полека приятелите се увеличиха. При все това гордостта му не го напускаше.
Редовно слушаше другите, без и думичка да обели за своите грижи.
Най-сетне разбра, че тези кафенета са единствените храмове, в които човек се скрива от лишенията, породени от безработицата и семейните нерадости. Ако ги нямаше и тях, на пенсионерите не им оставаше друго, освен да чакат смъртта.
Десета глава
Най-сетне и Али Ръза бей се сдоби със своя група в кафенето. Тя бе от осем-десет души, естествено възрастни пенсионери. Какво да стори, не можеше да застане срещу течението…
Почти всички те бяха старци, които трудно се препитаваха. Животът им бе преминал като на мравки, в непрекъснат труд. Но краят им, незнайно защо, напомняше по-скоро този на щуреца. Пенсиите бяха нищожни в сравнение с ежедневните нужди.
Повечето от тях бяха чистосърдечни, честни люде. Но някои се тюхкаха, че не са крали, когато са имали възможност, а други се укоряваха, че след като ги е очаквал такъв край, какво им пречело да прекарат по- безгрижно времето си? „Бъхтели сме се ден и нощ, а след като ни изстискаха като лимон, ни изхвърлиха“, казваха те.
Али Ръза бей съжаляваше както себе си, така и тях. Но не беше съгласен с думите им. Заради това разногласие възникваха и кратки спорове.
Той всъщност не очакваше полза от тези препирни, но поне времето биваше убито.
Али Ръза бей научи от новите си приятели практични начини за евтино пазаруване.
Откъде и как да се купят въглища, месо, олио и зеленчуци? Само че нямаше възможност да прилага всички научени методи. Защото това предполагаше фамилиарничене с продавачите, смяна в поведението — ту опакост, ту сервилност — в зависимост от ситуацията. Това бяха неща, които в никакъв случай не подхождаха на тежкия характер на Али Ръза бей. Веднъж бе излязъл на чаршията с един свой приятел, който дълго време бе кметувал. Щяха да купуват зеленчуци. По време на пазарлъка се скараха, продавачът бе грабнал от ръцете на бившия кмет тиквите: „Изчезвай, старче. Ти не си излязъл за покупки, ти се забавляваш. Ако нямаш пари, иди паси на полето!“, бе го избутал в гърдите и той се бе строполил сред кошовете зеленчуци. Али Ръза бей беше потънал вдън земя от срам и се зарече да не излиза с никого на чаршията.
Али Ръза бей обърна внимание, че почти всички познати пенсионери се оплакваха от домочадието си. Значи и в това отношение не бе сам. Кавгата изпепеляваше като епидемия домовете на тези бедни пенсионери. Али Ръза бей вече бе почти убеден, че причината за тези раздори е все една и съща — тази проклета сила, наречена „икономически условия“.
Настъпи ли сутрин, горките старци изхвърчаваха от домовете си, като че ли бягаха от пожар, и до среднощ прекарваха в кафенето, караха се, дремеха. А всъщност сега повече от всякога се нуждаеха от топло семейно огнище. Мечтата за спокойни старини ги бе крепяла да изтърпят без оплакване хилядите трудности в службите им. Какво садиха, какво поникна?! А ако ги нямаше и тези кафенета, опазил Бог?! Какво ли не слуша, какво ли не чу Али Ръза бей в тях. Най-странното е, че голяма част от тези старци бяха се натъкнали на това, от което се бяха страхували най-много. Например, един бивш директор, който през целия си живот се бе страхувал до полуда от задлъжняване, сега не можеше да отърве пенсията си заради заеми; заплашваше го затвор поради дългове към бакалина и месаря, които нямаше изгледи да изплати. Когато два пъти един от дюкянджиите, на когото дължеше, се разкрещя пред вратата му, човечецът едва не издъхна. Но сега вече не му пукаше, дори опасността от затвор посрещаше философски, с една предопределеност: „Какво да правим? Да не останат онеправдани. Като не можем да погасим дълга си с пари, щом трябва, ще го погасим със затвор. То и затворът не е голямо наказание, не ме плаши!“
Имаше един бивш финансов, началник, който в младостта бе известен с придирчивостта си. Не обуваше два пъти поред едни и същи чорапи, ако са неизпрани. Сега по яките на този човек се разхождаха бълхи. Жена му преди две години се бе парализирала. Вкъщи нямаше никой друг. Всичко се бе стоварило на негов гръб. Отгоре на това денонощно се грижеше за болната си жена.
Трети, който всяка вечер ядял бой от снаха си, от зет си, пристигаше в кафенето с бохча в ръка и казваше: „Да бъда проклет, ако повече стъпя в тази къща!“
Но непосредствено преди клиентите да се разотидат и сънят го налегнеше, от нощния хлад краката му започваха да го болят, променяше решението си, и отново с бохчата в ръка, с уверени стъпки хващаше пътя за дома. Вместо да го съжаляват, му се смееха: „Сърба това, което си е надробил!“ Това бе вярно в известна степен. Кой знае колко деца бе напердашил този човек, който дълги години бе учителствал във военните прогимназии!
Сред клиентите на кафенето имаше и един Сермет бей, бивш областен управител. Но този не бе като другите пенсионери. Напротив, от облеклото, от думите му се разбираше, че е в благоприятно положение.
Сермет бей бе мъж, който в служебния си живот се бе прославил със справедливостта и честта си. Въпреки седемдесетте си години се държеше — червендалест, с побелели коси, късо подстриган, с чисто облекло и говореше на висок глас.
И Али Ръза бей, както всички, бе придал важност на човека, бе изслушал думите му с уважение. Но после чу лоши неща за него и взе да се отвращава от този изискано облечен мъж повече, отколкото от голтаците или пребиваните. Според това, което се говореше, дъщерите на този човек не били цветя за мирисане. Когато той тук, както и в миналото, на висок глас говореше за нравственост, добродетели, в дома му ставаха безобразия, от които човек настръхваше. Без друго, причината за това да се облича толкова чисто, бе точно тази.
Някои твърдяха, че Сермет бей няма и представа какво се случва. За други пък този човек не бе толкова глупав, че да не усети безобразието, което се разнасяше от уста на уста сред мало и голямо, не бе дотолкова изкуфял, че да не може да не открие източника на парите, които вкъщи се изсипваха щедро. Знаеше всичко, и то как.
Али Ръза бей, който странеше от тези клюки, един ден притеснено каза:
— Това второто ми се вижда малко вероятно… Как човек ще знае за такива неща, а ще стои със скръстени ръце?
Присмяха му се. Имаше ли нещо, което Бог да даде, а човекът да откаже?
Възможно било първоначално да се е затруднил да приеме това, но както често става, след това лека- полека посвикнал.
Накратко, историите в това кафене караха Али Ръза бей, макар и за кратко, да забрави грижите си.
Единайсета глава
В каква полезна школа се бе превърнала бедността за Али Ръза бей! Започна да вижда всичко в истинския му цвят, със същинското му лице. Вече никой не се стремеше да се покаже пред този беден старец по притворен начин. Дори децата му…
Усещаше някакво странене и хладина у Фикрет. Нещо необяснимо ставаше с това момиче. Вече се отчуждаваше от баща си, открито показваше, че не му вярва както в миналото. А какви надежди таеше Али Ръза бей в тези трудни времена за това сериозно дете!
Що се отнася до Лейля и Неджля, и те бяха горе-долу в същото положение. Наглед нямаха търкания с баща си. Но неизвестно защо, избягваха да се срещнат очи в очи с него, сякаш криеха омраза и докато той отвори уста, решени предварително, че няма да повярват на това, което той казва, упорито отвръщаха глава.
Когато Али Ръза бей бе приел предизвикателството да остане без работа, най-много се доверяваше на властта и влиянието си над децата. Това бе почти предизвикателство, в което можеше да се хвърли само ако всички вкъщи му вярваха и уважаваха решението му.
А те още при първото сътресение се разбягваха, оставяха го сам пред голямата катастрофа.
Старият човек преди всичко подозираше за този разпад Хайрие ханъм и трупаше омраза към нея с
