Връщам се от Каршияка. Бях във вилата на Решит бей. Тя е истински дворец. Сега разбирам защо този човек се ползува с такова голямо влияние.
Решит бей ме прие учтиво. Той каза, че харесал моя френски, но че не можал да попречи на другарите си да извършат неправда спрямо мен. После стана дума за работата, за която е писал в бележката. Решит бей предложи да преподавам френски на дъщерите му. Той каза:
— Госпожице, дете, доволен съм както от вашите способности, така и от вашето държание. Защо ви е да се влачите по училищата? Ще преподавате френски на моите дъщери. Ще живеете и ще се храните заедно с тях. Ще ви дадем и една хубава стая. Бива ли?
С други думи, той ми предложи да стана нещо като гувернантка. Работата вероятно ще бъде по- спокойна и по-добре платена от преподавателската. Само че аз никога не съм уважавала тази кариера, която според мен е нещо като прислужническа.
Не беше справедливо да обиждам Решит бей. Благодарих му за доверието и радушния прием, който ми оказа, но заявих, че не ми е възможно да приема предложението му, като се оправдах с Мунисе. Решит бей не сметна тази причина за основателна:
— За нея също има място, дете. Едно малко момиче няма да представлява тежест за нашето семейство.
Не му дадох окончателен отговор и поисках срок от три дни. Ще направя последен опит. Ако намеря преподавателско място — добре. Ако не намеря, ще се съглася.
Двете с Мунисе получихме стая на горния етаж на вилата, с изглед към морето. Стаята е малка като кутийка, но спретната.
От прозореца наблюдавах до късно морето и пристанището. Оттук се вижда целият залив. Насреща е Измир със своите хълмове, приличащи на купести облаци, обсипани с хиляди звезди, и със своя „Кордон“, потънал в разкошна празнична светлина. Тази картина заслужава да се види.
Но да си призная, най-много ми хареса пристанището на Каршияка, което е точно срещу нас. Колко хубав, колко забавен е животът тук! Трамваите се движат до полунощ. В зелената светлина на уличните газови фенери се движи безкрайна върволица млади хора. В далечината, от едно казино, което хвърля червени и зелени отблясъци в морето, се носят ту весели, ту тъжни мелодии на китара.
Не знам защо ми се струва, че хората, чиито дрехи на слабата светлина виждах като бели или черни петна, са все влюбени, сгодени двойки.
И не само те. Всички потайни, тъмни кътчета, върховете на скалите, чиито тъмни сенки се открояват сред морето, сякаш бяха пълни само с невидими влюбени.
Откъм морето идваше ромон с тайнствен шепот на влюбени устни. Топлият дъх на нощта, който притискаше гърдите ми и спираше дъха ми, излизаше сякаш от устните на млади момичета, положили глави на гърдите на своите любими и вперили очи в техните зелени, потъмнели като морето очи.
Във вилата ме приеха топло и вежливо. Моят багаж никога не ми е тежал, но въпреки това съм признателна на стария слуга, който издърпа насила куфара от ръцете ми и не ме остави да го занеса в стаята си. Мунисе е още малка и не разбира. Бедната, просто остана смаяна от разкоша на вилата. Преди малко, когато се качвахме горе, тя се помъчи да повтори една шега, която винаги е правила в къщи: по средата на стълбището ме хвана за полите и се помъчи да ме повлече надолу. Хванах я за ръката и се наведох над ухото й.
— Мунисе, сега сме в чужда къща, миличка. Ако по волята на аллаха някога отново си имаме свой дом, тогава пак…
Детето престана веднага. То бе разбрало какво искам да кажа.
Когато влязохме в стаята, радостта на нейното хубаво малко лице бе помръкнала. Каква чувствителна душа има това дете! Обви с ръце шията ми, притисна се в мен повече от всеки друг път и ме обсипа с целувки.
