Невидимата пукнатина в кристала на гласа й стана по-дълбока, в думите й зазвуча скръбта на човек, който прави завещание…
По пътя срещнаха просякиня с дете. Малкото тичаше босо около Фериде и милваше полите й със слабичките си мършави ръчички.
Кямран спря и им даде пари. Фериде, която беше свикнала да общува с малките клетници, не се погнуси да помилва главата на детето. Когато си тръгнаха, просякинята ги благослови:
— Аллах да не ви разделя един от друг, аллах да даде живот и здраве на хубавата ти жена.
Те се спряха неволно. Кямран попита с болка, събрана в погледа:
— Чу ли какво каза жената, Фериде?
В отговор на този въпрос тя пророни две едри сълзи. Продължиха пътя си, като не смееха да се доближат повече един до друг.
Пристигнаха по тъмно. Времето беше поутихнало. Вятърът не виеше както преди. След продължителна умора дърветата бяха заспали спокойно като сенки. Отсрещните скали припламваха и гаснеха с лека седефена светлина, която се излъчваше сякаш от самите тях.
— Още е рано, Фериде. Не са се върнали от града. Искаш ли да се разходим до онези скали?
Фериде наведе глава и изрече с отпаднал глас:
— Моля да ми разрешиш да се прибера, Кямран. Ще отида да се преоблека. Главата ми се замая от този вятър.
Бледорозовото наметало, което преди малко се виеше като живо същество около жизнерадостното гъвкаво тяло на Фериде, трептеше, изхвръкваше от нейните рамене и прегръщаше невъздържано, елегантно, буйно коленете й, сега висеше безпомощно на раменете й.
Сякаш останала без сили да продължи пътя си, тя се отпусна на един камък от вътрешната страна на вратата и започна да чертае с чадъра си по пясъка дълбоки като нейната безнадеждност и начупени като нейния живот черти.
Когато след малко усети, че Кямран, който също бе седнал до нея, опира рамото си в нейното рамо и взема ръката й, тя се разтрепери леко и започна да се оглежда безпомощно наоколо. Отначало помисли да избяга, но после се отказа.
Кямран чу как Фериде въздъхна дълбоко няколко пъти и видя, че блясъкът на дива ярост, който отначало блесна в очите й, се смени с покорна смиреност. Тя беше отпуснала ледено студената си ръка в ръката на своя бивш годеник. И двамата затвориха очи. „Тази ръка, която трепери в моята, е ръката на Фериде. Значи могат да се осъществят и онези мечти, които човек не смее дори да сънува“ — мислеше Кямран, пред взора на когото проблясваха искри. Той отвори очи. Фериде въздишаше от време на време като дете, което е заспало с хлипане, и скланяше на рамото му своята натежала глава. В нейното държане и в начина, по който отпускаше ръцете си, имаше печална смиреност. Кямран чувстваше как при всяко движение тя се притиска по-силно в него и по-силно стиска ръката му, Младият човек, без да знае защо, каза едва чуто:
— Обичам Гюлбешекер!
Вратата, която се отвори ненадейно, ги извади от това състояние. Фериде скочи от мястото си с лекота на птица, подплашена от пушечен изстрел. Най-отпред вървеше Нермин. Чучулигата се хвърли на врата й е буйна радост. Тя стискаше девойката в обятията си, обсипваше с целувки косите и очите й. Никой не разбираше причината на тази внезапна радост. От предишната умора на Фериде не беше останала дори следа. Тя хващаше малките за ръцете и ги подхвърляше във въздуха, без да обръща внимание на техните писъци. Когато тръгнаха към къщи, Чучулигата изостана малко назад, изчака Кямран и му прошепна в тъмнината на входа:
— Благодаря ти, Кямран!
VII
На другия ден Фериде пак беше слязла сама в града. Надвечер, когато се върна в къщи, изглеждаше много уморена. Въпреки това тя събра децата около себе си и направи люлка в задната градина.
