края. Каза, че и това си изпуснал, което значи оскъдица за нас. Трябваше да се радвам и да се хвърля на врата ти ли? Защо не проявиш малко разбиране и ти?
Али Ръза бей не можа да намери думи и като преглътна няколко пъти, каза:
— Да, но честта… Опазихме честта. Думичката чест винаги оказваше силно въздействие върху тази чистосърдечна домакиня. Но сега, когато гладът тропаше по вратата им, и тя явно бе загубила силата си.
— Али Ръза бей, бъди справедлив. От толкова години съм ти жена. Ако ме смяташ за безнравствена, срам и грях на душата ти. И аз не по-малко от тебе държа на честта. Но ако бях на твое място, бих си затворила очите заради хляба на децата.
При тези думи Али Ръза бей се разгневи и започна да вика:
— Какво, какво каза ти? Повтори го? Щеше да затвориш очи пред такова нещо? Жалко! Жалко за теб!
Хайрие ханъм погледна към тавана:
— Тихо… Да не се събудят децата.
После продължи със същото огорчение:
— Да, Али Ръза бей! Каквото си искаш, мисли. За тяхно добро, аз бих изтърпяла всичко. Защото останем ли без хляб, тяхната чест ще бъде в опасност.
Тези думи изплющяха като изстрел в ушите на Али Ръза бей. Помнеше думите на оня млад мъж от фирмата: „Но бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения.“ Две почти еднакви съждения, изречени от двама души, различни и далечни със светлинни години един от друг! Коя страшна сила ги караше, без да се познават, да говорят на един и същ език!?
Докато Али Ръза бей търсеше отговор на тази загадка в обърканата си глава, жената продължаваше да нарежда люто:
— Не се засягай, Али Ръза бей. Каквото имам в душата си, ще го кажа. Ти винаги жертваш интересите на децата за разни свои предразсъдъци. Тъй като навършиха по петнайсет, по двайсет години, мислиш, че отговорността ти пред тях е приключила. Нещата не са тъй. Истинската ти отговорност тепърва започва. Досега бяха миловидни мушмороци. Кажеш им седни, сядаха, кажеш яж, ядяха. Като им дадеш нищо и никаква свирчица за четирийсет гроша или счупена кукла, радваха се така, сякаш си им дарил света. Сега тези деца пораснаха. Разбират всичко, искат всичко. Какви желания има всяко едно от тях? Не зная, но като че ли сме сгрешили във възпитанието им.
— Ти си полудяла, жено. Моите деца са такива ангели, че…
— Не го отричам. Децата ни днес са като ангелчета. Но от друга страна, много будни ги направихме… Както казах, виждат всичко, искат всичко. И в бъдеще все такива ли ще си останат? Дори ако останат, няма ли да се измъчват? Ти досега си работил извън къщи. Не знаеше какво става у дома, не ги виждаше отблизо. Ето, казвам ти го… Има опасност за децата ни. Предупреждавам те.
Али Ръза бей бе разбрал, че положението няма да се оправи с кавга и шум. Сега молеше:
— Миличка… Не ставай дете. Не че и аз не съм мислил тези неща! Но чу сина ни. Чедото ми е готово на всякаква саможертва за сестрите си. Нали не се съмняваш в него?
— Право да си кажа, съмнявам се, Али Ръза бей. Все пак той е твърде млад. Ще се намерят и за него неща, които да го съблазнят. Дори да няма, не е ли грехота да бъдеш в тежест на нашето момче?
Мъж и жена и една година да спореха, не биха се споразумели. Али Ръза бей, без съмнение, бе най- добрият от бащите. Не би се съгласил заради него някое от децата му да бъде ощетено. Но той бе убеден, че отстъпвайки грижата за семейството на сина си, му е дал едно от най-големите земни щастия. Да бъдеш глава на семейство в неговите очи бе равносилно на владетелска титла.
Затова оплакването на Шевкет от семейното бреме бе нещо непонятно за него, все едно крал да се жалва от тежестта на короната си.
Хайрие ханъм обаче не можеше никак да постигне тези висши понятия с наивното си мислене и с растящо от минута на минута вълнение, бълваше огън и жупел:
— Вярвах ти като дете, докато косите ми посивяха… Какво знам аз, си казвах, ето, зрял човек, с брада, учен мъж. Вероятно има нещо наум, той знае, си казвах. Но дотук… След като напускаш работа заради едната гола чест, напусни, но не забравяй, че скъпотията расте с всеки ден. Виж, вече не крия. Ангелчетата ни вече не се озаптяват. Ако от немотия децата ми започнат да дават назад, с двете си ръце и десетте си пръста ще хвана гърлото ти. Дори да умреш, не бих те оставила на спокойствие в гроба.
