винаги вежливо, с уважение. Задължен съм ви. Но как след този случай да остана тук? Спомнете си думите ми отпреди малко. Нали бях казал, че „Ако синът ми бе извършил подобно нещо, бих се отрекъл от него, не бих го погледнал в лицето?“ И вие сте моя рожба. Следователно, аз съм принуден да се отрека и от вас. Посегнахте на честта на момиче, което дойде тук по моя препоръка. Аз се оказах в положение на човек, който ви е поднесъл жена, едва ли не. Дори същността да не е такава, как ще я обясните на другите? Както за майката на Леман, така и за моето домочадие, хлябът, който ще печелим оттук, вече не би могъл да е почтен.
Музаффер бей се бе разтревожил достатъчно от сериозността на работата:
— Учителю, моля ви се, разрешете и аз да кажа!
Искаше да го прекъсне, но Али Ръза бей, клатейки упорито глава, продължи:
— Няма нужда, зная какво ще кажете. Тези неща може за някои да са приемливи, но моята изкуфяла глава не ги проумява.
След като директорът разбра, че няма да може да пребори упорството на възрастния служител, каза:
— Учителю, позволете ми поне да ви помогна в едно друго отношение!
Али Ръза бей се усмихна с почти детска непринуденост и каза:
— Вече съм задължен да не приема нищо от вас. Не се засягайте, но какво да се прави? Не съм умрял, все ще се намери някакъв изход, разбира се.
— Ще се видим пак, нали?
— Разбира се, синко, никакво съмнение в това.
Али Ръза бей говореше така, но много добре знаеше, че дори и на оня свят нямаше да пожелае да го види.
Пета глава
Тъй като същата вечер бе останал за последния кораб, Али Ръза бей не бе могъл да намери автобус за прехвърляне. Това не му се случваше за пръв път.
Във вечерите, когато се задържаше във фирмата, прежалваше четирийсет-петдесет гроша и се качваше на файтон. Какво да се прави, това бе професионално задължение.
И онази вечер, като излезе от пристанището, унесено закрачи към стоянката на файтоните. Но внезапно се сети, че е безработен и без заплата.
Вече не можеше да си позволи този лукс. Върна се обратно. Няколко улични продавачи се надпреварваха с цяло гърло, за да продадат последните зеленчуци и плодове от сергиите си и да си отидат.
Али Ръза бей се позабави малко при тях. Бе останало най-лошото и изгнилото от стоката, но и цените, за разлика от сутринта, бяха паднали наполовина. Отсега нататък трябваше да се правят покупки по това време. Ах, защо по-рано не се бе досетил да прави тези тънки сметки?
Закрачи бавно по постепенно смълчаващите се улици на Юскюдар. Започна да изкачва нагорнището на гробищата Караджа-ахмед. Откак се помнеше, Али Ръза бей не обичаше да върви пеш. Особено като зърнеше такива нагорнища, нещо го задушаваше в гърдите.
Въпреки това, в тази нощ, когато би следвало да бъде съвсем разнебитен, той чувстваше странна сила в тялото си. По едно време му мина през ум да седне върху някакъв камък край пътя. Но не се осмели. Този страх не бе от безлюдността на пътя, нито от близостта на гробовете.
Въпреки че винаги си е бил доста боязлив, тази нощ бе равнодушен, безразличен към всякакви опасности. Струваше му се, че ако приседне и се остави на мислите си, ненадейно от дълбочината на нощта и сред кипарисите ще дойде отчаянието и ще го налегне, нямаше да може да се освободи от лапите му.
Къщата на Али Ръза бей тази нощ изглеждаше по-светла от всякога. Първо си помисли, че това е илюзия, която се дължи на дългото вървене в мрака.
