Един ден в стара къща на забутано село срещнах случайно едно малко истанбулско момиче, чисто като светлината, хубаво като мечта. Представете си какво бихте изпитали вие, ако отворите прозореца си посред зимна нощ, когато вали сняг на парцали, и в тъмнината чуете песен на славей. Ето в онази минута аз изпитах същото чувство. Коя ли проклета съдба или случайност беше захвърлила в бунището на това тъмно село тази невинна, нежна, благородна девойка, това прекрасно творение на природата? Докато сърцето й плачеше, очите и устните й се смееха. Тя се мъчеше да ме залъгва с празни приказки за саможертва. Ех, бедно малко момиче! Мислиш, че както твоят нехаен, глупав любовник, когото си оставила в Истанбул, ще повярвам на твоите приказки? Разбрах всичко от нейните сънни като на недоспало дете очи, от разсеяността, с която вървеше, без да забелязва къде стъпва, от нейните устни, които сякаш потръпваха под невидимите целувки на въображаеми устни, от нейните движения, които оставяха у човека чувството, че се притиска в мечтаните обятия…
Дотогава често си спомнях с безкрайна нежност за Меджнун от старите приказки, който тръгнал да търси своята Лейля63 из пустините. Но оттогава насам забравих него и започнах често да си спомням за тази малка, невинна, благородна и нежна като коприна съвременна Лейля, с бистри зелени очи, тръгнала да търси своята бленувана любов в осеяните с гробища тъмни села.
След две години я срещнах повторно. Мъката й не бе намаляла, продължаваше да терзае душата й, а тя линееше. Още се питам защо в деня, в който я видях за първи път, не я вързах за седлото на коня си и не я закарах в Истанбул, в нейното семейство. Моя грешка.
Когато я срещнах за втори път, беше вече късно. Вие се бяхте оженили. «Тя е още дете, още твърде млада, може с течение на времето да го забрави» — казах си аз. Но от една тетрадка, която случайно попадна в ръцете ми по време на нейното боледуване, разбрах колко са дълбоки раните й. В тази тетрадка тя бе записала целия си живот. Тогава загубих всяка надежда и се залових да я лекувам като своя дъщеря. Но хорската злоба и клевети не дадоха възможност и за това. По едно време намислих да намеря един добър момък и да я омъжа. Но това беше опасно. Мъжът й, колкото и добър човек да е той, щеше да иска от нея любов, а любовта към чужд човек щеше да бъде непоносима тежест за нея. Да обича един, а да попадне в обятията на друг! Това можеше да я убие. Като имах предвид тази опасност, аз бях принуден да сключа законен брак с нея, за да мога да я защитавам, докато съм жив. А след смъртта си щях да й оставя някой и друг куруш и няколко парчета имот, с които да преживее до края на живота си. Безспорно за нея щеше да бъде много по-лесно да живее като материално осигурена вдовица, отколкото като съмнителна девойка. И най-важното е, че имаше надежда един ден да се сбъдне нейната мечта. Има ли нещо невъзможно на този свят? Смъртта на вашата съпруга окрили моите надежди. Аз редовно получавах информация за вас от Истанбул. Тази смърт може много да ви е наскърбила и опечалила, но би било лицемерие да твърдя същото и за себе си. Тогава започнах да търся изход от създалото се положение. Исках да разтрогна моя безсмислен брак с нея, да освободя Фериде и да ви я върна. Не знам какво щяха да кажат хората за тази моя постъпка. Впрочем аз съм човек, който отдавна е плюл на всичко онова, което хората ще кажат и ще мислят за мене. Но в това време моята болест започна да напредва и разбрах, че работата ще се реши от само себе си най-много за три-четири месеца. Не знам дали има нужда от повече приказки. Намерих повод да изпратя Фериде при вас. Не се съмнявам, че тя ще ви предаде това писмо със собствените си ръце. Познавам много добре нейния характер. Тя е странна девойка. Може да се опита да прояви своенравие и каприз, но вие не й обръщайте внимание, не я оставяйте за нищо на света. Ако се наложи, бъдете див и груб като планинците, които отвличат жените насила. Не се съмнявайте, че ако тя умре във вашите обятия, ще умре щастлива.
Искам да ви кажа и това, че в цялата тази работа не мисля ни на йота за вас. Ако зависеше от мен, не бих ви дал не само такова рядко момиче като Фериде, ами дори и котка от дома си. Но какво да се прави, когато тези луди момичета не разбират от дума? Не ми е ясно как могат да обичат такива неопитни, безсърдечни хора като вас.
П.П. В плика е дневникът на Фериде. Миналата година, когато се пренасяхме в чифлика, скрих сандъка, в който беше поставен този дневник, и казах, че може би са го откраднали коларите. Почувствах, че това я натъжи много, но тя не отрони нито дума. Колко прав съм бил в своето предположение, че един ден дневникът ще свърши работа!“
IX
Когато Кямран и Мюжгян дочетоха ученическата тетрадка със сините корици на Чучулигата, навън светлееше и птиците чуруликаха по клоните на дърветата под прозореца.
Кямран положи натежалата си от умора и тъжни мисли глава върху пожълтелите страници на тетрадката. Той целуна няколко пъти това любовно излияние, което на много места бе замазано от сълзи. Тъкмо когато затваряха тетрадката, Мюжгян се наведе леко, доближи синята й корица към лампата, погледна и рече:
— Дневникът не е свършил, Кямран. Има нещо записано и на корицата, но мастилото е синьо и трудно се различава върху синята хартия.
Увеличиха пламъка на лампата, доближиха глави и с голяма трудност прочетоха следните редове:
„Вчера бях затворила тази тетрадка завинаги. На сутринта след първата брачна нощ аз нямаше да имам смелост както да погледна в огледалото, за да не видя лицето си, така и да говоря, за да чуя гласа си, да не говорим за писането. Но…
Вчера станах съпруга. Бях се оставила на течението като безпомощен отбрулен лист, попаднал в порой. Вършех кой каквото ми каже, не възразявах на никого за нищо. Съгласих се дори да облека бялата булчинска рокля с дълги поли, която докторът ми донесе от Измир, и оставих да затъкнат в косите ми снопче златни нишки. Само че когато ме заведоха да се видя в голямото огледало, затворих очи и по този начин изразих своя бунт.
Идваха да ме видят много жени, дори някои учителки, мои бивши колежки. Не чувах техните думи и само се мъчех да се усмихвам на всички с треперещите си устни.
Една стара жена ми рече направо в очите:
— Излезе му късметът на този дъртак! Удари кьоравото!
Хайруллах бей си дойде в къщи едва за вечеря. Той беше облякъл редингот, стегнал като корсет пълното му тяло, а червената му връзка се беше изкривила на една страна. Въпреки че бях толкова тъжна, не можах да се въздържа и се засмях. Мина ми през ума, че нямам право да поставям този човек в смешно положение. Смъкнах червената вратовръзка и поставих на нейно място друга.
— Браво, момиче, от теб ще стане добра домакиня. Виждаш ли колко е полезно да имаш жена! — каза Хайруллах бей, като се смееше.
Гостите си бяха отишли. Седяхме един срещу друг до прозореца на столовата.
— Малката — рече Хайруллах бей, — знаеш ли защо закъснях толкова много? Посетих гроба на Мунисе. Занесох й няколко цветя и снопче от твоите булчински златни нишки. Бедничката, в твое присъствие не смееше, но когато останехме насаме, винаги ми казваше: «Когато кака стане булка, когато се накичи със златни нишки, ще се накича и аз.» Сам щях да закича нейната жълта като на канарче главичка, но не би…
Когато каза това, не можах да се овладея, отвърнах глава към прозореца и плаках дълго с невидими като мъглите на тази тъжна есенна вечер сълзи, които засъхваха на ресниците ми.
Първите часове на вечерта прекарахме както винаги долу, Хайруллах бей си сложи очилата и седна в един ъгъл с дебел том на любимия му Русо върху коленете.
— Невясто, на младоженеца не му се полага да чете книги, но ти прощавай. Не бой се, сега вечерите са дълги и аз ще имам достатъчно време да чета и любовни поеми на младоженката.
