е всичката мъка и отчаяние, донесла ги е при мен и ги е натикала в сърцето ми. Обзета от безпричинна, необяснима и безмълвна скръб, аз треперех и ридаех: „Майко, майчице!“, затварях устата си с ръка, за да не викам по-силно. Изведнъж от съседната стая се чу гласът на Хайруллах:
— Ти ли си, Фериде? Какво ти е, дете?
Старият доктор влезе със свещ в ръка при мен, започва да ме разпитва какво е станало, защо плача и да ме утешава с най-обикновени, дори безсмислени, но топли думи:
— Нищо, дете, нищо. Обикновена нервна криза. Ще мине, дете мое. Ах, горкото момиче, ах!
Докато се тресях в леглото със сълзи на очи и ридаех глухо с отворени уста като някоя птичка, която се задушава, моят стар приятел се обърна към прозореца и се закани с юмрук в тъмното на някого в далечината:
— Аллах да те накаже, разсипа това хубаво, силно и гордо момиче.
Какво ще правя, когато остана сама в часовете на подобни пристъпи, обзета от болка и отчаяние? Ех, и ти… Защо да се мисли за това още отсега? Докторът положително няма да ме пусне най-малко още месец, а може би и повече…
От една седмица съм в чифлика Аладжакая. Преди десет дни доктор Хайруллах каза:
— Фериде, аз имам уж някакъв чифлик в Аладжакая. Отдавна не съм го наобикалял. Работниците не бива да се оставят без контрол. Ще те заведа там за десетина дни. Ще изкараш хубав курорт, ще отвориш очи, ще си разведриш душата. Наближава време за училище. След това ще бъдеш затворена цяла година.
— Докторе, много обичам простора и чистия въздух, но вече идва време за училище — отговорих аз.
Той ме хвана за раменете и ме разтърси гневно:
— Не съм те питал дали искаш да дойдеш, та си взела да ми изказваш своите съображения. Казах: „Ще те заведа.“ Ти какво се бъркаш? Това е лекарска работа. Ако не може другояче, ще напиша доклад и пак ще те закарам. Хайде, хайде, приготви си някое и друго парче бельо и вземи от библиотеката моите любими томове на Русо.
Той се отнася към мен като към ученичка. Не ми е възможно да му се противопоставям вече с моята отслабнала след болестта воля. Най-странното е, че не се оплаквам от това и ми е приятно да му се подчинявам.
Чифликът на доктора е занемарен. Но мястото е много хубаво. Казват, че тук било като пролет дори и през зимата. Особено интересни са скалите. Не можеш да им се налюбуваш. Те менят цветовете си както в зависимост от слънцето — сутрин, на обед и вечер, — така и в зависимост от това дали времето е ясно или облачно: изглеждат ту рубиненочервени, розови или виолетови, ту бели или черни. Затова мястото се нарича Аладжакаялар61.
Чифликът ми се видя много по-интересен, отколкото очаквах. Тук доя мляко заедно с работниците, обикалям околните гори яхнала Дюлдюл, който започна да става и мой верен приятел. С две думи, живея сред природата така, както съм мечтала.
Обаче не съм много спокойна. След някой и друг ден ще започнат учебните занятия. Трябва да бъда в училище, да ръководя работата по почистването и подреждането на помещенията. Но разбира ли Хайруллах бей от дума?
Вечер докторът ме кара да чета романи.
— Това са празни приказки, които не мога да понасям, но в твоите уста звучат някак приятно — казва той.
Снощи пак му четох книга, в която има някои цинични думи. Срамувах се да ги произнасям и се мъчех незабелязано да ги заменям с други думи или въобще да прескачам изреченията. Хайруллах бей чувстваше моето смущение и се смееше така високо, че чак таванът се тресеше.
Изведнъж в мрака залаяха кучетата. Отворихме прозореца. През вратата на чифлика влизаше конник.
— Кой е? — извика докторът.
— Аз съм! — отговори гласът на Онбашъ.
Пристигането му в този час от Кушадасъ се дължеше безспорно на важна причина.
— Ще сляза долу да разбера какво има — каза докторът. — Ако закъснея, ти иди да си легнеш.
Хайруллах се забави при Онбашъ близо час. Когато се качи горе, лицето му беше зачервено и мрачно.
— Защо е дошъл Онбашъ, докторе? — попитах го аз.
Той отговори с рязък и висок глас:
— Казах ти да си легнеш бе, момиче, какво ти влиза в работата? Нахалството на такива като тебе не е за разправяне! Това си е моя работа.
Бях научила вече неговия характер. В подобни моменти той не търпеше да му се противоречи. Нямаше друг изход. Взех свещника и се прибрах в стаята си.
Когато се събудих на сутринта, ми предадоха, че Хайруллах бей заминал рано-рано по някаква важна работа и казал да не се безпокоя, ако не се върне.
Явно е, че докторът е получил някоя неприятна вест.
Към обед влязох да разтребя стаята му. Вниманието ми бе привлечено от парче, откъснато от официален плик, паднало на пода до леглото. Вдигнах го. Върху него бяха останали думите: „Директорка на училището в Кушадасъ“. Този плик беше адресиран по всяка вероятност до мен… Късчето хартия ме накара да се замисля. Дали пликът не беше донесен снощи от Онбашъ? Но как може докторът да отвори официален документ, който е изпратен до мен? Това беше изключено. През главата ми мина друга вероятност: този плик може да е попаднал тук с книгите, донесени от Кушадасъ.
Колко прави са били тези, които са нарекли живота мръсна дрипа!
Записвам тази последна случка в последните страници на тетрадката си така, както си е. Към станалото не искам да прибавя нито своето възмущение, нито капка сълза.
Доктор Хайруллах ме накара да го чакам в чифлика цели два дни. Третата вечер безпокойството ми нарасна дотолкова, че реших следващата сутрин да поискам на всяка цена кола, за да отида в града. Но когато се събудих, той си беше дошъл.
Не си спомням никога да съм виждала в такъв жалък и уморен вид равнодушния и безгрижен доктор. Както винаги той докосна с устните си моите коси и каза, като се взираше внимателно в лицето ми:
— Ей, че мерзавци, господ да ги убие дано!
Разбрах, че ме е надвиснала нова опасност, но не смеех да питам нищо.
Той обикаля дълго време замислен, с ръце в джобовете, после ме хвана за раменете и каза:
— Малката, ти знаеш ли нещо?
— Не, докторе.
— Знаеш. Ако не знаеше, тези странни работи щяха да ти направят впечатление и непременно щеше да запиташ какво става.
— Не, докторе — отговорих бавно, с дълбоко огорчение. — Нищо не знам. Виждам само, че преживявате тревога, нещо сте разстроен, нещо ви измъчва. Вие сте мой покровител, почти мой баща и вашата мъка е и моя. Какво ви е?
— Фериде, дете, чувстваш ли се достатъчно силна?
Любопитството ми надделя над страха:
— Аз съм силно момиче. Вече имахте случай да се убедите няколко пъти в това. Казвайте, докторе — отговорих аз, като се мъчех да запазя спокойствие.
— Фериде, вземи тази перодръжка и пиши това, което ще ти издиктувам. Хайде, дете, имай вяра в стария си другар.
