туйто.
— А на мен ми се струва, че е замесена жена. Нали познаваме Бурхан.
Офицерите се отдалечиха, като продължаваха да си говорят. Чак тогава разбрах от кого бяха розите, които малко преди това донесе и остави в кабината ми един стар лодкар.
Ихсан бей, може би няма да ви срещна никога вече, а и да ви срещна, може да се наложи да се престоря, че не ви познавам. Но винаги ще помня, че не ме забравихте дори в деня, в който се изправихте пред военен съд заради мен. Една малка пъпка от тези рози, които вие проявихте деликатността да не разкриете от кого са, аз запазвам в дневника си, а спомена за вас ще скътам в сърцето си с най-чисти чувства.
Самотният пътник на палубата продължава да свири с уста тъжните си мелодии. Подадох глава през отворения прозорец на кабината. Над морето настъпва прозрачно утро, което сякаш струи от самата вода.
Хайде Чучулиго, лягай вече. Нощта и умората причиняват болка в очите. Защо ти е потрябвало утрото? Утрото е време, когато далечните Жълти цветя отварят очите си, наситени на сън и на много други неща.
Четвърта част
Близо три месеца съм в Измир. Работите ми са зле. Остана ми само една надежда. Ако утре загубя и нея, не знам какво ще правя. Не смея дори да си помисля това. Човекът, на когото ме препоръча директорката, се разболял месец преди моето пристигане и заминал за шест месеца в Истанбул. Затова бях принудена да се явя направо при началника на отдел „Просвета“. И кой, мислите, се яви пред мен? Онзи тежък човек, който сякаш спи, когато седи на бюрото си, и сякаш бълнува, когато говори. Неговите сънени очи, които природата е създала не толкова за да гледат, колкото да спят, разбира се, не ме познаха.
— Минете след няколко дни, ще се занимая с вашия случай — каза той.
На неговия език няколко дни означаваха няколко месеца. Така и стана.
Днес пак се отбих в отдела. Началникът благоволи да ми обърне малко внимание.
— Дъще, на два часа оттук има едно общинско училище. Водата и въздухът там са хубави, природата прекрасна — подхвана той с кроткия си и невинен глас.
Тази реч беше същата, с която на времето ме изпрати в Зейнилер. Не знам какво ми стана изведнъж, но прихнах да се смея и взех думите от устата му:
— Не си правете труд, господине, аз мога да продължа вместо вас: ръководството е положило доста усилия и направило големи разходи, за да изгради там ново училище. Само че сега то се нуждае от старанието и самоотвержеността на една млада учителка като мен, нали? Благодаря, господине. Вече се възползувах веднъж от вашата благосклонност в гр. Б., когато ме изпратихте в Зейнилер.
Естествено, очаквах да бъда изгонена когато казах всичко това. Но странно. Той не се ядоса ни най- малко! Напротив, започна да се смее високо и отговори философски:
— Така се налага да говоря като администратор. Ако не ти, ако не той, кой ще отиде?
Кабинетите на началниците на отдели никога не остават без гости. Така беше и сега. От ъгъла се чу един дрезгав глас:
— Брей, откъде пък изскочи това дребосъче, това лешниково червейче?
Лешниково червейче ли? Писнало ми е от разни имена като Бубата и Гюлбешекер, а ето ти сега и лешниково червейче!
Обърнах се с гняв. Най-после бях пипнала един от онези нахалници, които ми прикачват разни имена, като упорито ме оприличават на какви ли не сладкиши и насекоми.
Исках да му дам хубав урок, за да му отмъстя за всички, които са ми нанасяли обиди.
Но той ме изпревари, обърна се към началника на просветата и каза с повелителен тон:
— Виж, помогни на госпожицата. За бога, недей да я измъчваш!
Началникът отговори с голямо уважение:
— Както заповядате, Решит бей ефенди, но в този момент наистина нямам вакантни места. Има само едно място за учител по френски в прогимназията. Но то не е подходящо за госпожицата.
— Защо да не е подходящо, господине? Аз, вашата покорна слугиня, бях учителка по френски в педагогическото училище в гр. Б.
Началникът се колебаеше.
— Но вече обявихме конкурс. Изпитът е утре.
— Много добре! Нека и малката госпожица се яви на този изпит, а? Аз също съм в комисията и ако е рекъл аллах… Да не сте посмели да започнете изпита преди да дойда!
Този Решит бей, изглежда, е някоя важна личност. Но какъв невъобразимо грозен човек, боже! Когато го погледнах в лицето, нарочно стиснах устни, за да не се разсмея.
Човек обикновено е или чер, или бял, нали? А в лицето на този господин има най-различни оттенъци: от нежнобелия цвят на току-що зараснала рана до черния цвят на въглена. Той има такъв мръсно черен цвят, че просто се учудваш как яката му не се цапа. Сякаш някой се е пошегувал, като си тикнал ръката във въглищен прах и му нацапал безобразно лицето.
Между червените му като рана клепачи, които са без ресници, има две съвсем доближени очи, прилични на маймунски. Над белите му мустаци стърчи странен нос, увиснал чак до устните. А бузите му са просто невероятни. Маймуните имат отстрани торбички, които се издуват, когато скрият храна в устата си. Неговите бузи са увиснали от двете страни също като тези торбички.
Просто прекалих, нали? Услугата, която ми направи, само като каза две изречения на началника, никак не е малка. Вероятно, след като е създал лицето на този човек, творецът е разбрал, че е прекалил, и за да поправи сторената несправедливост, е добавил едно добро сърце.
Според мен по-важно е да имаш красива душа, отколкото красиво лице и красиви очи.
Каква полза има от една безсърдечна красота, която не може да направи нищо друго, освен да разбие живота на бедните лелини дъщери!
Днес имах изпит. Писменият мина зле. Задачата беше: Спрегнете писмено в бъдеще време второ лице повелително наклонение десетина глагола като „истиксар“, „истисмар“, „иститаф“56. Как да ги напиша на френски, като не знам какво значат на турски? Но устният изпит мина много добре. Решит бей ефенди говори с мен на френски и ми каза някои неща, които ме карат да се надявам, че непременно ще взема изпита.
Дано аллах съжали поне Мунисе!
Резултатът е обявен. Не успях да си взема изпита. Единият от секретарите на отдела ми каза:
— Ако Решит бей ефенди беше поискал да помогне, непременно щяхте да спечелите конкурса. Кой смее да се противопостави на волята му? Той сигурно има нещо наум.
Положението ми е много тежко. След два дни е краят на месеца. Трябва да плащам наема. Този път на помощ ми се притече последната скъпоценност, останала от майка ми — един медальон. Днес го дадох на една съседка. Тя ще накара мъжа си да го продаде и ще ми донесе парите. Не исках да се лиша от този медальон, който е скъп спомен за мен, защото пазеше обща снимка на майка ми и баща ми от годината на техния брак. Бедната снимка сега остана без медальона. Но пак намерих утеха, като си казах: „Майка ми и баща ми положително ще предпочетат да лежат в сърцето на дъщеря си, отколкото в някаква златна черупка.“
Днес получих бележка от Решит бей ефенди. Намерил ми е работа. Кани ме във вилата си в Каршияка, за да поговорим. Секретарят на отдел „Просвета“ ми беше казал, че този човек имал враждебно отношение към мен. Май не е вярно. Утре ще разбера.
