Музаффер бе член на управителния съвет на две големи фирми и генерален директор на „Златолист“ АД. Когато разбра за състоянието на бившия си учител, му предложи работа. На тази възраст не би било добре да тръгне по гурбет. Във фирмата, която сътрудничеше с Египет и Англия, имали нужда от служител, владеещ арабски и английски. Знаеше каква ерудирана личност е учителят му. Ако той пожелаеше, щеше да получи от фирмата заплата, каквато би била държавната, че дори по-висока. Али Ръза бей прие предложението с голяма радост. Дори да беше по-малко от държавната, пак щеше да бъде предоволен.
Вече не му се щеше да напуска Истанбул. Децата му бяха пораснали. Не можеше, както в миналото, да ги накара да го последват от град на град.
Бившият окръжен наместник за пет години се превърна в най-добрия служител на „Златолист“ АД. Работеше без прекъсване от сутрин до вечер, като вършеше работа за трима. Имаше две главни причини за това: Първо, да не посрами Музаффер за сторената добрина, и второ, той се занимаваше с преводачество, следователно, не биваше да допусне никакви вреди и да рискува ничий живот заради думите.
Трета глава
Един възрастен прислужник дойде до Али Ръза бей и му каза:
— Някаква жена иска да те види. Каза, че е майка на Леман.
Леман бе машинописка във фирмата, дъщеря на един горски, с когото Али Ръза бей се познаваше от една от областите преди десет-дванайсет години. Тогава тя бе дете на седем-осем години. От време на време идваше да си играе с дъщерите му.
Преди година на пристанището в Юскюдар пред Али Ръза бей бе застанала красива девойка: „Чичко, аз съм, Леман, приятелката на дъщерите ви!“, и бе целунала ръката му малко безцеремонно. Преди пет години баща й починал. Сега живеела с майка си във Фъндъклъ. Преживели много несгоди, едва връзвали двата края. Али Ръза бей се впечатли, че младата девойка открито говореше за положението си. Всъщност не бяха кой знае какви приятели с баща й, но фактът, че Леман бе девойка без никого, на възрастта на дъщерите му, бе достатъчен да събуди у стария човек желание да се притече на помощ. Леман не бе учила редовно, но можеше да чете и пише. Бе научила малко да пише и на печатна машина. Али Ръза бей прави, струва, накрая я настани на работа с четирийсет и пет лири месечна заплата.
Добрината, която възрастният човек искаше да стори на младото момиче, не бе само това. Искаше да му бъде настойник, да го предпази от опасностите, които заплашват момичетата без наставник на тази възраст. Това, което днес се бе стоварило на главата на девойчето, утре можеше да се случи и на неговите деца.
Али Ръза бей се захвана с настойничеството с голямо усърдие. Но след няколко седмици със съжаление установи, че в тази работа бе доста закъснял.
Леман може би бе много открита девойка, но лекомислена и наивна. Не умееше да се владее, закачаше се неуместно със служителите във фирмата.
Али Ръза бей няколко пъти се опита да я укори и назидава. Когато го слушаше, младата девойка изглеждаше, че е съгласна с него, като че ли се срамува от постъпките си, но още не минал и половин час, отново започваше старата песен на нов глас.
Един ден Али Ръза бей не се стърпя, понечи да я нахока. Младото момиче веднага бе изпищяло, заявявайки, че няма да търпи ничие опекунство. Али Ръза бей й сторил добро, като я настанил във фирмата. Но не било правилно да го натрапва за щяло и нещяло, да се бърка във всичко, което тя правела.
Възрастният човек се бе усмихнал горчиво: „Ваша воля, дъще, не ми се сърдете.“ От този ден насам той нито споменаваше името й, нито пък я поглеждаше в лицето. Само когато понякога виждаше лекомислието, граничещо с безочие, се сърдеше на себе си: „Защо й станах посредник да започне тук работа?“
От осем-десет дена Леман не се виждаше във фирмата. Като че ли бе болна. Но кой знае защо, не му идеше отвътре да я търси или да пита за нея.
За какво ли сега би могла да дойде и поиска от него майката на Леман, която дори не бе виждал?
Али Ръза бей видя в коридора ниска жена в черно износено ферадже. Като не можа изпърво да се престраши да я погледне в лицето, попита:
— Добре дошла, ханъм, какво желаете?
Жената не отговори веднага. Тялото и ръцете й трепереха, сякаш бе в треска. Възрастният мъж вдигна с учудване погледа си. Видя едно пребледняло, смазано от плач лице. Помисли си за нещо лошо. Забравил цялата си неприязън към Леман, попита:
— Как е Леман?
Жената отговори, плачейки:
— Добре е, но по-добре да бе умряла…
След като Али Ръза бей научи истината, оправда възрастната майка: Да, по-добре Леман да бе умряла с честта си, отколкото да я сполети това безчестие.
Случаят бе следният:
Директорът Музаффер бей я подлъгал. Преди десет дни Леман казала, че е поканена на сватба на свой приятел на Островите. Взела разрешение от майка си да се върне след няколко дни. А всъщност абортирала в една болница. Вчера са я докарали и оставили в къщи само кожа и кости. Разказала й всичко от игла до конец.
Али Ръза бей като че ли получи удар. Ръцете и краката му изтръпнаха и закривайки лицето си от срам, сякаш той бе подлъгал момичето, съжалително възклицаваше: „Ах, ах…“
Възрастната жена го молеше така, като че всеки момент щеше да се хвърли в краката му:
— Нямаме си никого, освен вас. Какво ще бъде нашето положение? Дайте ни някакъв съвет… И вие сте баща.
Али Ръза бей не се измъчваше, че един женкар е очернил едно момиче, а за това, че той самият косвено бе станал причина за тази работа.
Тъй де, ако не бе я привлякъл на работа във фирмата, щеше ли да й се случи това нещастие? Възрастната жена се бе обърнала към него само защото нямаше други познати и бяха стари семейни приятели. Но Али Ръза бей откриваше в нейните думи и нещо като: „Поправи допуснатата от теб грешка“. Възрастният мъж, след като се поокопити, успокои жената:
— Госпожо… Не мога да ви обещая нищо. Не мога да предвидя отсега докъде ще стигне работата. Но ще направя всичко по силите си. Познавам Музаффер бей като добър човек. Едва ли съвестта ще му даде да гледа как една девойка се съсипва. Надявам се да сключи брак с нея и така да поправи грешката си. Не се тревожете. В човека е заложено доброто.
Тази наивна и неграмотна жена, живяла досега между четири стени, неизвестно защо, не пожела да повярва в доброто начало у човека, колкото този видял и препатил служител с посивяла брада. Напусна фирмата така, както бе и дошла — с плач.
Четвърта глава
Работата се стовари върху него. Налагаше се, без да губи време, да се срещне с Музаффер бей и освен честта на тези клети хора да очисти и своята.
Според Али Ръза бей, закачайки девойка, която той докара на работа и я взе под закрила, директорът бе опетнил направо и неговата чест. Преди няколко месеца бе получил осем-десет лири повишение на заплатата си. Тогава бе чул с ушите си как един пияница и невъзпитан служител на фирмата мърмореше: „Разбира се, че нас няма да ни огрее такова повишение, както някои благодетелни служители на фирмата.“
Али Ръза бей не бе обърнал внимание на тези думи, но сега си ги спомни с голям ужас, като им придаваше изпяло нов смисъл. Не всички бяха недосетливи като него. Другите, безспорно, отдавна са почувствали отношенията между директора и Леман, и виждайки в цялата тази история и неговата роля, го бяха обвинили несправедливо.
Кой знае какво си говореха зад гърба му хората, които наглед все още го почитаха.
И това ли щеше да му се случи на тази възраст, след толкова години живот, извървян честно и
