Нермин. Тя е вече на седемнадесет години, а когато Фериде идва тук, беше само на седем. Едва-едва я помни. „Какичката с червената рокля, дето ме люлееше“ — казва тя за Фериде. Има дни, когато употребявам цялото си красноречие, за да накарам Нермин да ми говори за какичката с червената рокля.
— Странен човек си ти, Кямран. Добре, а другата?
— Тя беше болна, можех да стана причина за нейната смърт. След като Фериде уби последните ми надежди, реших да проявя съжаление, милосърдие към нея и нищо повече.
— Не е толкова лесно за разбиране. Ти имаш много объркана душа, Кямран.
— Прав си, свако. Самият аз често не разбирам какво искам и какво правя. Има само едно нещо, в което съм напълно сигурен: моята любов към Фериде. Тази девойка остави в мен такива спомени, че не е възможно да я забравя. Струва ми се, че ако си спомня за нея в предсмъртния си час, ще умра със сълзи на очи. Нека ти кажа още един факт, свако. Когато ми казаха, че съм имал нужда от промяна на въздуха, първото място, за което се сетих, беше Текирдаг. Да не мислиш, че съм дошъл тук по твое настояване, че стоя вече цял месец тук, за да се забавлявам със селски сватби? Не ми се сърди, но аз дойдох по тези места, за да търся отломки от разбитите мечти на моята първа младост.
— Добре де, постъпил си глупаво. Нямаше ли възможност да поправиш постъпката си?
— Беше лоша постъпка, свако, много лоша. Фериде се раздели от нас толкова огорчена и възмутена, че нямах смелост веднага да се срещна с нея. Беше наранено не само сърцето й, но и самолюбието й. Кой знае колко оскърбена е била, за да реши да тръгне сама по непознати краища! Преди да е минало малко време, поне половин година, тя щеше може би да се заинати, да се разяри още повече и да направи някоя по- голяма глупост. Едва дочаках пролетта. Започнах да се готвя за път. Исках да спипам Чучулигата в селското училище, в което се намираше. Но тъкмо тогава ме повали онази проклета болест. Три месеца бях на легло. А когато отидох да я търся в гр. Б., беше вече късно. Казаха ми, че Фериде обичала един болен композитор, че прекарвала времето си край водопада, положила глава на коленете на любимия, гледала го в очите и го карала да й свири на тамбура.
Кямран млъкна. Той се сгуши още повече в яката на пардесюто си, сякаш се пазеше от хладния вечерен вятър, духащ откъм Мраморно море, и се загледа в рибарските огньове, лумнали тук-там в далечината.
Азиз бей също загуби настроение.
— Кямран, синко, страх ме е, че тогава ти си направил втора глупост. Ако Чучулигата беше от тези момичета, които могат да постъпват така и да се утешават лесно, щеше да бъде поне щастлива. Но не ми се вярва да е така.
Кямран поклати глава с горчива усмивка:
— В това отношение можеш да бъдеш спокоен, свако. От две години Фериде била много щастлива. Казаха ми го хора, които са го видели с очите си. Мъжът й бил стар, но богат лекар. Жената на мой приятел, административен инспектор, която е стара приятелка на Фериде, я срещнала един ден миналата година в Кушадасъ. Чучулигата непрестанно се смеела, говорела и се шегувала както преди. Тя казала, че се занимава с двадесетина деца в един чифлик на три-четири часа от града, че била много щастлива. Не можела да стои разделена от мъжа си дори половин час. Приятелката й се опитала да заговори за Истанбул и за роднините. Фериде веднага я отрязала: „Аз вече забравих този град и тези хора.“ Моята вина пред Фериде е голяма, знам. Но кажи ми честно, свако, тя трябваше ли да ме забрави толкова бързо? Впрочем това са излишни приказки, няма смисъл да говорим повече на тази тема. Ти продължавай, аз ще сляза от файтона и ще се прибера пеша в къщи. Тези развалени пътища ме изнервиха.
Азиз бей въздъхна:
— Управниците наистина са нещастни хора. Тези пътища преди години ги правих сам. Ходех по цял ден на слънце, почернях като надзирател. Във всеки случай ти не си прав, Кямран, пътят съвсем не друса, не обвинявай напразно. Хубаво са направили, че са ме освободили преди седем години от поста мутасаррифин. Добре, синко, но не закъснявай. Знаеш, тази старост разсипа и мен, и леля ти. Ако закъснееш, ще се разболеем и двамата — тя от тревога, аз от глад.
Кямран слезе от файтона на обичайното място при моста. Преди десет години пак в една такава августовска вечер той дойде тук, седна на нашитите дъски на моста и заклати крака.
Вече двадесет и пет дни, откакто беше дошъл в Текирдаг, той по навик идваше всяка вечер тук, а сетне, като припадне мрак и обгърне пътищата, се връщаше умислен в къщи.
От деня, в който мъжът на Мюжгян беше командирован временно в Анадола, тя живееше с децата си в Текирдаг. Една вечер тя каза на Кямран:
— Виждам, че си много уморен, изглежда, си ходил надалеч.
Кямран отговори с тъжна усмивка:
— Правилно отгатна, Мюжгян, скитах доста надалеч, върнах се към ония дни от преди десет години.
Той искаше да каже още много неща, но Мюжгян сви устни, сякаш нищо не разбра от последните му думи, и само попита:
— Така ли?
После му обърна гръб. Вече години наред тайно в душата си Мюжгян се сърдеше на Кямран с упоритост, на която са способни само жените. В негово присъствие тя не споменаваше нито дума за Фериде.
Докато Кямран се връщаше бавно по пътя между градините, почти мръкна, но в отсрещните планини слънцето все още не беше угаснало. Нощта се спускаше като теменуга с избледнели краища.
Младият човек спря край една от пътеките, които извиват покрай градините, и дълго се взира в зелената тъмнина, осеяна с малките звездички на светулките. В онази паметна вечер той беше видял Фериде да идва тъкмо по тази пътечка. Кямран и сега виждаше как Чучулигата крачи пред него с къса моряшка рокличка и шапчица, изпод която се подават буклите на отрязаната й коса, как рита камъчета с детските си обувки без токове.
Времето беше доста напреднало. Той знаеше, че в къщи ще се безпокоят за него, но въпреки това не му се искаше да се прибира, бавеше се по пътя, сякаш търсеше следи от своите някогашни мечти.
Кямран забеляза отдалеч бял силует на жена пред пътната врата. Беше Мюжгян. Вечер тя обикновено излизаше на пътя с малкото си дете и го учеше да ходи, като го държеше под мишниците.
Щом видя Кямран, тя замаха с ръка още отдалеч:
— Колко бавно вървиш, Кямран! Къде беше досега?
— Разхождах се, Мюжгян. Времето е толкова приятно.
Но тази вечер Мюжгян не беше с детето. Тя се държеше странно — винаги спокойното й лице сега издаваше вълнение.
— Мюжгян, какво става с теб?
Младата жена искаше да каже нещо, но не намираше думи. Тя отстъпи крачка назад и рече, като сочеше ъгъла между вратата и вътрешната стена:
— Кямран, виж кой пристигна днес!
Кямран обърна с изненада глава и в синкавата светлина, която се прецеждаше от фенера при вътрешната врата, той видя съвсем отблизо зелените очи на Фериде. Тези очи, в зениците на които блестеше по една синя звездичка, се смееха, смееше се хубавото лице, което беше малко отслабнало и бледо, смееше се Фериде, съвсем близо, в сърцето му. Тя беше такава, каквато я помнеше от шест години насам при всяко затваряне на бленуващите си очи. Кямран се олюля слабо, за миг затвори очи от страх да не прекъсне този хубав сън и потърси опора. Те не намираха думи, които да си кажат, гледаха се разтреперани, устните им се мъчеха да се усмихват, а очите им се замъгляваха от сълзи. Мюжгян, почувствала цялата трудност на тази минута, хвана Фериде за ръката, доведе я при Кямран и рече с многозначителен тон:
— Вие сте деца на две сестри и, кажи-речи, сте брат и сестра. Фериде няма брат и ти за нея в действителност си по-голям брат, Кямран. Кажи: „Добре дошла!“ на сестра си.
Кямран все още мълчеше. Той се наведе леко, докосна с устни косата на Фериде и рече съвсем тихо, сякаш шепнеше на ухото й:
— Не мога да намеря думи, с които да изкажа щастието си, че ви виждам отново, Фериде ханъм.
Тези думи ободриха Фериде. Тя рече със своя чист мелодичен глас, в който сега трептяха едва забележими тъжни нотки, подобно на звъна на леко пукнат кристал:
