Часът беше три. Фериде, която наблюдаваше пътя, застанала до една асма с пожълтели листа, каза на Мюжгян:
— Идва една кола, Мюжгян, струва ми се, че е за мене.
Но тъкмо в този момент иззад дърветата край брега на морето се зададе параход.
— Идва! — извика Фериде.
Сърцето й започна да бие лудо, сякаш щеше да хвръкне от гърдите й.
В лозето настана суматоха. Прислужничките се разтичаха да поднесат йелдирметата на гостенките.
— Аз тръгвам напред, вие ще ме настигнете — каза Фериде на лелите си.
Двете с Мюжгян затичаха напряко през лозята, прескачаха плетове, пресичаха градини.
Пред пътната врата срещнаха готвачката.
— Малки госпожици, тъкмо бях тръгнала за вас. Бейовете пристигнаха с кола и заповядаха да ви повикам.
Азиз бей и Кямран ги посрещнаха в коридора на втория етаж.
— Дойдоха двама ненавременни гости, не вдигайте шум! — каза Азиз бей, като сочеше една от стаите с ръка. После изгледа Фериде от горе до долу и попита: — На какво си заприличала, малка госпожице, цялата си потънала в пот?
— Параходът пристига.
Азиз бей се приближи към нея с усмивка, хвана я за брадата, погледна я в очите и рече:
— Параходът пристига, но ти не можеш да заминеш с него. Съпругът ти не позволява.
Фериде тутакси се отдръпна назад и попита слисана:
— Свако, какви са тези приказки?
— Ето го съпругът ти, дете, аз не ви се меся — отговори той, като сочеше Кямран.
Фериде изпусна лек стон и закри лицето си с ръце. Тя политна да падне, но една ръка я хвана за китките. Отвори очи: Кямран.
— Е, влезе ли най-после в клетката, Чучулиго? Блъскай се да те видя сега кой ще ти помогне — каза Азиз бей с висок тържествуващ смях.
Фериде се мъчеше да закрие лицето си, но не можеше да се измъкне от ръцете на Кямран. Тя се извиваше, за да си скрие някак главата, обаче не намираше друго място освен гърдите и раменете му.
— Устроихме ти капан, Чучулиго — продължи Азиз бей със същия тържествуващ смях. — Тази изменница Мюжгян издаде твоята тайна. Покойният, бог да го прости, изпратил дневника ти на Кямран. Щом го грабнах, изтичах направо при кадията64. Показах му някои редове, излезли изпод твоето перо. Кадията се оказа човек с широки възгледи и веднага подписа вашия акт за встъпване в брак. Разбираш ли, Чучулиго? Отсега нататък този човек е твой мъж и изглежда, че не възнамерява да те пуска.
Фериде се беше изчервила толкова много, че руменината изби дори в зелените й очи, а в зениците й затрептяха червени звездички.
— Хайде, Чучулиго, стига си капризничила. Виждам, че премаляваш от щастие. Казвай сега: „Не си сгрешил, свако, аз исках тъкмо това.“
Азиз бей я застави почти насила да повтори тези думи, а после отвори вратата на стаята и обяви с тържествуваща усмивка:
— Получих право на пълномощник съгласно шериата. От името на Чучулигата, пардон, от името на Фериде ханъм заявявам, че тя е съгласна да встъпи в брак с ей този Кямран бей. Вие прочетете молитвата, а ние ще кажем амин. — После се обърна към Фериде: — Как е, Чучулиго? Нищо и никакво дете си, ама ни разиграва цели години. Видя ли пък сега аз какъв номер ти погодих?
Откъм градината се чуха детски гласове.
— Ако започнат сега поздравленията, целуването на ръце и прочие, ще стане дълга и широка. Всички те могат да останат за довечера. Аз лично ще се заема да приготвя нечувана сватбена трапеза. Хайде, синко, вие нямате никаква полза от нашите приказки, вероятно имате да си казвате много неща. Измъкни жена си през тясното стълбище на задния вход, заведи я, където ти очи видят, а после се върнете заедно.
Тъкмо когато Кямран полетя към вратата на стълбището, хванал Фериде за ръцете, след тях изтича Мюжгян. Двете приятелки се целуваха и плакаха дълго.
Азиз бей, който се секнеше шумно в кърпата си, за да скрие сълзите, които напираха в очите му, замаха ръце като някой оратор и рече:
— Хей ти, Чучулиго, дето си ми откраднала черешата? Струва ми се, че настъпи часът, в който друг ще я открадне от теб. Я ми я върни, че да си уредим сметките. — Той вдигна девойката, която все още не беше успяла да се освободи от ръцете на Кямран, целуна я и я хвърли обратно в обятията му. — Тази вечер те спасихме от морската буря, но тази жълта буря до тебе ми се струва по-опасна. Аллах да ти е на помощ, Чучулиго.
Когато слизаха по стъпалата, двамата сякаш хвърчаха. Кямран беше прегърнал Фериде през кръста така здраво, че тя не можеше да си поеме дъх. Той стискаше до болка пръстите й.
По едно време полата на Фериде се закачи за стълбището. Те се спряха за минутка, като дишаха тежко, задъхано. Докато девойката се мъчеше да си откачи полата, Кямран рече развълнувано:
— Фериде, ти си моя? Просто не мога да повярвам. Искам да те вдигна във въздуха, да опитам колко си тежка, за да се уверя, че наистина си моя.
Той я грабна и я понесе на ръце като малко дете. Тя дишаше сподавено, задъхваше се, цялата трепереше и правеше усилия да се измъкне от ръцете му. Заровил лице в нейните разпилени извън наметалото коси, той се понесе надолу по стъпалата с удвоени сили под тежестта на нейното тяло, с кипнала кръв от нейната топлина. Девойката се отпусна в ръцете му, претръпнала като падащ в пропаст човек. Тя се смееше и плачеше едновременно. На малката площадка пред вратата започна да се моли:
— Виж как изглеждам, Кямран. Как ще изляза на улицата в такъв вид? Разреши ми само за минутка да се кача в стаята си да се преоблека. Веднага ще се върна.
Кямран каза с усмивка, без да пуска нейните ръце:
— Няма начин, Фериде. Това се случи само веднъж. Няма да те оставя за нищо на света, след като съм те пипнал втори път.
Безсилна да се бори повече, девойката отпусна глава на гърдите му. Като криеше лицето си, тя призна свенливо:
— Мислиш ли, че аз не съжалявам, дето съм си отишла тогава?
Кямран не виждаше нейното лице, но усети, че върху пръстите му, които галеха брадата и устните й, капят горещи сълзи.
По пътя вървяха почти прегърнати. По едно време забелязаха двама рибари, които идваха насреща, и се разделиха. Почти не говореха. Бяха опиянени от щастие, че вървят един до друг.
Когато стигнаха онази пътека сред лозята, по която Кямран бе срещнал Фериде за първи път преди десет години, той я прегърна през раменете и каза:
— Може би не си спомняш това място, Фериде.
Девойката гледаше съсредоточено пътеката, която се губеше в далечината, и се усмихваше.
— Гледаш многозначително, значи, си спомняш?
Фериде въздъхна леко и погледна лицето на Кямран проникновено, със захлас, сякаш се усмихваше на стара мечта, после отговори:
— Как мога да го забравя? Знаеш ли колко щастлива бях в онази минута?
Младият човек я хвана за брадичката, за да не й даде възможност да извърне глава, и каза с приглушен глас:
— Фериде, нашето приключение започна тук. Чуй ме. Тези очи, струва ми се, са страдали и видели толкова много, че вече ще могат да ме разберат. Когато те обикнах, ти беше лекомислено, немирно момиче, което само се смееше и не мислеше за нищо друго освен за забавления. Ти беше една Чучулига, която не можеше да се хване също както светлината и звука. Но имах голяма слабост към теб. Всяка сутрин се събуждах с по-силна любов в сърцето си, срамувах се и се плашех от тази голяма любов. Понякога ти мяташе такива погледи, изричаше такива думи, че сърцето ми започваше да тупти с безкрайна надежда. Но ти бързо се променяше. Нежната и чувствителна моминска душа, която се пробуждаше в твоите смеещи се, забавляващи се детски очи, изчезваше още с появяването си. „Изключено е да ме разбере това дете. То ще
