вратата и поискаха да го отпратят. Но Али Ръза бей вече не се притесняваше от това да моли или да бъде нагрубен и затова настоя. Ако още малко им досаждаше, може би щяха да го изгонят. Слава Богу, че един от писарите го позна, беше му подчинен в една от областните управи. Той веднага се насочи към Али Ръза бей и след като вежливо му целуна ръка, го попита какво го води насам.
— Синът ми е вътре — отговори старият човек. — Не ме оставиха да го видя, понеже часът за свиждане е минал, не ме пускат… Може ли да ми помогнете?
Бившият писар се отдръпна няколко крачки назад, учудено ококори очи и изгледа изпитателно Али Ръза бей. Не можеше да проумее как и по какво провинение синът на този човек, с репутация на улегнал и почтен мъж, е попаднал в затвора.
Бившият писар явно вече беше от началниците с доста висок ранг. Не след дълго Али Ръза бей бе при сина си, който спеше дълбоко на един нар. Неволно пред очите му оживя спомен, за който нито времето, нито мястото предразполагаха.
Навремето синът му много обичаше да си отспива сутрин. Като настъпеше час за училище, Али Ръза бей влизаше на пръсти в стаята му и шумно изпускаше на пода някоя книга или пък пляскаше силно с ръце. Даже веднъж бе надул свирката, която стоеше над главата на момчето и то се бе изправило тутакси.
За Али Ръза бей бе незабравимо забавление как Шевкет ококорва сънено очи и извиква: „Татко, изкара ми акъла!“ Колко години, колко събития оттогава…