Вече без да се притеснява, че децата ще я чуят, тя влезе в кухнята, зарида на висок глас. Али Ръза бей застина на място.
Значи и кротката като агънце жена, негова съпруга от толкова години, най-сетне бе развяла знамето на бунта.
С кофа в ръка той обикаляше двора, ровичкаше пръстта на цветята, поливаше зеленчуците, очистваше фиданките от вредители. Но мислеше само за децата си. Да, жена му не бе начетена. Но тревогата й не бе съвсем безпочвена. Думите й не можеха да се хвърлят току-така на вятъра. Наистина ли децата ги грозеше опасност? И нещо по-лошо — действително ли бе допусната някаква грешка при възпитанието им? Първо си представи голямата дъщеря Фикрет.
Тя бе дребна девойка на деветнайсет. Но притежаваше зрелостта на трийсетгодишна.
Вкъщи бе безценна помощничка на майка си и въпреки незначителната възрастова разлика помежду им, бе като втора майка за сестрите си. Фикрет не бе красива. Отгоре на това имаше петно на дясното си око. Белегът бе останал от дългото боледуване на окото й, когато бяха в един от градовете на вътрешността на Анадола. Ако тогава Али Ръза бей бе съумял да заведе детето в Истанбул, може би щеше да се излекува напълно. За съжаление, това заболяване бе съвпаднало с най-напрегнатия и объркан период в службата му.
Фикрет притежаваше безподобна нравствена красота, която скриваше всичките й недостатъци.
Нещо повече, за Али Ръза бей това петно дори не можеше да се смята за физически недостатък. Напротив, с наивитета и леката тъга, които този белег предаваше на лицето и душата й, можеше да се смята дори за красива особеност. Но за жалост, всички, особено ергените, не можеха да я видят с бащините очи.
Али Ръза бей се бе постарал да възпита Фикрет с почти същото старание, както и сина си. Само че тя бе момиче, нямаше да се бори като брат си с живота. Нямаше да има особена нужда от практически познания. Поради това Али Ръза бей бе наблегнал повече на възпитаване на вкус и практически умения у нея.
Младата девойка четеше много книги, дотам че да навреди на болното си око. Това бяха предимно романи.
Виждайки че дъщеря му демонстрира знания за бележитите личности на изкуството, че споменава известни творби, че разсъждава задълбочено върху живота, Али Ръза бей се ласкаеше много и от гордост не можеше да спре да се усмихва.
Много искаше дъщеря му да бъде дотолкова интелигентна, знаеща, че да накара всички да забравят физическия й недостатък. Слава Богу, че в известна степен бе постигнал желанието си. Освен това той я бе възпитал да стане колкото майка си изкусна в домакинската работа. Днес детето му нямаше никакъв проблем. Беше в състояние да отговори на изискванията на който и да е мъж. Но…
В съзнанието на Али Ръза бей започваха да се зараждат мъчителни съмнения.
Да. Можеше да се смята, че девойката няма никакви недостатъци. Но откъде и как щяха да намерят мъжа, който щеше да я хареса? Немотията, която от ден на ден щеше да се усеща по-силно, нямаше ли да затрудни всичко това много?
Всеки ден забелязваше около нея някакви младежи. Голяма част от тях, сякаш наговорили се предварително, се страхуваха от брака или говореха с ирония, мнозина споделяха, че възприемат брака като търговска сделка, с други думи, открито заявяваха, че търсят богати момичета. Да, жена му бе права донякъде, Фикрет като че ли бе възпитана неправилно. Какъв смисъл да вложиш буден дух в непривлекателно тяло? За да разбере, че не е харесвана, по-бързо да схване, че навсякъде и във всичко е пренебрегвана? Красивата мисъл в устата на грозен човек бе също толкова напразна и безполезна, колкото мисълта за право в устата на безпомощния онеправдан.
Колкото мислеше върху това, толкова повече съмненията на Али Ръза бей се изостряха. Да, Фикрет бе възпитана неправилно. Това грозно момиче щеше да иска толкова, колкото разбира, следователно и
