крайчеца на окото си младежа и му се усмихваше. Толкова се разтревожих, че без малко щях да припадна на улицата. Хванах негодницата за ръката и започнах жестоко да й се карам. Отначало тя криеше, но като видя, че не й вярвам, започна да плаче. Направи така, защото знаеше, че не ще мога да понеса сълзите й, че ще се разплача и аз.
— Зная как да те накажа — казах.
Сега съм започнала да й шия наметало от тъмнозелен копринен плат.
Тази сутрин се спречкахме за хелиотропа59. Преди няколко месеца бях казала, че много обичам есенция от хелиотроп. Хайруллах бей намерил отнякъде едно шишенце и ми го донесе след три-четири дни. Употребявам го пестеливо, за да не се свърши, но не мога да го отърва от тази немирница, да ми е жива. Щом остане сама в къщи, стаята започва да мирише на хелиотроп, а тя отговаря невинно:
— Кълна се, какичко, не съм го бутала.
Тази сутрин Мунисе се събуди неразположена и бледа. Очите й бяха зачервени, а лицето пребледняло. Имах много работа в училище и не можех да остана в къщи. Отбих се при Хайруллах бей, за да го помоля да отиде да я прегледа. За беда той не беше в къщи. Преди половин час се качил на Дюлдюл и заминал за някакво село.
Когато се върнах в къщи, Мунисе беше на легло. Бях помолила една стара съседка да наглежда от време на време детето. Да я поживи господ, не се отделила от Мунисе, плела чорапи край нея чак до вечерта.
Хремата на Мунисе беше станала по-силна. Имаше температура, кашляше по-често, отколкото сутринта. Почти не можеше да говори, каза, че дишала трудно. Хванах я за врата и я накарах да си отвори устата. Ръката ми напипа разширени лимфи. Когато доближих лампата към лицето й, тя присви очи. На небцето й около мъжеца имаше бели мехурчета.
Мунисе се забавляваше с моята тревога:
— Какво ще ми стане от една кашлица, какичко? Кашлях и в Зейнилер, забрави ли?
Детето има право. Не беше ли тя в такова състояние, когато я намерих потънала в сняг през онази нощ в Зейнилер? Какво значение може да има за децата някаква настинка? Само че отсъствието на Хайруллах бей ме тревожи. Преди малко в къщи се отби Онбашъ, който каза, че Хайруллах бей тази нощ не се завърнал от село. Дано, докато се върне той, детето ми оздравее.
Тази сутрин минаха точно седемдесет и три дни от погребението на малката ми.
Постепенно започнах да свиквам да понасям безропотно и тази болка. С какво ли не се свиква!
Преди малко бяхме на разходка край морето с моя стар доктор. Събирах по пясъка камъчета и мидени черупки. После започнах да хвърлям камъни, които подскачаха върху водата.
Хайруллах бей се радваше като дете. Той се усмихваше със своите ясни, сини очи иззад белите си ресници и казваше:
— Ех, младост, младост! Слава богу, мина и това. Забелязваш ли, че се връща не само цветът на лицето ти, но и радостта ти?
Усмихнах се:
— Разбира се, щом имам лекар като вас.
Той поклати бавно глава:
— Изобщо не се разбира, малката. И медицината е празна работа като хората и книгите, като правдата и верността. Плюя на тази наука, която не можа да спаси едно малко дете.
— Не се измъчвайте, докторе. Такава била волята на аллаха — отговорих аз.
Той ме изгледа печално:
— Бедната, знаеш ли защо те съжалявам най-много? Когато изпаднеш в беда, забравяш, че самата ти се нуждаеш от утешение, и започваш да утешаваш другите. Твоето примирение ме трогва до сълзи. — Той помълча малко и след това започна да се кори: — Ама че съм див петел. Изглежда, че започвам да оглупявам. Хайде, малката, хайде да си вървим.
Тръгнахме си към къщи през пожълтелите ниви. Всички селяни познаваха доктора. Говорихме с някаква стара жена, която правеше нещо край висок купен пшеничени снопи. Хайруллах бей излекувал преди няколко години нейния внук. Старата жена го посрещна с безкрайни благословии. После повика здравия момък, който вършееше с два вола под юлското небе:
— Хюсеин, ела тук да целунеш ръка на своя спасител. Ако не беше той, досега щеше да се превърнеш в шепа пръст.
Старият доктор погали загорялото лице на Хюсеин и каза:
— Не обичам да ми целуват ръка, без да има защо, момко. По-добре да ни повозиш малко.
Качихме се на диканята, влачена от двата силни вола, и обикаляхме тежко-тежко цели десет минути сред златните вълни на това пшеничено море.
Днес имам достатъчно сили да опиша всичко. На другата сутрин след онази вечер, когато дописах последните редове на дневника си, намерих Мунисе още по-зле. Гласът й се беше схванал до такава степен, че не можеше да говори. Бедното дете дишаше много трудно и се задушаваше. Реших да търся друг лекар. Но тъкмо когато си слагах наметалото, пристигна Хайруллах бей. Той прегледа болната набързо и каза, че няма нищо сериозно.
Обаче лицето му беше загрижено, очите замислени. Отбелязах със страх, че не ми харесва лицето му. Той сви рамене с раздразнение:
— Остави ме на мира. Пътувал съм цели четири часа, капнал съм от умора. Не ти ли стига, че съм дошъл да ти помогна като лекар? Да не искаш на всичко отгоре да се докарвам?
При сериозни болести докторът винаги биваше такъв груб и нервен. Като избягваше да ме гледа в лицето, той каза:
— Няма нужда, но за всеки случай ще извикам един-двама познати лекари. Намери ми бързо молив и хартия.
Днес всичките ми работи вървяха наопаки. От сутринта досега три пъти изпращаха прислужничката от училище. Дошли са двама души от училищното настоятелство и един инспектор. Искали да питат нещо.
Готвех се да изругая и да изгоня жената, която дойде да ме повика последния път, но Хайруллах бей се нахвърли ядосан върху мен:
— За какъв дявол си ми тук? Хайде иди си гледай работата. Не ми стига умората и другата грижа, че ще седна да се занимавам и с теб. Хайде обличай си наметалото бързо и марш да те няма! Ако останеш тук, само ще ми пречиш. Кълна се, че иначе ще си взема шапката и ще се махна оттук.
Старият доктор каза това с такъв строг и категоричен тон, че не беше възможно да не му се подчиня. Не посмях да възразя нищо и отидох в училище, като проливах сълзи зад воала.
Министерството на просветата не може да ми плати жертвата, която направих този ден, дори да ми даде богатствата на целия свят. Инспекторите обикаляха от клас в клас, изпитваха учениците, преглеждаха тетрадките и питаха хиляди най-различни неща. Виеше ми се свят и просто не знам как съм могла да мисля и да отговарям на зададените ми въпроси. Денят преваляше, а те все не свършваха.
Най-после един от тях забеляза моето окаяно състояние:
— Да не сте неразположена, госпожице? По лицето ви личи, че ви е зле.
Не можах да се овладея повече. Наведох глава и поставих ръце на гърдите си така, сякаш измолвах милост:
— Детето ми умира!
Те ме съжалиха, казаха куп безсмислени съчувствени думи и ми разрешиха да си отида.
Пътят от училище до в къщи е най-много пет минути. Но аз го изминах за половин час, а може би и за по-дълго време. От сутринта толкова се тревожих и ядосвах, че не ме оставят да си ида, а сега не ми се прибираше в къщи. Подпирах се на стените по тихите улици и сядах на камъните пред чешмите като