Но като наближи още малко, се убеди, че е действителност. В къщата му тази вечер имаше нещо извънредно. Градинската порта бе отворена. Вътре сред дърветата горяха фенери. Докато бе все още далеч, чу тънкия глас на Айше: „Иде!“ Дъщерите, и по-важното — жена му, която не излизаше дори на двора, ако не е наложително, тичаха към улицата, за да го посрещнат. Какво ли се криеше зад това? Не трябваше ли тази нощ къщата да го посрещне по-мрачна и по-гробовна повече от всякога?
Въпреки удивлението си, нито Али Ръза бей ги питаше нещо, нито пък те продумваха.
Айше развълнувано бе хванала ръката на баща си и забързано го поведе навътре.
Най-сетне, на украсената софра, устроена под чардака в градината, бе съобщена радостната вест: Големият му син Шевкет бе спечелил конкурс и със сто лири месечна заплата бе назначен като служител в една банка.
Али Ръза бей днес за втори път вдигна очи към небето: Слава на тебе, Боже! Сто лири! Кажи-речи близка до неговата изгубена заплата. Виждаше, че там, където той бе паднал като воин в битка, синът му става и, снемайки тежестта от плещите и оръжието от ръцете му, повежда сражението.
Още от най-ранна възраст Али Ръза бей бе възпитал сина си с думите, че „след мен ти си главата на това семейство, след смъртта ми ще заемеш моето място“.
Възрастният баща бе прегърнал светлокестенявата глава на сина си, притискаше я в гърдите си и по никакъв начин не можеше да задържи сълзите в очите си.
До този миг децата не бяха видели баща си да плаче. Всички помислиха, че тези сълзи са израз на радост и гордост.
Шеста глава
Шевкет бе големият син на Али Ръза бей. Преди два месеца беше навършил двайсет години. Образованието му бе сравнително добро. Особено леко му се удаваха езиците. Затова бе задължен повече на усилията на баща си, отколкото на училището, което, като всички деца на постоянно местещи се чиновници, сменяше на две-три години.
Али Ръза бей бе моделирал първородния си син така, както любителят градинар цветната си градина, и се бе постарал да го оформи в съответствие с идеала си за прекрасен човек. Покрай напълно безполезните и никому ненужни неща, Шевкет бе усвоил и много практични умения. Според Али Ръза бей, за да се изгради като развита личност, наложително бе да завърши и висше образование. За жалост, съдбата не бе позволила това. Въпреки всичко не можеше да се твърди, че Шевкет е недовършен труд.
Още на тази възраст момчето не отстъпваше не само на истанбулските младежи, а дори и на тези, които са следвали във висшите европейски училища, и ето, в най-затруднения час на стария си баща го отменяше. Завършен си беше — последното доказателство, слязло сякаш свише, бе блестящ аргумент за това.
Но истинското влияние на Али Ръза бей върху сина му бе повече в душата, отколкото в ума. Възрастният служител се съмняваше във всичко на този свят, но не и в нравствеността на сина си. За него Шевкет бе диамант, който никаква сила в света не би могла да пречупи или опетни.
Истинската причина за решителния му отказ от службата в „Златолист“ АД бе вярата му в това момче. Но все пак не беше се надявал, че очакваната помощ ще бъде толкова скорошна.
Шевкет бе горд като баща си. Понеже се опасяваше, че може и да не го одобрят, не бе споменал на семейството си, че ще се яви на конкурса.
А светлината вкъщи, масата в градината — това бе едно много старо обещание на Шевкет. В първия учебен ден баща му бе казал: „Когато пораснеш и започнеш чиновническа кариера, в първия ден очаквам от теб угощение с пуйка.“
Въпреки изминалите години, той не бе забравил обещанието си и тази сутрин като бе прочел името си сред спечелилите конкурса, първата му работа бе да отиде на чаршията и да купи две пуйки.
В подготовката на това угощение участваше цялото семейство. Хайрие ханъм бе работила с голямата си дъщеря Фикрет в кухнята, Лейля и Неджля бяха приготвили трапезата, а Айше бе набрала и донесла от съседните градини букети цветя.
Али Ръза бей напълно бе забравил отчаянието си отпреди малко. Само когато трябваше да седне на
