— Благодаря, Кямран бей! И аз съм много доволна.
— Кога пристигнахте?
— Днес към обед. Преди десет дни бях в Истанбул. Там научих, че в къщи няма никой. А така много исках да видя лелите си и всички ви. Може би някои от тях също искат да ме видят, си казах аз. Пък и колко път е до Текирдаг за хора, които са свикнали да странстват, не е ли така, Кямран бей?
Мюжгян отново се намеси:
— Добре, но няма нужда от такива обръщения като „ханъм“, „бей“ и подобни официалности. Кокто казах преди малко, вие сте почти брат и сестра. Дори струва ми се, Фериде, че по-правилно ще е да наричаш Кямран „брат“.
И двамата сведоха очи към земята. Фериде попита тихо:
— Вярно, Кямран, разрешаваш ли да те наричам „брат“?
В очакване на отговора тя не гледаше Кямран, а рееше поглед в тъмнината, в която прехвръкваха светулки. Кямран отговори с обида в гласа:
— Нека бъде така, както ти диктува сърцето, Фериде.
Сега вече разговорът потече спокойно. Фериде разказа с няколко думи за своето пътуване:
— В Истанбул имах малко работа. После, както ви казах, много ми се искаше да ви видя. Зет ви, докторът, ми разреши да отсъствам два месеца. Много съм доволна, че намерих и лелите си, и вас в добро здраве. Само че теб те сполетяло нещастие. Научих това още в Истанбул. Просто съм покрусена, Кямран. Да загубиш съпругата си за толкова късо време! Какво нещастие! Но ти имаш син. Дано аллах даде дълъг живот на Неждет. Колко е хубав, Кямран! Толкова го обикнах, че още с пристигането си се сприятелих с него. Досега той беше в скута ми. Аз и без това умея бързо да се сприятелявам с малките.
Колкото повече говореше Фериде, толкова повече се увличаше. Движенията й отново започнаха да придобиват лекотата, присъща на някогашното палаво момиче.
За младия човек беше такова щастие да слуша нейния глас, да гледа нейните мълвящи устни и светещи в тъмнината зелени очи, че не мислеше за нищо. Дори и през ум не му минаваше, че тя е жена на друг, че това щастие ще се превърне отново в сън след месец — месец и половина. Той се страхуваше само от едно: да не забележат в къщи, че си е дошъл. Както всичко, от което се страхуваше, така и това най-после се случи. Нериман беше първата, която ги забеляза край вратата. Младото момиче съобщи със звънкия си глас, че Кямран е пристигнал, след това изтича при тях, прегърна отново Фериде и каза:
— Бате Кямран е свидетел, че не съм те забравила, како Фериде, с него си говорехме най-често за какичката с червената рокля. Не е ли така, бате Кямран?
II
Вечерята се превърна в угощение. Азиз бей, който се глезеше по време на хранене като децата, казваше:
— Ах, Чучулиго, просто се бях разболял по теб. Плачеше ми се, като си спомнях твоя глас. Не съм предполагал, че те обичам толкова много.
Чучулигата, която се върна в своето гнездо след толкова години — един прекрасен ден, когато бяха престанали да се надяват, че ще я видят вече, — донесе със себе си не само радост, но и част от миналите дни, пълни с нежност я любов. Всички лица се смееха, радостта във всички сърца трептеше като нощните пеперуди и мушички, които бяха влезли през прозореца и се въртяха около лампата. Само към края на вечерята Бесиме ханъм се разплака ненадейно, като казваше нещо съвсем незначително. Но тя веднага изтри сълзите си.
— Нищо, нищо, спомних си за Гюзиде — каза тя.
Фериде, която даваше грозде на сина на Кямран, седнал на коленете й, наведе глава, скри лицето си за миг в русите къдрици на детето и толкова. После отново се възвърна предишното й настроение.
По едно време Бесиме ханъм започна да говори за Неджмие, която живеела заедно с мъжа си в Трабзон.
— И тя, горката, е с наранено сърце. Миналата година почина дъщеричката й от дифтерит.
Фериде въздъхна дълбоко:
— Знам колко е тежко това, лельо. И моята малка умря от същата болест.
Всички, които бяха на масата, се спогледаха.
— Ти си имала дете? Не знаехме — забеляза леля Айше.
Фериде тъжно поклати глава:
— Едно момиченце като бисер. Да бяхте видели колко хубава беше. Не можахме да я спасим.
— На колко години умря дъщеричката ти, Фериде? — запита леля Айше.
Фериде изкриви жално устни и отговори със същото простодушие:
— Беше навършила тринадесет. Тъкмо бях започнала да й шия първото наметало. Наближаваше да стана тъща.
На масата избухна смях.
— Ех, Чучулиго — каза Азиз бей, — и на сто години да станеш, пак няма да се откажеш от лудориите и от шегите си.
Всички се смееха на твърдението на Фериде, че имала момиче на тринадесет години. Но нейните клепки бяха влажни от сълзи. Тя притисна Неждет по-силно към гърдите си и започна да им разказва с все по- растяща и по-растяща тъга историята на Мунисе.
Останаха до късно през нощта.
— Фериде, дете — казваше от време на време Азиз бей, — ти си уморена от пътя, иди да си легнеш.
Фериде, която все още държеше в ръцете си отдавна заспалия Неждет, се усмихваше:
— Нищо, свако, аз си почивам по-добре, когато съм с вас. Самотата ме изморява повече.
Тя говори с часове и през цялото време усмивката не угасна в нейните светещи зелени очи, не слезе от нейната късичка горна устна. Някогашната Чучулига се беше събудила отново. Виждайки, че я слушат с удоволствие, тя изкълчваше думите, не преставаше да говори, като мило и кокетно свиваше устни, хапеше език и всмукваше бузите си навътре с маниери на дете, което знае, че го обичат и харесват. Така че свако, който беше пиян от радост, не можа да устои на изкушението да повтори една своя стара шега. Когато Фериде беше малка, той хващаше с два пръста и целуваше насила върха на горната й устна, като казваше: „Немирна Чучулиго, пак си ми откраднала черешата, върни ми я!“
Сред бурния смях на околните той хвана насила брадата на протестиращата Фериде и повтори тази шега. После каза, като я гледаше в лицето:
— Вината е твоя, Чучулиго. Вече си голяма, омъжена жена, но по характер си все още дете. Дори и лицето ти е детско. Кой може да твърди, че си вече млада дама?
Кямран, който се беше свил в един ъгъл, почувства как пребледнява. В този миг той за пръв път разбра, че Чучулигата принадлежи на друг.
III
През следващите два дни Кямран почти не успя да види Фериде. Преди десет години Чучулигата се беше сприятелила с много свои връстнички от Текирдаг. Сега вече всички бяха омъжени жени. Те не я оставяха на спокойствие, идваха при нея, прекарваха по цели часове заедно и сякаш не стигаше това, ами на отиване я завличаха със себе си, разкарваха я от къща в къща, от градина в градина.
Като гледаше как Кямран се измъчва тайно, Мюжгян тържествуваше и му се оплакваше с усмихнати очи:
— Лошо. Няма да оставят Фериде при нас. Впрочем важното е тя да се развлича, да се разсейва.
През тези два дни Кямран успя да види Фериде само два пъти — веднъж на обед и веднъж на улицата — закрита с наметало.
На третата сутрин той се събуди необичайно рано. Едва се съмваше. Цялата къща спеше. Кямран бутна външния капак на прозореца и видя Фериде в градината. Тя също забеляза, че прозорецът се отваря, вдигна глава, заслони лицето си с ръка срещу изгряващото слънце и каза:
