Намесата в тази кавга нямаше да даде никакъв друг резултат, освен да го направи безцеремонно строг към децата си.
Сега, като баща, донякъде зачитаха волята му. Иначе щяха да го смятат за излишно и жалко плашило, което можеше да бъде изцяло сметено под краката им.
Затова когато Али Ръза бей чуваше как гласовете се изострят и повишават, или се затваряше в своята стая, или бягаше на улицата.
Тринайсета глава
Смяташе се, че старият не е в състояние да забележи нищо. А всъщност в сравнение с миналото много по-добре виждаше и разбираше децата си.
Както една тежка болест изважда наяве скритите проблеми в тялото, така тази вихрушка бе извадила на показ техните отблъскващи страни.
Колко различни са били в представите му и Фикрет, и другите дъщери! Кавгата лека-полека променяше формата си. Лейля и Неджля вече открито заявяваха това, което искаха: С какво право ги били затворили вкъщи? Когато дъщерите на всички се разхождали и се забавлявали където и с когото си искат, защо те били подложени на изпитание в този ад?
Домът вече бе станал „ад“. Не са ли били млади? Появата пред хората, показването пред обществото, танцуването, не им ли се иска и на тях? Можеше да се смята, че младостта им отминава вече. Какво ги очакваше, особено както е тръгнало? Баща им бе ли предвидил нещо за тях? Къщата потъваше ден след ден като кораб с пробойни. Защо в такива случаи не се разреши на всеки да си спаси кожата? Бе дошло, дори отминало времето да ги освободят от този натиск. Ако бяха оставени на своя глава, може би щяха да намерят по един свестен мъж, да се задомят и да се избавят. По това време на чия врата се тропаше и питаше дали има мома за женене?
Бе пролет. В петъчни и неделни дни пред къщата им минаваха хора на тълпи, на открито се организираха забави с танци. Колчем девойките чуваха гласа на грамофона, полудяваха, вкъщи настъпваше невъобразим хаос.
Фикрет бе предприела атака, неочаквана заради слабото й тяло, заради сериозния й характер: Семейството има своята чест, но в къщата на Али Ръза бей не може да влезе висшето общество, танците и не зная още какво? Баща й и брат й никога няма да се съгласят.
При това положение Хайрие ханъм не можеше да защитава Лейля и Неджля. Но за сметка на това нападаше баща им, като казваше, че и тя не е съгласна дъщерите й да се гиздят, но какво да правим, баща им е виновен. Като се хвана за едната чест, не ти е работа. Ръцете ни са празни, както върви, децата се страхуват, че няма да могат да си намерят кандидати, и са прави.
Али Ръза бей, разбира се, бе доволен от борбата на голямата си дъщеря. Но много добре разбираше, че Фикрет се стараеше не само да защити честта на семейството. Вече и това бе научил. Свадливостта на голямата дъщеря идеше от ревност, от непоносимост към красотата на сестрите си. И това не бе отскоро — от много отдавна бе така. Преди време Фикрет превъзхождаше сестрите си със сериозност, улегналост и познания. Това че към Лейля и Неджля се отнасяше като майка, се дължеше на желанието й да ги вземе под влиянието си. Но сега годините се бяха изнизали. Поради нуждите, които от ден на ден непрекъснато растяха и поради бедността, цената на сериозността, смиреността и знанията вкъщи бе спаднала. На разположение на семейството сега не бе останал нито грош. Ако Лейля и Неджля получеха свобода, щяха да подбият до нула цената на горката голяма сестра, лишена от физическо обаяние.
Вече се бе променило и мнението на Али Ръза бей, че погрешно е възпитал Фикрет.
Както и всичко останало, и трудът, положен за възпитанието на децата, се оказа напразно усилие. Каквото е било заложено в кръвта, когато му идваше време, излизаше на показ, нищо не можеше да го предотврати.
