помислих, че мой дълг отсега нататък е да направя този човек щастлив.
Протегнах ръце, като се помъчих да се усмихна насила, и казах:
— Бонжур, Ихсан бей!
След това отделих няколко минзухара и закичих гърдите му.
— Надявам се, че тази нощ сте спали добре.
— Много добре, а вие?
— Спах доволна и спокойна като новородено.
— А защо сте посърнали така?
— Не мислите ли, че човек може да посърне и от щастие?
Замълчахме и двамата.
Устните на Ихсан бей бяха бели като платно. След кратка пауза той подхвана бавно, като от време на време се поспираше, страхувайки се да не му се разтрепери гласът:
— Фериде ханъм, ще ви бъда благодарен до самата си смърт. Вие ми дарихте една неповторима нощ, каквато никога не съм прекарвал дори по-рано, през щастливите си дни. Преди малко не ви казах истината. Тази нощ не мигнах чак до сутринта. В ушите ми звучеше само вашият глас. „Моля ви да се ожените за мен!“ Не мигнах, защото не исках да загубя нито минутка от тази единствена нощ, която имах да прекарам като ваш годеник. Ще ви бъда признателен до края на живота си.
Вдигнах очи и го погледнах:
— Казах, че ще ви направя щастлив завинаги.
Той беше дълбоко развълнуван. Искаше да ме хване за ръцете, но не смееше. После продължи с тих ласкав глас, сякаш говореше на болно дете:
— Не, Фериде ханъм, тази нощ не може да има свое утро, знам това. Тази нощ бях неизразимо щастлив. Но въпреки това днес си отивам. След няколко часа с вас ще бъдем разделени.
— Защо, Ихсан бей? Не ме ли искате? Не е справедливо да си отивате, след като сте ми дали толкова надежди, не е справедливо.
Майорът облегна гръб на стената, затвори очи и въздъхна дълбоко:
— Ах, този глас!
След това той се отърси изведнъж и добави почти сурово и рязко:
— Ако положите още малко усилие, вашето състрадание ще ви накара да твърдите, че ме обичате.
— Защо не, Ихсан бей? Щом изявих желание да стана ваша годеница, значи, имам основание за това.
Той отговори почти с ирония:
— Е да, щом приехте да се омъжите за мен, значи, ме обичате. Но представете си, че не искам да бъда обичан толкова много от вас. Вие наистина ли смятате, че този брак е възможен, Фериде ханъм?
Не отговорих.
— Фериде ханъм, нима смятате, че съм толкова низък, толкова нищожен, че бих приел любов, нямаща никакви други подбуди освен състраданието към един отчаян инвалид?
Сведох глава с безкрайно огорчение и отговорих:
— Имате право. Ние сме двама нещастници. Мислех, че ще можем да бъдем щастливи, ако съединим нашите мъки. Сгрешила съм.
След тези думи посочих сабята, която висеше на стената, и добавих:
— Вие все пак си имате утешение. Можете да се върнете отново към изпълнение на вашия дълг, както сам казахте. Но аз съм жена и съм още по-нещастна от вас.
В това мразовито зимно утро новите годеници се срещнаха с по няколко бледи минзухарчета на гърди и с жалки като тези минзухари усмивки на устните, за да се разделят след десет минути със сълзи на очи като нещастен брат и самотна сестра.
Училището бе възстановено преди три дни. След шестмесечно прекъсване вчера започнахме занятията отново. Но каква полза? Годината свърши. Пролетта изпълва класните стаи с ярка слънчева светлина и топъл дъх на цветя, а по стените пробягват отраженията на зелените отблясъци на Средиземно море. Като се започне от най-малките и се стигне до най-големите, никой няма желание да работи.
Главната учителка не искаше да остане в Кушадасъ за нищо на света. Преди месец я преместиха на друго място. За нейна заместничка назначиха мен. Нещо повече, повишиха ме в чин „директор“. Не съм доволна от тази работа, защото колежките започнаха да ме гледат накриво. Вярно е, че не са достатъчно подготвени и не притежават необходимите качества, но все пак възрастта им трябва да се уважава. Както се изразяват служителите по просветата, всяка от тях има по петнадесет-двадесет години служба. Ако бях на тяхно място и някой ден ми докарат за началник момиче, по-малко от собствената ми дъщеря, струва ми се, че и моето сърце ще се изпълни с болка.
Хайруллах бей се пенсионира в началото на март. Той е богат и не се нуждае от заплатата, която получаваше, но пак се натъжи:
— Затворил съм с ей тези ръце очите на мнозина от моите мили мечки и ми се щеше те също да затворят моите, да ме съпроводят до гроба, но не би…
Хайруллах бей е много интелигентен. Той е прекарал младините си в четене. В дома си има голяма библиотека. Но въпреки това твърди, че на света няма по-непотребно, по-безсмислено нещо от книгата, че както тези, която пишат, така и тези, които четат, са празноглави хора, животът на които минава, без да видят и разберат нещо. Онзи ден се помъчих да го оборя с един много силен аргумент:
— Щом е така, защо четете толкова много, а на всичко отгоре карате и мен да чета?
Този довод е толкова солиден, че спокойно може да затвори устата на всеки друг. Но той не се смути, напротив, започна да се смее високо и да ми се подиграва:
— Много уместна забележка, малката. И защо реши, че не съм празноглав?
Не разбирам що за човек е този стар доктор. Той говори против всичко, което обича. Струва ми се дори, че най-много ме обича в ония мигове, в които ми се кара.
От деня, в който напусна болницата, той се затваря по цели дни в къщи и чете книги или пък изхлузва ботушите, останали от войнишките дни, нарамва пушката като някой жандармерист, мята се на своя Дюлдюл — така се нарича старият му любим кон — и тръгва да търси болни на село, за да се намира на работа.
В къщи си има дойка на осемдесет години и куц градинар, когото нарича Онбашъ58.
Преди три дни докторът ни покани на гости с Мунисе. Беше в отлично настроение. Докато прелиствах книгите в библиотеката му, той с часове като дете игра с Мунисе. Даваше такива сериозни наставления, че си умирах от смях:
— Сега ще играем на криеница, но няма да избираш много скрити места. Ти си педя човек. Ще се тикнеш някъде и ще има да те търся с часове. А ако ти не успееш да ме намериш, не се тревожи. Може да заспя и да си остана там, където съм се скрил.
След няколко дни ще сложа на Мунисе наметало. Така или иначе, тя стана четиринадесетгодишно момиче. Сега е висока колкото мен. Разцъфна като цвете. Със своите руси, почти бели коси, с мъничкото си бяло лице, със своите тъмносини очи, които променят цвета си в зависимост от часовете на деня, тя прилича на фея, по бузите на която сякаш цъфтят рози, когато се смее, а от очите й капят бисери, когато плаче.
Хайруллах бей се отнася много враждебно към наметалото. Знам, че Мунисе е още малка, но какво да правя, страх ме е.
— Фериде ханъм, време е вече да я скриеш от мъжете, ще станеш без време тъща — казват приятелките.
Започнах сериозно да се тревожа. Хем се радвам, хем се дразня. Ненапразно казват, че тъщите са свадливи.
Онзи ден се връщахме от училище. По отсрещния тротоар минаваше хубав ученик на около шестнадесет-седемнадесет години. Направи ми странно впечатление, че често се заглежда в нас. Хвърлих незабелязано под воала поглед към Мунисе и що да видя? Това коварно жълто скорпионче поглеждаше с
