музиката, като отглежда цветя или възпитава деца. Но и за тези неща са нужни пари, поне колкото да се преживява. Обичате цветята, но парите не ви достигат, нали? Колкото и да се стараете, бъдете сигурен, че земята няма да ви даде цветя в желаната украска и аромат. Баща сте, имате деца, но нямате пари, нали? Когато възрастта ви напредне, те няма как да ви предоставят друго щастие, освен да съзерцавате тъжна картина. Децата ви ще падат и гинат подобно на листата по време на листопада.
Разговорът приключи тук. Али Ръза бей отново наведе глава, за да продължи обяда си. Но залъците вече засядаха на гърлото му.
Последните думи му се отразиха особено зле. Той бе баща на пет деца. Нито едно от тях все още не бе напълно готово за живота. Думите на младия човек, че горчивите истини хората научават от икономическите условия, не бяха съвсем неоснователни.
Бе посветил целия си живот на това да въоръжи децата си с благородни идеи и нравственост. Дали обаче атмосферата на новите времена нямаше да ги разтърси и да накара възрастния баща в последните си мигове да наблюдава листопад?
Али Ръза бей не бе от хората, затворени за новостите. Но този страх го бе навестил няколко пъти и преди. За пръв път обаче той го съзираше под формата на такава непосредствена опасност. Макар че не бе набожен, и знаеше, че няма какво да очаква да падне от небето, той се молеше с отворени длани: „Аллах, опази децата ми!“.
Втора глава
Али Ръза бей бе служител от администрацията, възпитан още във времето на Османската империя. До трийсетгодишната си възраст бе работил в една от канцелариите на министерството на вътрешните работи.
Може би щеше да си остане там, но последователната смърт на майка му и сестра му за два месеца го накараха да охладнее към Истанбул. Той прибързано бе оглавил ръководството на един окръг в Сирия.
Както повечето, които не са страдали и нямат опит, и той бе помислил, че мъките на болника идат от леглото, в което е лежал, от вещите, които го заобикалят, и смяната на обстановката е първият спасителен изход, за който се сеща.
Впоследствие Али Ръза бей така и не бе успял да се върне в Истанбул. Двайсет и пет години бе обикалял в различни окръжни управи из Анадола. Той бе изключително начетен и работлив. Но нито начетеността му, нито трудолюбието му носеха някаква полза.
Освен арабски и персийски, владееше английски и френски. Като млад се бе занимавал и с литература, в списанията бе печатал под псевдоним сравнително добри газели2. От друга страна бе изкушен и от философията и историята. Не само личното, но понякога и служебното си време беше прекарвал в четене. Това бе единственото, което той бе откраднал от държавната хазна през дългогодишната си чиновническа кариера.
Бе придирчив до перфекционизъм и деликатен до смешност. Не се бе случило да докара нещо докрай от страх да не би да онеправдае някого, да не извърши нещо незаконно, случайно да не огорчи никого…
Искаше работата, която ще свърши, да съответства не само на закона, но и на приетите морални норми, да не противоречи и на човешките взаимоотношения, с други думи, всичко да бъде точно като по конец.
Когато го споменаваха, за него казваха: „Добряк е, същински пророк, целуни му ръка, дай му да се помоли за теб, да говори за наука, да ти чете поезия, въобще каквото си искаш пожелай от него, но не и да ти свърши каквато и да е работа.“
Ожени се чак към четирийсетте. Създаването на семейство в неговите очи бе равносилно на основаването на държава. Затова може би нямаше изобщо да се ожени, ако негов приятел не беше му предложил едно роднинско момиче. И тъй като Али Ръза бей се бе посвенил да откаже, бе отговорил положително.
За негов късмет жена му излезе много порядъчна. Макар да твърдяха, че е двайсетгодишна, спокойно можеше да има двайсет и пет. По отношение на прираста на населението Али Ръза бей бе проявил активност, каквато не бе показал в никое държавно учреждение. За седем години, едно след друго им се родиха пет деца. И накрая, след четиригодишно прекъсване, точно в деня, в който стана на петдесет години, с една последна дъщеричка направи челядта си половин дузина. Пет от тези деца бяха живи. Вторият им син Недждет почина от дифтерит на три годинки.