Когато Кямран успя най-после да се отърве от един бъбрив гост на Азиз бей, завари на люлката Фериде и Неждет. Фериде се засилваше все повече и повече, а Неждет крещеше колкото му глас държи и се държеше като котенце за врата й.
Кямран чу гласа на леля Айше, която се провикна като преди десет години:
— Фериде, дете, остави лудориите, ще изпуснеш детето!
Чучулигата, която не й обръщаше внимание и продължаваше да се забавлява с цялата си душа, отговори:
— Ех, лельо, не се тревожи. Не виждаш ли, че дори баща му не протестира, нали, Кямран?
Фериде смъкваше от люлката едно дете и качваше друго. Тя искаше да задоволи всички до едно.
След като накара да попищи и Нермин, която беше най-голяма, но най-страхлива между децата, най- после Фериде скочи от люлката. Косите й бяха залепнали по челото и бузите почервенели. Тя търкаше една в друга изтръпналите си ожулени от въжето ръце.
— Струва ми се, че вече не остана никой.
— Забрави мен, Фериде — забеляза Кямран с колебание.
По устните на Чучулигата премина неопределена усмивка. Сърце не й даваше да каже „не“, а нямаше смелост да изрече и „хайде“. Тя оглеждаше въжето и клоните на дървото и чакаше някой да я подкани отстрани.
— Ще бъде доста трудно. Струва ми се, че въжето не ще може да удържи двама ни, нали, Мюжгян?
Мюжгян пипна въжето и погледна в очите Кямран със своите спокойни очи:
— Въпросът не е във въжето, но Фериде е много уморена. Погледни в какво състояние е. Мисля, че е грях да измъчваш повече толкова уморена жена.
— Няма значение — казваше отначало Фериде, но отпосле разбра смисъла на думите и погледите на Мюжгян. Тя склони глава засрамена, уплашена като виновно дете и отговори тихо: — Да, доста съм изморена, има опасност да се разболея.
Изведнъж доби вид на изморена, болна жена. Радостта в очите й угасна.
Мюжгян, която продължаваше да се взира в Кямран, рече тихо:
— Бил си по-безсърдечен, отколкото си мислех, Кямран!
— Защо? — попита също така тихо Кямран, за да не го чуят.
Мюжгян тръгна с него към другия край на градината.
— Не виждаш ли в какво състояние е? Не стига ли, дето разби живота и сърцето й?
— Мюжгян…
— Толкова години никой от нас не я потърси. Тя не е могла да понесе горчилката на раздялата и се върна при нас, като преглътна и обидата, и възмущението си. Когато пристигна тук, беше почти добре, но ти отвори нейната зараснала рана. — Мюжгян продължи със сълзи на очи: — Като си помисля само как ще страда горката, когато си тръгне оттук… Да, Кямран, Фериде си отива. Утре. Тя е напълно готова за път. И аз не знаех. Този път тя не ми откри нищичко нито от сърдечните си тайни, нито от живота си. Научих преди малко и я попитах за причината на това внезапно решение. Тя спомена за някакво писмо от мъжа си. Уверена съм, че не това е истината. Фериде бяга от теб. Не може да издържа повече. Разказвам ти всичко това нарочно, Кямран. Страхувам се, че тази принудителна раздяла ще бъде доста мъчителна. Фериде е много търпелива. Но все пак е жена. Ти имаш едно дълг към тази нещастница, живота на която разби: да проявиш сила и спокойствие в дните на раздялата, да й внушиш колкото може повече самообладание и хладнокръвие.
Когато слушаше тези думи, Кямран пожълтя до зеленото на очите си:
— Ти говориш само за разбития живот на Фериде! А за моя?
— Ти сам си го направи.
— Мюжгян, не бъди толкова жестока!
— Мислиш ли, че щях да стоя със скръстени ръце, ако имаше надежда? Безсилни сме да направим каквото и да е. Фериде сега е жена на друг. Тя е зависима. Виждам, че и ти си много нещастен. Вече не ти се сърдя, но с нищо не мога да ти помогна.
