Наведох още повече глава над кърпата, единия крайчец на която бродирах. Ах, този стар доктор! Колко много го обичах, а сега как го ненавиждам. Значи, когато съм поставяла натежалата си глава на рамото му в мигове на беди и страдания, той… Значи, тези невинни сини очи с бели ресници са можели да гледат на мен като на жена, като на съпруга! До единадесет часа се измъчвах, погълната от тези горчиви мисли. Най-после докторът остави книгата върху масата и се протегна, като се прозяваше.
— Е, невясто, дойде време за сън, хайде — рече той и стана от мястото си.
Станах и аз, като изпуснах иглата и кълбетата от ръцете си. Взех свещника, който стоеше на масата.
Отидох към прозореца, уж да го затворя, и се взирах дълго в мрака. Идваше ми да избягам безшумно от тази стая и да тръгна по тъмните пътища.
— Невясто, ти нещо се замисли — каза докторът. — Хайде, право горе. Аз ще отида да поръчам нещо на Онбашъ и идвам.
Старата дойка и една съседка ми смениха тоалета. Те ми тикнаха повторно свещника в ръката и ме изпратиха в стаята на съпруга ми. Хайруллах бей все още се бавеше долу. Аз чаках, застанала права до гардероба, скръстила ръце на гърдите, сякаш да се предпазя от студ. Треперех толкова силно, че свещникът в ръката ми се клатеше и изгаряше от време на време върховете на косите ми. Най-после се чу шум на стъпки откъм стъпалата и коридора. Хайруллах бей влезе, като мърмореше някаква песен и сваляше редингота си. Когато ме видя, той сякаш се изненада:
— Ти още ли не си легнала, момиче?
Отворих уста, за да му отговоря, но зъбите ми започнаха да тракат. Той се приближи към мен. Гледаше ме учудено:
— Какво става с теб, момиче? Какво търсиш в моята спалня?
Изведнъж стаята се разтърси от буен смях.
— Момиче, ти да не би… — Той не можеше да си довърши думите, задавяше се от смях, удряше се с ръце по коленете, събираше пръсти и ги доближаваше до устните си. — Значи, ти тук… Гледай я ти развратницата! За туй, че сега вече сме истински, съпрузи… Безсрамница, блудница! Господ да те убие… Може ли една девойка да си помисли, че с един човек, който й е почти като баща…
Стаята се завъртя около мен, таванът като че ли се строполи върху главата ми.
— Гледай я ти, сводница с покварено сърце! Как не те досрамя да дойдеш така, по нощница, в стаята ми, момиче? — каза той, като хапеше пръст и се червеше от срам.
Много ми се искаше да се погледна в огледалото в този миг. Кой знае колко пъти съм сменила цвета на лицето си.
— Докторе, кълна се, че не зная. Така ми казаха…
— Хайде, да речем, те са я забъркали, ами ти? Всичко друго ми е минавало през ума, но не и това, че на моята възраст ще срещна безсрамна девойка, която да посегне върху честта ми, върху моето целомъдрие.
Ах, боже, какъв срам! Идваше ми да потъна в земята, хапех устните си до кръв. Щом речах да мръдна от мястото си, той се сърдеше престорено, бягаше към прозореца, въртеше врат в яката на фланелената си риза и предупреждаваше:
— Не се приближавай, момиче, страх ме е. Кълна се, че ще отворя прозореца и ще викна приятелите на помощ. Бива ли на тази възраст.
Не слушах повече, тръгнах да бягам от стаята, но не зная защо, внезапно се върнах, вслушвайки се в една от ония повели на сърцето си, на които винаги съм се подчинявала.
— Татко, татко мой! — извиках аз и се хвърлих с плач в обятията му.
Той също разтвори ръце и отговори с глас, идващ от дълбочините на сърцето му:
— Дъще, дете мое.
Радостта, която изпитах в тази минута от бащинската целувка по челото си, няма да забравя никога.
Когато влязох в стаята си, аз плачех и се смеех едновременно. Вдигнах такъв шум, че докторът бе принуден да почука на стената между двете стаи и да извика:
— Ще събориш къщата, момиче, какъв е този шум? Клюкарите, които живеят наоколо, ще обвинят мен. Този дъртак, ще кажат, не оставя момичето на мира цяла нощ.
Всъщност той вдигаше не по-малък шум от мен. Ходеше назад-напред из стаята и си говореше сърдито на висок глас:
— Господи, запази честта и целомъдрието ми от днешните момичета!
През нощта се събуждахме може би десет пъти — той в неговата и аз в моята стая. Удряхме стената и се безпокояхме един друг, като подражавахме на петли, птици и жаби.
Така мина първата ми брачна нощ. Моят доктор е човек с толкова чисти чувства и с такова непорочно сърце, че не беше намерил за необходимо дори да ме предупреди, че тази сватба е фиктивна. Колко суетна е моята душа в сравнение с неговата, боже! В дните на нашата благородна дружба той бе забравил, че е мъж, но аз не забравих, че съм жена. Повечето мъже са много лоши, жестоки. Това е факт. Но малка, много малка част от тях живеят само със сърце и ум и тяхната душевна чистота не е възможно да се намери нито в една жена.“
Фериде можа да заспи едва на разсъмване. Събуди се по-разнебитена и уморена, отколкото вечерта. Слънцето се беше издигнало доста високо, часът минаваше единадесет. Тя скочи от леглото с лек вик на тревога като децата, които са закъснели за училище.
Мюжгян се занимаваше с нещо в коридора.
— Браво, Мюжгян. Защо ме оставихте да спя толкова до късно в деня на заминаването ми? — каза Фериде със сърдит глас.
— Влизах няколко пъти в стаята ти, но ти спеше толкова дълбоко, че не ми даде сърце да те събудя. Освен това казаха, че било малко съмнително дали щяло да има параход. В Мраморно море бушува буря — отговори Мюжгян спокойно както винаги.
— Каквото ще да става, аз трябва да си вървя.
— Казах на татко. Той отиде на пристанището да уреди твоето заминаване. „Тя да бъде готова. Ако дойде параход, ще изпратя кола или ще дойда да я взема“ — каза той.
Фериде не си представяше деня на своето заминаване така. Като гледаше, че Мюжгян се занимаваше с детето си, че лелите си говорят и се смеят както всеки друг ден, тя се чувстваше оскърбена, сърцето й се пълнеше с обида, че й се отделя толкова малко внимание. Кямран също не се виждаше.
— Фериде — каза поверително между другото Мюжгян. — Направих ти услуга. Успях да отдалеча Кямран от къщи. Той се съгласи на тази жертва, за да не те измъчва повече.
— Кямран изобщо ли няма да се върне?
— Май ще дойде на пристанището да се сбогува с теб. Ти, вярвам, си доволна от това.
Фериде се замисли с тъжни очи и разтреперани устни. Тя отговори, като натискаше с пръст слепоочието си на онова място, където я болеше:
— Разбира се, добре си направила, благодаря ти.
Като благодареше на Мюжгян с куп безсмислени думи, в които се прокрадваше обида, Фериде чувстваше, че и любимата й приятелка от детството умира завинаги в сърцето й, че никога вече не ще може да се помири с нея.
Когато наближи обяд, пристигна покана да гостуват в едно съседно лозе. Кметът на града, който се канел вече да слиза в зимната си къща, искал да даде последен прощален обяд на своите съседи по лозе и на Фериде.
— Как така? Нали ще дойдат да ме вземат за парахода? — възрази Фериде.
— Не е прилично, Фериде. Пътят дотам е само пет минути. И без това няма какво да се готвиш толкова много. Вземи си наметалото още отсега и толкоз — казаха лелите.
Тя наведе глава, за да не погледне в лицето тези лели, които бяха почти майки за нея, но днес й обръщаха по-малко внимание, отколкото на болна котка, и отговори:
— Добре, така да бъде.
