Всички бяха научили, че Фериде си заминава на другия ден, но никой не говореше за това. Вечерята мина в дълбоко мълчание. Азиз бей, който тази вечер изглеждаше по-състарен и отслабнал, бе настанил Фериде до себе си. Той често я милваше по раменете, хващаше я за брадата, обръщаше главата й, гледаше я в очите.
— Ах, Чучулиго, ти нарани сърцето ми на стари години.
Тази вечер всички се прибраха много рано в стаите си.
VIII
Минаваше полунощ. Цялата къща отдавна беше заспала. Мюжгян излезе от стаята си с наметнат тънък шал на раменете и малък свещник в ръка. Тя отиде при вратата на Кямран, като стъпваше на пръсти и се поспираше от време на време. В стаята нямаше, ни светлина, ни звук. Младата жена почука лекичко и извика почти шепнешком:
— Кямран, спиш ли?
Вратата се отвори веднага. Кямран беше облечен. В слабата светлина на свещта лицето му изглеждаше по-бледо и изморено. Той примигваше така, като че ли смътната светлина го заслепяваше.
— Още ли не си заспал, Кямран?
— Както виждаш.
— Ами защо си изгасил лампата?
— Светлината тази вечер ми пречи.
— Какво правиш в тъмното?
— Нищо. Мъча се да превъзмогна отчаянието и мъката си. Ами ти защо си дошла по това време, какво искаш?
— Не се тревожи, мили Кямран — отговори Мюжгян, която едва сдържаше вълнението си. — Нося ти хубава, много хубава новина, но не бива да се вълнуваш.
Младата жена се мъчеше да го успокоява, но самата тя се вълнуваше, очите й се наливаха със сълзи, гласът й трепереше от вълнение.
— Кямран, преди малко в стаята ми дойде Фериде. Имаше много странен вид. „Мюжгян, каза тя, до днес съм разкривала сърцето си само на теб. Ти си ми най-близка. Искам да ти поверя тайна, която трябва да пазиш до утре, до моето заминаване. След това можеш да я откриеш. Останахте учудени, когато един ден пристигнах ненадейно при вас. Казах, че не съм могла да понеса повече раздялата. Това беше вярно. Но истинската причина не беше тази. Дойдох тук, за да изпълня обещанието, което дадох пред смъртния одър на човека, когото обичах най-много на този свят. Мюжгян, бях принудена да ви излъжа. Аз съм вдовица. Мъжът ми почина преди три месеца от рак.“
Когато ми разказваше това, Фериде склони глава на рамото ми и се разрида. Тя продължи своя разказ със сълзи на очи: „В деня на своята смърт моят доктор ме извика при себе си и каза: «Фериде, вече съм спокоен, че няма да мизерстваш, защото това, което ти оставям, е напълно достатъчно да осигури на скромна и спокойна жена като теб охолен живот до последния й час. Но има нещо друго, Фериде. Не е лесно за самотна жена да живее на този свят, макар и да е богата. После, едно са парите, друго е любовта. Фериде, ако искаш да умра спокоен, ти трябва да ми се закълнеш още сега, че след смъртта ми ще се върнеш в Истанбул при семейството си. Ако не искаш да останеш постоянно при тях, гостувай им три месеца, два месеца. Светът е голям. Един ден може да почувстваш нужда от семейна обич. Мила Фериде, ако получа уверение от теб, че ще се помириш със семейството си, ще умра по-спокойно, няма да си отида с отворени очи от този свят.»
Обещах му със сълзи на очи, че ще изпълня последното му желание. Но милият ми доктор не се задоволи само с това. Той настоя да се помиря и с бившия си годеник. Каза, че един ден той можел да влезе в ролята на мой по-голям брат. Даде ми запечатан плик и поръча да му го предам лично.
— В този плик има стар любовен роман, който някога много ме трогна. Искам на всяка цена да го прочете и твоят бивш годеник. Закълни ми се, че ще му го предадеш така, както е — каза той.