Въпреки това си убеждение, старият човек в някои часове на мир и надежда вземаше пред себе си Лейля и Неджля, започваше да им разказва всичко, което го тревожеше. Ах, де да беше възможно поне мъничко да успее да се разкрие, да обясни себе си на тези деца! Жалко, нямаше как. Колкото и високо да викаше, нямаше да ги накара да чуят гласа му, не можеха. Тези главици, които бяха толкова близки, че можеше да ги погали с ръка, в същото време бяха по-чужди светове, по-далечни от най-отдалечените звезди.
В такива часове Али Ръза бей виждаше дъщерите си готови да бъдат принесени в жертва и силно се терзаеше.
Четиринайсета глава
Ад! Тази дума, която за пръв път бе използвана от Лейля и Неджля, влезе в устата на всички. Дори и малката Айше, цялото семейство вече наричаше този дом „ад“.
Но в този ад всеки ден имаше половинчасов отбой — вечерята. През този половин час свадите, сълзите спираха, в кухнята настъпваше мир и атмосфера на разговори, припомнящи старото време. Причината за това чудо бе Шевкет. Цялото семейство продължаваше да го обича и уважава. Може би това се дължеше на това, че не участваше в кавгите. Или пък го съжаляваха, че от сутрин до вечер се съсипва за тях.
Когато той седнеше на софрата, израженията се променяха, и докато траеше вечерята, всички си приказваха сладко и мирно. Но от известно време и в Шевкет имаше промяна. Като че ли бе загубил предишната си веселост и живост. Вече не се смееше и приказваше по-малко, понякога слагаше ръка под брадичката си и потъваше в мисли.
Али Ръза бей първо бе допуснал, че промяната в тена му и сенките под очите му се дължат на лошата светлина на газената лампа.
Но се бе променил и начинът му на говорене. Когато както винаги с пламенния си вълнуващ глас говореше обнадеждаващи неща, изведнъж се спираше, сякаш уморен до смърт, налягаше го песимизъм. Дали пък синът не се уморяваше много? Няколко пъти се опита да сподели това свое безпокойство пред жена си. Но не се осмели. Хайрие ханъм бе станала недостъпна.
Ако почувства тревогата на мъжа си, ще каже нещо напук от упорство и така ще го накара да изпадне в истинска тревога. Но Хайрие ханъм го изпревари.
Една зимна нощ Али Ръза бей с книга в ръка беше задрямал край мангала. Хайрие ханъм открехна вратата и попита:
— Не си ли легнал още? — после влезе и лицемерно попита:
— Стаята е много студена. Не мръзнеш ли тук?
Поразбърка мангала. Запуши с хартийка една дупка, през която духаше. После видя скъсано по ризата на Али Ръза бей:
— Съблечи я за малко, да я зашия.
Но като видя, че мъжът й остана по потник, побоя се, че ще настине, издърпа одеялото от миндера и покри рамената му.
Али Ръза бей усети, че тези комплименти не са за добро. Едва ли увъртането на жена му щеше да е напразно, особено така безогледно, като че ли му засвидетелстваше любезност след суровостта и упорствата си — чисто и просто се подмазваше. Спомни си за прислужниците, които в добрите си времена наемаха. Хайрие ханъм постоянно ругаеше тези хора, измъчваше ги. И някоя вечер изведнъж отношението й се променяше. Една доброта, комплименти, любезности. Прислужницата същата вечер приемаше почести като че бе почитан гост. Наистина бе така. Защото бе решено, че на следващата сутрин щеше да й се даде бохчата в ръката и да бъде изгонена.
Али Ръза бей разбираше, че тази вечер от него ще се иска голяма саможертва.
След като възрастната жена около две минути се занимава с шиенето, каза:
— Али Ръза бей, имам да говоря с теб нещо важно. Полудях. Сега идвам от стаята на Шевкет. Дълго си говорихме с него.
Старият човек я изгледа като болен, който ще легне на операционната маса и зачака предопределения край.
