вилата, този ден щеше да бъде най-веселият, най-хубавият в моя живот.
Кямран, избягах в чужди краища, защото те мразех. Но сега моята омраза порасна толкова много, че това разстояние вече не ми е достатъчно. Искам да избягам далеч от този свят, в който ти живееш и дишаш.
Сега вече реших окончателно да си тръгна от този дом. На два-три дни веднъж слизам в Измир и се отбивам в отдел „Просвета“. Вчера в парахода срещнах бившата си учителка сестра Беренис. Бях я срещнала два месеца преди това и тогава й бях разказала малко от патилата си, тъй като с нея много се обичахме, когато бях в пансиона.
Вчера сестра Беренис ми каза:
— Фериде, търся те от няколко дни. Нашето училище в Карантина има вакантно място за учител по турски език и рисуване. Препоръчах те на директорката. Няма нужда да си наемаш отделна квартира, ще останеш в пансиона. И без това си свикнала с нашия живот.
Сърцето ми се разтуптя. Стори ми се, че ако попадна отново там, сред миризмата на тамяна и тежките звуци на органа, ще ми се удаде да върна част от детските си мечти.
Отговорих, без да се замисля:
— Добре, ма сьор, ще дойда. Благодаря ви.
Днес се отбих в отдел „Просвета“, за да взема документите си. Казаха ми, че началникът ме търсел от три дни. Бях любопитна да видя какво иска и влязох при него…
— Много чака, дете, но за твое щастие се освободи едно хубаво място. Ще те назнача в училището в Кушадасъ — каза той.
Кушадасъ! Какво хубаво име! Моето име! Сърцето ми подсказваше, че това непременно ще е някое хубаво място. Но обещанието, което дадох на сестрата за тяхното училище? Мълчах минута-две и обмислях.
От една страна, ми обещаваха спокоен живот. От друга — може би нови трудности и лишения. Но нима трудностите нямат своя прелест? Пред очите ми оживяха малки изоставени деца, животът на които се разсипва от груби ръце. Тези безпомощни същества приличат на цветята, които имат нужда от малко слънце, малко нежност, за да разцъфнат. Те възнаграждават с цялата признателност, с цялата любов на сърцата си онези, които им дават тази нежност и топлота. Разбрах, че въпреки всичко обичам до дъното на душата си тези малки нещастници. Нима Мунисе не е една от тях?
Освен това през последните две години от моя живот бях научила някои неща. Както светлината причинява страдание на болните очи, така и щастието причинява болка на наранената душа. Както за болните очи, така и за наранените души няма по-добър лек от тъмнината.
Бях приела да стана учителка, за да не умра от глад, но сметките ми не бяха верни. С тази професия можеш да умреш от глад. Но какво значение има това? Нали тя утолява моята жадна за ласки душа, нали ми дава утешението, че съм посветила живота си на щастието на другите. И без това не беше възможно да възкреся мъртвите сънища на миналите дни. В главата ми са се заличили тежките видения сред дима на тамяна, в ушите ми са заглъхнали вълнуващите стонове на органа. Като се усмихвах на очакващите обич и ласки въображаеми образи на мъничките ученици от Кушадасъ, които ми предстоеше скоро да видя, аз отговорих:
— Добре, господине, приемам.
Не исках да кажа никому нищо във вилата, докато не вземех заповедта си в ръка. Но една нова случка ме застави да направя това. Икономката отдавна ми говори странни неща. Онзи ден тя пак ми рече без никакъв повод:
— Дъще, от ден на ден те обиквам все повече и повече. И не само аз… Ферхунде и Сабахат са млади момичета, но не са радостни в къщи. Откакто ти дойде, е съвсем друго. Характерът ти е добър, имаш добро възпитание, с възрастните умееш да се държиш като възрастна, с малките — като малка.
Тя ми наговори още куп подобни неща. На тези думи на икономката не отдадох никакво значение, сметнах ги за обикновена „колегиална солидарност“. Обаче старата жена снощи се разкри окончателно.
— Дъще, какво да направим, за да те задържим в този дом? Имам една идея, но те моля да не си правиш грешни изводи. Кълна ти се, че никой нищо не ми е казвал.
Не се и съмнявах, че икономката говори от името на някого, но се направих, че не разбирам, и продължих да я слушам. Когато тя нямаше смелост да продължи подетия от нея разговор, имаше навик да подхваща отдалече:
— Господарят не е възрастен, аз помня детството му. Той не е красив, но живее сред блясък, и разкош. Пък и не е лош човек. Дъще, този дом не може без господарка. След време Ферхунде и Сабахат ще се омъжат. Не дай боже да попаднем на някоя негодница. Фериде ханъм, всяка девойка може да се омъжи за младеж със засукани мустаци, но такова богатство не всяка девойка може да намери. Ех, да можем да намерим една подходяща ханъма на този наш бей! Какво ще кажеш, дете?
Не отговорих, но се замислих, като се усмихнах горчиво.
Решит бей се отнася с голямо уважение към мен, отдава голямо значение на моите занимания със Сабахат и Ферхунде, шегува се по цели часове и дори играе на топка с нас… Значи, всичко това… Спомних си думите на секретаря на отдел „Просвета“: „Ако Решит бей ефенди беше пожелал, непременно щяха да ви назначат за учителка по френски език, но той сигурно има нещо наум.“ За да сложим край на този разговор, аз отвърнах на икономката с безразличие:
— Бихме отишли двете с вас като годежници тук-там, за да намерим една добра девойка за Решит бей ефенди, но няма как. До един-два дни заминавам като учителка в Кушадасъ. След няколко месеца там ще дойде моят годеник и ще се оженим.
Старата жена ме гледаше в лицето объркана.
— Лека нощ, мила госпожо, искам да си легна рано — прибавих аз и се оттеглих в стаята си.
Когато ме попитаха: „Искаш ли да отидеш в Кушадасъ?“ — изведнъж се зарадвах и си рекох: „Кушадасъ носи моето име57, там положително ще намеря щастието и душевното си спокойствие, които търся вече толкова време.“ Моето предчувствие не ме беше излъгало. Обикнах това място повече от всичко. Защо? Нима защото тук е много красиво? Не. Кушадасъ не се оказа, както очаквах, един Робинзонов остров, където ще мога да живея самотен и спокоен живот с моето жълто папагалче Мунисе. Нима защото тук се чувствам толкова добре? И това не е. Напротив, сега работя повече от всякога. Тогава? Отговорът на този въпрос е малко смешен. Но това е истината. Обичам Кушадасъ, не защото е красиво и спокойно място. Така ми се струва, че творецът, като е искал да причини тайни душевни страдания на човека, е създал не само красивите лица, но и красивите места и морета.
Преди месец, когато пристигнах тук, главната учителка на училището ме извика при себе си. Тази около петдесетгодишна болнава и отчаяна жена ми каза:
— Дъще, в продължение на три месеца погребах един след друг в черната земя двама синове като планини. Не ми се живее на този свят. Пратили са те тук за втора учителка. Млада си и изглеждаш образована. Училището поверявам на теб. Управлявай го, както си знаеш. Имаме още две учителки, но те са възрастни жени. Не очаквай много от тях.
Обещах, че ще работя с всички сили и удържах на думата си.
Вчера главната учителка ми каза:
— Фериде ханъм, дете, няма да е достатъчно колкото и да ти благодаря. Ти работи десет пъти повече, отколкото обеща. За един месец и училището, и децата просто разцъфнаха. Аллах да те благослови. Като се започне от колежките и се стигне до най-малките деца, всички те обичат. Дори и аз понякога забравям болката в сърцето си и започвам да се смея заедно с теб.
Бедната жена! Тя мисли, че аз работя за нейните черни очи и е благодарна. Колко хубаво е да работиш, да се посвещаваш на другите с цялата си душа! Сега Чучулигата се превърна напълно в някогашната Чучулига. Не остана нищо от тягостната умора от живота, която ме беше налегнала в Ч., нито от бунтарското настроение, което ме беше обхванало в Измир. Всичко се разпръсна като лек облак в лятно небе.
Не се плаша вече от това, че ще посветя живота си на чуждите деца, на тяхното щастие, че ще работя, докато косите ми побелеят. Запълних с моите ученици онова празно място, което остана от малките,
