толкова щеше да се измъчва. Да бе го възпитал като момиче, което в живота ще се бори като мъж, със зъби и нокти, безчувствено и безразсъдно.
Всъщност тогава детето му нямаше да бъде днешната Фикрет, а самият той — нещастен, като гледа дъщеря си. Но какво от това? Нали тя щеше да бъде щастлива?
След Фикрет Али Ръза бей се замисли за Лейля и Неджля. Те не бяха толкова умни, колкото голямата им сестра. Но бяха красиви в истинския смисъл на думата. Лейля караше осемнайсетата, а Неджля скоро бе навършила шестнайсет. В днешно време бе трудно да се намерят свестни и съвестни мъже. Впрочем от друга страна можеше и да не е.
Днешните младежи можеха да не разбират нищо от душевната красота на Фикрет. Но заради хубостта си Лейля и Неджля можеха да успеят. Наложително бе като всички млади, слаби и лекомислени деца да се внимава да се опазят до този ден от видимите и невидими опасности наоколо и да се съхранят чисти, неопетнени.
За Айше, Али Ръза бей отколе бе решил, че е под отговорността на брат й и сестрите й. Той и да е жив, и да не е, Шевкет винаги щеше да я закриля.
През оня ден, докато се занимаваше с градината, мислите на възрастния баща бяха заети с децата му.
Осма глава
Първи дни на пенсионирането…
Знаеше, че рано или късно този ден ще настъпи, че като всеки работещ, стане ли непотребен, ще бъде отстранен. Но той си го беше представял по съвсем различен начин.
Мислеше, че когато се пенсионира, трябваше вече да е приключил с всички задължения към децата си, да ги е задомил.
Когато затваряше очи и си мислеше за бъдещето, честичко му се присънваше следното: Родили са се внуците и растат, бащите и непохватните им майки, все още неовладели вълненията си на млади родители, са оставили грижите по децата на него и жена му: „Ти ли бе този, който казваше, че си се оттеглил от живота, че не ти е останало друго, освен да чакаш смъртта в своя ъгъл, на ти сега!“
Дядото вече няма време да се погледне. Ту развежда внуците навън да си играят, ту им разказва приказки на топло. След това по-поотрасналите трябва да научат миналото на рода, да им се предадат уроци по добродетелност и чест, както навремето на майките и бащите им.
Всъщност това време се запълва с толкова работа и врява, че когато му удари часът, не намира време за смъртния одър и всред звукове на свирки, барабани, тромпети и шумотевица, може би, без да се усети, склопява очи. Възможно ли е да има по-голямо щастие за човека?
Тази картина сега се бе превърнала в натрапчиво видение в истинския смисъл на думата.
Едно от най-големите оплаквания на Али Ръза бей открай време бе липсата на време за четене на книги. Винаги на най-усладилата му се страница възникваше някаква работа. Особено сутрините, когато жена му заставаше над главата му: „Хайде, Али Ръза бей, време е, ще изпуснеш кораба!“, особено това нейно появяване като Азраил3 му бе повече от противно.
Когато Али Ръза бей оставяше книгата, винаги промърморваше: „Ех, веднъж да се пенсионирам…“ Ето че жадуваният ден бе настъпил. Жена му вече не идваше да го безпокои: „Али Ръза бей, остави книгата.“ Но ето, че и в книгите старата магия вече я нямаше.
Намръщеният израз на лицето на жена му от първите дни не се изличаваше.
Отначало Али Ръза бей дълго й бе сърдит, но когато се убеди, че жена му не й пука от това, отново се бе помирил с нея.
Не си спомняше нещо, което да го бе засегнало повече от постъпката на Хайрие ханъм. Един ден й каза:
— Жалко за теб, жено… Излиза, че ти си ме ценяла само за службата ми, за парите, които съм печелел.
Като видя, че тя сви устни, без дори да си направи труда да му се разсърди, зае почти умолителна поза:
— С тебе бяхме бойни другари в живота. Справедливо ли е в деня, когато отнеха оръжието от ръката ми, да ме удариш в гръб?
Дълго време бе въртял и оформял тази мисъл. Струваше му се, че жена му, като чуе тези думи, ще се хвърли с плач на врата му и неразбирателството помежду им ще приключи. Но тези думи, които според него бяха много силни, навлажниха само неговите очи. Хайрие ханъм се задоволи с повдигане на раменете си и с хладен поглед безсърдечно додаде:
— Който е паднал сам, няма право плаче.
Девета глава
Един месец бе достатъчен Али Ръза бей да заприлича на другите пенсионери.
Както на колелетата, чиято изхабеност не се забелязва, докато се движат, и неговата, непроличала досега старост, като прекрати да работи, изведнъж излезе наяве като руина. Тежестта на ръцете му, които се клатеха от двете страни, започна да мори раменете и да присвива гърба му.
Облеклото му се занемари. Коленете на панталона, лактите на ръкавите му провиснаха. А колко спретнато и чисто се обличаше преди. Прахта отгоре му вече не се премахваше с избърсване, започваше да попива в дрехите му. Всяка сутрин отново се събуждаше със слънцето.
Но вече в тези часове не чувстваше онази свежест на новия ден, а напротив, мислейки за дължината на пътя, който слънцето щеше да измине по небето, усещаше дълбоко натрупаната по тялото му умора. Нито в книгите, нито в градината можеше да намери предишните аромати и багри. Както глухият, който се учудвал: „Пролетта настъпи, както и преди птиците отварят и затварят човките си, но защо аз не ги чувам?“, и той си мислеше: „Ясно е какво се случи с мен, но що ли им е на птиците и цветята?“
Въпреки това по навик отново разлистваше сборниците с поезия, плевеше градината, стараеше се да полива цветята. Но не знаеше какво да предприеме, когато си мислеше, че е минало дълго време, а като вдигаше глава, виждаше, че слънцето не е мръднало. Сутрин и вечер обичайно излизаше на уличната врата според разписанието на корабите. С хванати отзад ръце, бавно крачеше покрай градинската стена и като щъркел със счупено крило, жално гледащ отлитащите си събратя на небето, и той се взираше в групичките чиновници, които отиваха или се връщаха от работа.
Отколе Али Ръза бей бе отявлен враг на кафенетата и казината. По време на чиновничеството си постоянно мърмореше: „Това са болници за прокажени. Ако имах власт, бих ги сринал всичките.“
Сега разбираше какви важни утешителни местенца са те за клетите пенсионери, които нямат хляб и спокойствие у дома си.
Беше започнал да се спира да почива в кафенетата на открито през дългите разходки, които правеше до Чамлъджа или Юскюдарската чаршия. Впоследствие полека свикна и с пазарските и махленски кафенета. Отначало се усамотяваше в един ъгъл и четеше вестник. Все още усещаше отвращението, което бе изпитвал към постоянната клиентела на такива места.
Бе твърдо решен да не се слее с тях. Той никога нямаше да бъде нещо повече от наблюдател. Какво ли не виждаше и чуваше? Имаше такива мъже в напреднала възраст, които без притеснение разказваха семейни работи, клеветяха жените си, оплакваха се от децата си, казваха какво са яли, дори как понякога не са могли да намерят нещо за ядене и са легнали гладни.
Някои от тях постоянно играеха табла или карти, понякога се спираха и се нахвърляха един върху друг с ругатни, после продължаваха играта, като че ли нищо не се е случило. Дори веднъж видя как пребиха пенсионер, навремето заемал важни постове.
Според Али Ръза бей след такъв позор този човек вече би трябвало да предпочете да умре от срам, вместо да се показва пред хората. А то какво, още на другия ден го видя в същото кафене как играе табла, ни лук ял, ни лук мирисал.
Първо изслуша няколко отчаяни типа, които търсеха някого да споделят мъката си. Впоследствие лека-