Али Ръза бей, който в свободното си време продължаваше да съчинява четиристишия и газели, имаше едно любимо сравнение. Той оприличаваше събитията на стихиен порой, а себе си, на далечен наблюдател на този порой. Макар да бе чиновник от сравнително висок ранг, той никога нямаше да се остави да бъде повлечен с него, а винаги щеше да си остане зрител. Без това, според него, стремежът да се отклоняват събитията от обичайното им русло, бе напразно усилие. Както си беше дошло, тъй щеше да си върви.
Но последователната поява на петте деца застави Али Ръза бей да промени схващанията си. Баща на пет деца не можеше да остане в позицията на безучастен зрител. Оттогава онзи отпуснат чиновник без цели си отиде и на негово място дойде грижовен баща, готов да пожертва всичко за благото на рожбите си.
Денонощното препускане за насъщния не го уморяваше, напротив, това го правеше щастлив. Само че си мислеше: Не беше ли закъснял много?
В някои часове на умора и песимизъм тази мисъл го безпокоеше малко повече. Но той не се спираше дълго на нея и се успокояваше:
— Здравето ми е добро. Ако не умра злополучно, имам пред себе си цели двайсет години, през които преспокойно мога да работя и живея.
Тези двайсет години бяха твърде широко скроена сметка. Ако се стегне, можеше и половината от това време да му стигне да обезпечи децата. Вярно, последната му дъщеря Айше бе дошла твърде късно. Но нямаше нищо страшно и в това. Когато се наложи, можеше да прехвърли грижите по нея на големите и да не я мисли. Стига те да израснат така, както той искаше.
Но един непредвиден случай бе объркал сметките на Али Ръза бей и го беше накарал петдесет и пет годишен да се оттегли от службата си.
По това време служеше в управата на един от окръзите на област Трабзон. Точно тогава бе отвлечена една жена. Съпругът й и оня, който бе тръгнал да я похити, се бяха наръгали с ножове.
Съпругът бе прост земеделец, а похитителят — син на почитания от всички градски първенец. Затова се наложи всички да затворят очи за истинския виновник, който се разхождаше спокойно по улиците, а съпругът с осквернената чест, с раната в гърдите, бе пратен в затвора. Али Ръза бей, който отдавна бе превърнал в свое верую да не бъде никога пристрастен, в този случай бе избухнал и направил всичко възможно, за да го уволнят. Какво да прави? Това бе въпрос на чест, справедливост и съвест. Ако беше останал със скръстени ръце и не изпълнеше моралния си дълг, Бог неминуемо щеше да го накаже чрез децата му.
Известно време Али Ръза бей обикаля без работа из Истанбул. Нямаше заделени пари. А и какво ли можеше да спести един чиновник, дори висш, баща на пет деца? Добре, че я имаше наследената от баща му стара къща в Багларбашъ. Той продаде няколко накита на жена си, стегна къщата и настани семейството си в нея. Този случай го бе разтърсил. Ако ставаше въпрос за него, би се оставил да умре от глад и пак не би тръгнал да иска държавна служба. Но какво да се прави, имаше деца. Заради тях бе длъжен да проси назначение и да поработи още някоя и друга година.
Али Ръза бей бе започнал отново да обикаля по кабинетите на чиновниците. Веднъж един висок младеж, излязъл от кабинета на министъра на вътрешните работи, се насочи към него и грабна ръката му, за да я целуне:
— Не ме ли познахте, учителю? Аз съм, Музаффер, някогашен ваш ученик.
Когато се взря внимателно в лицето му, Али Ръза бей го позна. За известен период, в един от областните градове, където бе работил, Али Ръза бей бе замествал учителя по история в едно средно училище за пет-шест месеца. Същият Музаффер тогава бе ученик там. Тъй като бе будно и прилежно момче, бе впечатлил Али Ръза бей и той сега успя да се сети за него. По спокойното му излизане от кабинета на вътрешния министър, свободния му смях и разговори по коридорите се разбираше, че този младеж вероятно се бе издигнал доста. След малко Али Ръза бей установи, че не е сгрешил в предположението си.
