— Не ти вярвам, Фериде. „Почакай една минутка, сега ще се върна“ — казваш, но не се връщаш, а и да се върнеш, кой знае след колко години и как ще стане това. Вече не ти вярвам.
Фериде наведе глава, без да каже нещо, и тръгна редом с него.
Кямран тази вечер беше тъжен и разсеян. Той не можеше да се въздържа и непрестанно се оплакваше с резки, несвързани думи. По някое време посочи птиче ято, което летеше под тъмнеещото небе.
— Ще отлетиш като тях, нали Фериде?
Мълчание.
— Ще се радваш ли да се отделиш от лелите си, от техните деца, от своите стари приятелки и приятели, от местата, където е преминало детството ти?
Пак никакъв отговор.
— Няма ли да ти домъчнее за гнездото, което оставяш в разрушено и жалко състояние, докато си живееш щастливо в своето гнездо и даряваш щастие другиму?
Фериде не отговаряше, дори не слушаше. Тя драскаше някакви фигурки и пишеше нещо по дъното на бонбонената кутия с парченце молив, което държеше в ръката си.
— Не отговаряш, Фериде? — каза Кямран с горчив упрек.
Чучулигата го погледна разсеяно в лицето:
— Извини ме, Кямран, мислех за нещо друго, не чух какво говориш. Някога бях слушала една стара песен, която бях забравила. Сега изведнъж се сетих за нея. Записах си я, за да не я забравя. Ако искаш, прочети я. На мен започна да ми става студено, ще се прибера.
Кямран прочете следните четири стиха, които Фериде бе написала с нечетлив почерк на дъното на кутията:
VI
Изминаха четири дни от тази случка. Фериде почти бягаше от своя стар приятел. Тя проваляше всички негови опити да остане насаме с нея, избягваше да го гледа в лицето, да срещне погледа му, когато разговаряха в присъствието на други.
Преваляше четвъртият ден. Всички жени и деца бяха излезли навън. Нямаше вероятност да се върнат преди залез слънце. Въпреки силния вятър, който вдигаше страшни облаци от прах, Кямран не можа да се задържи в къщи, излезе да поскита навън.
Вятърът свиреше по високите далечни хълмове, дърветата шумяха така, като че ли ги шибаше невидим дъжд. Над пътя, който се губеше в далечината, се гонеха вихрушки.
Прахът шибаше лицето и очите на Кямран. На всеки две-три крачки той биваше принуден да спира и да се обръща с гръб към вятъра. До един гол хълм забеляза някаква скала, в която имаше дупка. Хилаво дърво, израсло наблизо, безпомощно се превиваше и блъскаше слабите си клони. Кямран се отби от пътя и се прислони там, като седна зад една издатина на скалата, която го прикриваше от вятъра.
Въпреки воя на вятъра и бученето на дърветата околността му се струваше мъртва. Мъртва и равна като пустиня.
Той никога не беше виждал природата така безжизнена, нейните хубости така излишни, а животът така безсмислен като днес.
Някъде в далечината, там, където пътят се сливаше с морето, той забеляза някаква женска фигура в цветно наметало. Без да знае защо, Кямран слезе по хълма и тръгна към жената.
След малко разпозна бледорозовото наметало на Нермин. Изглежда, младото момиче също го беше видяло, защото започна да му маха отдалеч с чадъра си.
Но защо Нермин се бе отделила от другите и защо беше сама? Заинтересован, той закрачи още по- бързо към нея.
Девойката навеждаше глава срещу вятъра. С едната си ръка тя се мъчеше да прибере полите си, а с другата държеше пелерината, която се блъскаше и разперваше като криле на неспокойна птица.
Когато видя лицето й, сърцето на Кямран подскочи. Под бледорозовото наметало на Нермин изникна лицето на Фериде.
В момента, когато дойдоха лице срещу лице, вятърът грабна чадъра на Фериде. Чучулигата изписка и се спусна да го хване, но полите се разтвориха, пелерината хвръкна и главата й се откри. Кямран бе пристигнал точно навреме. Той хвана чадъра до един храст. После разпъна пардесюто си срещу вятъра и помогна на Фериде да си оправи наметалото.
— Колко навреме дойде, Кямран! Вятърът без малко щеше да ме отнесе като истинска чучулига — каза Фериде.
Тя искаше да добави още нещо, но вятърът я принуди да затвори очите и устата си. Тръгнаха. Кямран все още се мъчеше да я закрива с пардесюто си.
Фериде бе вече в състояние да говори, но я напушваше смях, който й пречеше да говори. Тя не можа да се сдържи и започна да се смее високо, сякаш бе грабната от нова буря. После разкри на пресекулки причината на този смях.
— Знаеш ли защо се смея, Кямран? Бяхме на гости. Сетих се, че имам да правя неотложни покупки. Обаче бях само по елече. Естествено не посмях да тръгна с него на пазар. Бедната Нермин поиска да ми услужи. Предложи ми своето наметало. Преди малко, тъкмо когато напусках пазара, подире ми тръгна един офицер. Точно когато минаваше покрай мен, той рече:
— Нермин ханъм, вие тук? Какво неочаквано щастие.
В желанието си да ми услужи, Нермин издаде своята тайна пред мен. Това така ме развесели, че не можах да сдържа смеха си. Чак тогава офицерчето разбра грешката си и избяга. Горкият. Вместо Нермин насреща му излезе една възрастна, улегнала жена…
Кямран слушаше с усмивка. Фериде продължи:
— Сега издадох пред теб тайната на момичето. Моята бъбривост няма край. Не можах да си сдържа езика. Умолявам те, не казвай на никого. Няма, нали? Тя… Може да иска… Ако можеш, помогни…
— Обещавам, Фериде, но Нермин е още дете…
— Може да е дете — възрази Фериде с лек укор в гласа, — но сърцата на тези деца съвсем не са такива, каквито ни се струват.
След тези думи млъкнаха и продължиха да вървят един до друг, без да си говорят.
Вятърът отслабваше, а те забавяха крачки. И двамата се страхуваха, че пътят ще свърши скоро. Кямран мислеше с тъга: „Преди малко природата ми се струваше мъртва, а себе си смятах за излишен. Но сега обстоятелството, че защитих от вятъра това малко, нежно и хубаво същество под бледорозовото детско наметало, ме направи невероятно щастлив. Така можеше да бъде цял живот. Стига да исках, аз можех да направя щастливо това малко създание и сам да бъда щастлив. Уви…“
Фериде вървеше, потънала в своите мисли, и все повече и повече забавяше крачките си. По някое време езикът й отново се развърза и тя започна да бъбри несвързани неща:
— Въпреки всичко тази малка промяна на въздуха и обстановката ми подействаха ободрително. Вероятно ще ми стигне за една-две години. После, когато ми се прииска да видя лелите си и всички други близки хора, пак ще прескоча… Така ще минат годините, косите ми ще започнат да побеляват, а естествено и твоите… Все пак ще бъдем доволни, че се виждаме и ще се разделяме може би с по-малко тъга… А и занапред може да си дойда и завинаги, нали? Всичко е възможно. Тогава ти ще бъдеш за мен истински брат. Когато старите започнат да напускат един по един този свят, тогава ще започнем взаимно да се ценим по- добре, няма да забелязваме незначителните, дребните грешки. Така последните години от живота си можем да прекараме там, където премина нашето детство…