Когато затварях прозореца си, погледнах още веднъж навън. Улиците бяха безлюдни, фенерите угаснали. Дори морето, което преди малко си играеше със светлините на крайбрежните фенери, сега беше освободило ивица пясък на брега, оттеглило се навътре и положило главата си на бялата възглавница на скалите като бавно заспиващо дете.
Днес, когато дойдох тук… (Не, нямам сили да го напиша.)
Във вилата на Решит бей живеем сравнително добре. Имам две ученички, едната от които е моя връстница, а другата — по-малка. Голямата, Ферхунде, е грозна като баща си. Затова тя е много капризна. Малката, Сабахат, е нейна противоположност. Тя е хубаво като кукла, мило, сладко момиче.
Веднъж една от прислужничките ми намигна многозначително:
— Когато покойната им майка беше болна, идваше да я преглежда млад военен лекар. Вероятно го е гледала много настоятелно и продължително в лицето и затова роди хубаво момиченце.
Най-много ме е страх от прислужничките. Защо да крия? Моето положение не е много по-различно от тяхното. Но аз никога не си позволявам да им нареждам. Затова ме уважават.
Впрочем струва ми се, че това се дължи и на отношението, което има Решит бей ефенди към мен.
Най-големият недостатък на вилата е, че винаги е оживена като кошер. Гости не липсват никога. Още по-лошо, Ферхунде и Сабахат настояват да се явявам почти пред всички техни гостенки. Но най-неприятен ми е Джемил бей, големият син на Решит бей, несимпатичен млад безделник на около тридесет години. Десет месеца той прекарвал в Европа, където ядял парите на баща си, а два месеца живеел тук, в Измир. За щастие тези два месеца са към своя край. Иначе щях да напусна вилата преди три дни. Какво толкова ми пречи ли? И аз си казвах тъкмо така, но беше различно.
Преди три дни Ферхунде и Сабахат ме задържаха до късно в салона на долния етаж. Разделих се с тях и тръгнах нагоре по тъмното стълбище. Когато стигнах третия етаж, съгледах сянката на един мъж. Изплаших се и се опитах да се върна назад. В това време чух гласа на Джемил бей:
— Не бойте се, госпожице, аз съм.
От един страничен прозорец върху лицето му падаше слаба светлина.
— Прощавайте, господине, не можах да ви позная изведнъж — отговорих аз и се опитах да мина.
Джемил бей направи крачка надясно. Стълбището беше тясно и нямаше как да мина.
— Не ми се спи, госпожице, излязох на прозореца да чакам изгрева на луната.
Предчувствах намерението му, но исках да избягам незабелязано и си дадох вид, че нищо не разбирам. Впрочем, за да не оставя думите му без отговор, казах:
— Сега не е лунен период, господине.
— Как да не е, госпожице, а тази розова луна, която изгря на стълбите? Има ли друга, по-пленителна лунна светлина от тази? — каза той с тих глас и внезапно ме хвана за ръцете. Усетих топлия му дъх на лицето си и енергично се дръпнах назад. Ако не се бях хванала за перилото на стълбището, щях да се търкулна чак до долу. Ударих си главата и неволно изстенах от болка.
Джемил бей дойде безшумно при мен. Не виждах лицето му, но усещах, че е много разтревожен и развълнуван.
— Простете ми, Фериде ханъм, ударихте ли се?
„Не, няма значение, само ме пуснете“ — исках да го помоля аз, но вместо това от гърдите ми се изтръгна глухо ридание. Поднесох към устата си кърпичката, за да заглуша това ридание, и видях, че от леко наранените ми устни тече тънка струйка кръв.
Бяхме да прозореца на стълбището. В слабата светлина, която проникваше през отворения капак, Джемил бей също видя тази кръв.
— Фериде ханъм — каза той с глас, треперещ от огорчение, — тази нощ постъпих като най-долния човек в света. Бъдете великодушна, кажете, че сте ми простили, Фериде ханъм.
След безобразната му постъпка това хладнокръвно литературно излияние ме накара да настръхна и възвърна цялата ми смелост.
