думите: „Не стига това, което тя самата върши, а трови и децата, настройва ги срещу мен.“ Но после разбра, че я обвинява несправедливо. Не само, че не ги насъскваше, но причината за нейната агресивност и разлютеност бяха точно децата. Имаше и нещо друго, което подкрепяше тази мисъл. При все че продължаваше да бъде сурова към мъжа си, Хайрие ханъм изпълняваше стриктно домашните си задължения.
Тя си бе пестелива от край време. А сега дори бе станала пределно икономична, до стиснатост. Какво друго можеше да очаква от жена си един мъж в подобно затруднено положение.
За стария баща Шевкет бе останал единствен, който подхранваше вярата му в земното утешение и щастието на този свят. Каква скъпоценност беше този Шевкет! Младият човек лека-полека започваше да израства в очите на баща си, който едва ли не го боготвореше.
Засега само той проумяваше огъня, който изгаряше Али Ръза бей. Въпреки че бе поел цялата тежест на семейството, дори когато се връщаше уморен и изтощен, не нарушаваше етикета, и когато му дойдеше ред, сядаше до коляното на баща си и го утешаваше:
— Спокойно, татенце… Ще оправдая надеждите ти. Ще видиш колко добре ще бъдем, как всичко ще се оправи. Преди всичко трябва да отгледаме сестрите ми. Когато останем само ние, е лесно. Теб и мама, така или иначе, мога да ви направя щастливи.
Шевкет мислеше поотделно за всичките си сестри. Не споделяше само какво иска за себе си. Али Ръза бей един ден го подпита:
— Не крий от мен, разбира се, че и ти искаш да постигнеш нещо. Какво щеше да правиш, ако не ни бе сполетяла тази беда?
Шевкет се позамисли.
— Бих искал да стана добър архитект, тате. Да израсна, да печеля пари, да се прославя. Но какво да правим, не било писано…
Може би щеше да каже още нещо, но долови болката в очите на баща си. Засмя се и смени темата:
— Но не си мисли, че това е някаква много важна цел, аз съм доволен и от сегашния си живот. Освен това още съм млад, ако оправим работите си, може да остане време и за другото.
Али Ръза бей изглежда повярва на сина си.
Започнаха да говорят за други неща.
Някои от познатите пенсионери в кафенето бяха открили утеха в религията. Молитвата на Али Ръза бей бе да мисли сина си. Когато понякога отчаянието му стигаше нетърпима степен, си спомняше за Шевкет, усещаше, че в него се наслоява приятната хладина на храм.
Един ден с нескрити сълзи в очи призна това и пред Шевкет:
— Синко, аз се смятах за добродетелен и се гордеех с това като глупак. А то пред теб аз съм бил едно нищо.
Шевкет се учуди:
— Какво говориш, тате… Има ли друг човек като теб на света! Какво ти става? — и се засмя.
Али Ръза бей упорито заклати глава:
— Аз съм нищожество пред теб, сине. Защото докато аз в живота си не съм чувствал нищо, не съм мечтал за много, ти си много буден младеж. Всичко разбираш и искаш. И въпреки това лишаваш себе си от това, което желаеш. Разликата между нас е тази, синко. Ето поради това ти си много по-извисен от мен.
Дванайсета глава
Вкъщи между децата лека-полека бяха започнали караници. В началото това ставаше прикрито и Али Ръза бей не можеше да открие истинската причина.
Един ден Фикрет се караше на сестрите си, във втори се чуваше Лейля да плаче в стаята си, трети ден — Неджля не слизаше да яде.
Хайрие ханъм вече бе станала недосегаема. Тъй като Али Ръза бей знаеше, че непременно ще получи някаква ответна реакция, не се осмеляваше да я пита за нищо.
Постепенно шумът вкъщи се увеличи. Никой не се съобразяваше с никого. Тогава старецът видя децата си разделени на две: от едната страна Фикрет, а от другата — Лейля и Неджля.
Това бе красноречиво доказателство, че в семейството авторитетът на бащата е разклатен, че липсва водач, към когото да изпитват уважение.
Лейля и Неджля не харесваха начина на живот в семейството, искаха новости, увеселения и куп други неща.
Тези две момичета в сравнение с другите сестри бяха израснали по-безгрижни, галени и разглезени. Али Ръза бей не се бе занимавал много с тяхното възпитание. Толкова красиви момичета не бе възможно дълго време да ги задържат у дома. Най-много четири-пет години да останеха.
Али Ръза бей казваше, че „ако Лейля и Неджля израснат като две почтени жени, ще бъде достатъчно“. Всички усилия бяха сведени до това да пораснат почтени. На момичетата не им се разрешаваше много да излязат на улицата, да дружат с деца на непознати семейства, и такива, които не са с добър произход. Али Ръза бей често предупреждаваше жена си: „На тази възраст най-голямата опасност за децата е красотата. Отваряй очите си на четири!“ Но тъй като се страхуваше, че това притеснение може да има и обратен ефект, у дома ги оставяше по-свободни. Нищо не им се отказваше.
Напоследък голяма част от кавгите между него и жена му, се дължаха на това. Когато Хайрие ханъм се оплакваше, че за Лейля и Неджля се харчат много пари, Али Ръза бей възразяваше: „Ти не ги разбираш тези неща, жено… Затваряме децата вкъщи. Ако не ги обличаме и храним с това, което искат, не може. После ще им омръзне домът, семейният живот. Да имахме възможност да намерим някакъв начин да удовлетворим повече техни желания тук, вкъщи!“
Първият сблъсък стана между Хайрие ханъм и двете. Горката женица доста време се бе противила на сълзите и хълцанията на Лейля и Неджля. Сериозната Фикрет в този последен етап на врявата тайничко помагаше на майка си. После у възрастната жена се появиха признаци на умора и готовност да се предаде.
Можеше ли да изтърпи денонощния хленч на две пораснали дъщери? За тоалетите на Лейля и Неджля Хайрие ханъм започна да икономисва от най-насъщните нужди на дома. В крайна сметка, лека-полека започна да обърква сметките си. Тогава Фикрет разкритикува тази слабост на майка си, започна да й натяква: „Майко, нямаш право да лишаваш всички ни, за да задоволяваш техните капризи, да водиш семейството към пропаст.“
За да се оправдае, Хайрие ханъм бе задължена да защити Лейля и Неджля: „И те са прави, и те искат да се обличат като всички, искат да се докарват.“
До този момент Фикрет бе гледала на сестрите си като на свои деца. Това бе чувство, което се роди и разви у нея в резултат на постоянните внушения на баща й.
Но всъщност когато майка й започна да защитава Лейля и Неджля по този начин, Фикрет не се стърпя и се възпротиви:
— Добре, а ние? Ние чужди рожби ли сме, майко? Хайде, аз да не се включвам в тази сметка. Не е ли грехота пред Айше?
Така се появиха намусванията, тайните припадъци, разправиите; кавгата, която продължаваше с безшумни сълзи, излезе съвсем наяве. Партиите се разделиха, започнаха взаимните нападки. От едната страна бяха Лейля, Неджля, Хайрие ханъм, от другата — Фикрет и Айше.
Само че силите не бяха равностойни. Тъй като Айше бе твърде малка, можеше да се смята, че Фикрет е сама. Младата девойка се постара да привлече Шевкет и Али Ръза бей към себе си. След като внимателно изслуша сестра си, Шевкет каза:
— Фикрет, не би било правилно да ме намесваш в тези работи. Тъй като се грижа за семейството, ще си помислят, че ми се свиди и ще се засегнат. Но когато и аз забележа реална опасност, разбира се, че няма да стоя със скръстени ръце.
Али Ръза бей ясно виждаше, че вкъщи вече е започнал да изпада в ролята на бостанско плашило.