Ето това е истината, Мюжгян. Сега ти знаеш всичко. Моят мил доктор беше наивен и чист. Той вярваше, че ако ме помири с моето семейство, ще ме избави от самотата на живота. Милият, едва ли е предполагал колко мъка ще ми причини с това. След като погребах и него при Мунисе, заминах за Истанбул. От всичко, което научих там, разбрах, че изпълнението на неговото завещание ще ми бъде много трудно. Съобщиха ми, че съпругата на Кямран е починала, че за мен се чули някои лоши неща. Ако съпругата на Кямран беше жива, може би щеше да се приеме за съвсем естествено да гостува продължително в семейното си огнище вдовица като мен, мъжът на която е починал наскоро. А сега всички, дори Кямран, дори ти, Мюжгян, която ме познаваш най-добре от всички, щяхте да помислите най-лоши неща за мен. Тя ходи, скита години наред, кой знае какви груби сметки са я накарали да се продаде на един старец! А сега, след като е научила, че по-раншният й годеник е отново свободен, ръководена пак от груби сметки, е дошла сред нас, при този годеник, в това семейно огнище, които преди пет години напусна, като ги удави в поток от неоправдани клевети и обиди. Дори да се намери някой милостив и отзивчив измежду вас, които да не мисли така, самата аз ще се чувствам неудобно пред него.“
Мюжгян продължаваше да разказва с нарастващо вълнение и огорчение:
— Ах, Кямран, да беше чул как Фериде ми разказа тези неща, как страда и колко сълзи на отчаяние проля в моите обятия! Особено последните й думи няма да забравя никога в живота си. Фериде каза: „Не ми е възможно да разкажа с какви объркани чувства напуснах семейното огнище, с какви страдания е изпълнен моят живот, какви тежки обстоятелства са ме принудили да се омъжа. Ако жена, стигнала двадесет и петте, прекарала част от последните пет години в приключения, а друга част в семейство, при съпруг, твърди, че е девица, че до нейното лице и нейните очи не са се докосвали мъжки устни, всички ще й се смеят в лицето. Всички ще кажат за нея, че е обикновена лъжкиня, нали, Мюжгян? Аз не съм в състояние да докажа противното. Нямам какво друго да кажа. Не знам какъв е този пакет, който докторът остави за Кямран, но той може да съдържа нещо, което не заслужава внимание. Изпълних последното желание на доктора с цената на толкова страдания и мъки, че не ми останаха сили да предам лично този пакет. Предай го утре на Кямран, след като се кача на парахода, след като всичко бъде свършено.“
Мюжгян млъкна. Тази млада жена, която проявява такова спокойствие и търпение дори в най- трагичните моменти, че просто изглежда безчувствена, сега плачеше като дете. Тя каза, като протегна своите треперещи ръце:
— Не бива повече да я оставяме, Кямран. Ако трябва, ще я задържим насила. Независимо от всичко, което се случи в миналото, отсега нататък вие не бива да се разделяте. Аз виждам, че и двамата не ще издържите повече така.
Кямран се беше вцепенил. Тази надежда беше прекалено голяма за мечтател, който е хранил болната си и объркана душа месеци наред с най-незначителни мечти и избледнели спомени. Той се оглеждаше в тъмнината и току премигваше с нищо неразбиращи, празни очи на болен, свестил се след продължително безсъзнание.
Мюжгян извади изпод шала си голям плик, подпечатан с червен восък, и каза:
— Поверявам ти го още сега въпреки обещанието, което дадох на Фериде.
Тя започна да оправя шала си с намерение да напусне стаята. Кямран я спря с едно движение на ръката:
— Мюжгян, имам молба към теб. Ти бе най-близка и се интересуваше от нашата история. Нека отворим този плик заедно и видим какво има вътре.
Докато Мюжгян палеше газената лампа на масата, Кямран отвори плика. Вътре имаше едно писмо и втори голям плик. Писмото, написано с едри букви, бе адресирано до Кямран:
„Кямран бей, синко,
Човекът, който ви пише това писмо, е самотен и саможив старец, посветил една част от живота си на книгите, а друга — на ранените в този хаос, наречен живот. Много преди писмото ми да е стигнало във вашите ръце, аз ще съм свирил отбой на този позорен свят. Правя си труд да напиша тези редове в сетния си час, озарен от надеждата да помогна за последен път на една клета жена, която много обичам. Слушайте:
