— Във вашата постъпка няма нищо особено, господине — отговорих аз сухо. — Подобно отношение към прислужничките и изпадналите в положение на храненици е обичайно… Сама заслужих това, като се съгласих да заема във вашия дом положение, подобно на тяхното. Не бойте се, няма да кажа на никого. Утре ще измисля някакъв предлог и ще си тръгна от тук.
След като казах това, се качих по стъпалата със спокоен, безразличен вид и се отправих към стаята си.
Лесно е да грабна в едната си ръка Мунисе, а в другата — куфара и да затръшна вратата след себе си. Но къде? Минаха три дни, а аз не изпълних намерението си. Още съм тук. Защо? Сега е време да призная това, което ме досрамя да запиша в дневника си онази вечер, когато пристигнах във вилата.
Тук дойдох, когато припадаше мрак. Не беше ли по-добре да изчакам до другата сутрин? Разбира се. Но бях лишена от възможността да сторя това.
През онази тягостна вечер, когато пристигнах тук, вилата беше пълна с гости. Решит бей ефенди и малките госпожици ме показваха пред тях като някоя купена нова вещ за украшение. Всички ме гледаха с възхищение и дори с малко съжаление. Като се съобразявах с новото си положение, аз се държах скромно, учтиво и се мъчех да направя добро впечатление на всички. Неочаквано получих лек припадък, загубих съзнание, приседнах на крайчеца на един стол и затворих очи за половин минута, а може би за по-малко, като се стараех да задържа дори обърканата усмивка на устните си.
Решит бей, дъщерите му и гостите се разтревожиха.
Сабахат беше изтичала за чаша вода. Усмихвахме се с нея, сякаш се шегувахме. Тя ме застави да пийна няколко глътки вода.
Една възрастна гостенка каза с усмивка:
— Нищо й няма. Изглежда, че това е от влиянието на южняка. Ах, тия съвременни нервни и нежни момичета. Щом сменят малко въздуха, започват да линеят като розите.
Всички смятаха, че съм малка госпожица, която не понася трудности, нежна, болна девойка.
Кимах утвърдително с глава в съгласие и им бях признателна, че мислят именно така.
Но ги бях излъгала.
Причината на този лек припадък беше друга. Този ден Чучулигата беше останала гладна за първи път в живота си.
Днес Ферхунде и Сабахат пак имаха гости от Измир: четири малки госпожици, на възраст от петнадесет до двадесет години. След обяд щяхме да направим малка разходка до морето, да отидем до Байраклъ и да се върнем. Но тъкмо когато излизахме на улицата, заваля дъжд. Върнахме се в салона загърнати с наметалата и разочаровани. Малките госпожици посвириха известно време на пиано и поклюкариха. После се оттеглиха две по две в разни ъгли и започнаха да си шепнат тайни. Известно е какво могат да си говорят две девойки на четири очи, като се заливат от смях.
Сабахат е много сладко, много дяволито момиче. Тя измисляше хубави шеги и разсмиваше гостенките. Върху етажерка бяха натрупани албуми със семейни снимки. Тя взе един от тях, отиде до масата, събра приятелките си и започна да им показва разни снимки. Интересни бяха не самите снимки, а обясненията, които даваше Сабахат. Тя така се подиграваше с лицата от тези снимки, разказваше такива интересни неща за живота и характерите им, че се превивахме от смях. Така например тя посочи един представителен паша, гърдите на който бяха окичени с ордени, и каза, че жената на този мъж с внушителна брада и с вид на човек, който може да командва целия свят, го биела редовно с метлата.
Една представителна дама, тяхна родственичка, външността на която издаваше, че е провинциалистка, един ден паднала от парахода, като слизала на пристанището в Кокарялъ, и започнала да вика за помощ на своето провинциално наречие: „О, сладката ми душичка, помуууущ!“
Решит бей имаше вуйчо от Кония, на когото просто не можеше да се нагледаш. Той имаше снимка като ходжа с бяла чалма и потури, а срещу нея беше поставена друга, която си бе направил като депутат, с фрак и монокъл.
Ходжа ефенди, разтворил широко очи, гледаше с гняв депутата, а депутатът беше свил устни и гледаше ходжата с презрение и подигравка. Тази съпоставка беше толкова интересна, че задържах ръката на Сабахат да не обръща страницата на албума и се смеех като луда.
Ферхунде се пошегува с мен:
— Фериде ханъм, ако искате, можем да ви омъжим за този хубавец, който сега е свободен. Той се разведе с първите си жени и сега търси една съвременна дама, достойна за депутат.
Отделих се от масата, като продължавах да се смея, и отговорих на Ферхунде:
— Пишете му веднага, съгласна съм. Ако не намеря друго щастие при него, поне ще прекарам живота си в приятен смях.
Сабахат беше обърнала нова страница.
— Фериде ханъм — каза тя, като ме викаше с ръка, — ако видите тази снимка, страх ме е, че ще откажете да се омъжите за нашия депутат.
— Ах, колко е хубав! — възкликнаха всички гостенки в един глас.
Те ме повикаха, като махаха с ръце.
— Напразно! Каквото и да стане, не се отказвам от своя депутат — казах аз, приближих се и погледнах към албума през сплелите се къдрици на момичетата. Бях толкова учудена, че не можах да сдържа вика си. Тази снимка, която ме гледаше в очите и ми се усмихваше от албума, беше на Кямран.
Сабахат не се подигра с човека на тази снимка. Напротив, тя разказа много увлекателно и пламенно следната подробност на приятелките си:
— Този бей е съпруг на леля Мюневвер. Сватбата им беше миналата пролет, когато бях в Истанбул. Снимката не е нищо. Да бяхте видели него! Какви очи, какъв нос! Да ви разкажа още една много интересна работа. Този бей обичал дъщерята на една от своите лели. Тя била дребничка, лекомислена, разглезена девойка и затова я наричали Чучулигата. Тази Чучулига за нищо на света не искала Кямран бей. Не можеш да заповядваш на сърцето си. Най-после един ден преди сватбата тя избягала от къщи и тръгнала по чужди краища. Кямран бей с месеци не се хранил, не спял, чакал това невярно момиче да се върне. Но ако тя е имала намерение да се върне, би ли избягала през нощта, преди да се омъжи? Аз бях там, когато леля Мюневвер целуваше ръка на свекърва си. Изглежда, че старата госпожа си спомни онази странна Чучулига, която скача от клон на клон, и се разрида като дете.
Изслушах тази подробност, облегната на пианото, което беше зад гърба ми, без да продумам и да мръдна от мястото си. Кямран продължаваше да ми се усмихва от албума. Прошепнах съвсем тихо:
— Тя е нямала сърце.
Сабахат се обърна към мен:
— Много вярно, Фериде ханъм. Една девойка, която не е могла да се привърже към такъв красив и нежен младеж, не може да се нарече нищо друго освен безсърдечна.
Кямран, мразя те. Ако не беше така, бих плакала, бих припаднала, бих жалила, след като научих тази новина. Обаче никога през живота си не съм се смяла, не съм заразявала околните с такава радост и веселие като днес. А ако не беше малкото премеждие, бих казала, че този ден е най-щастливият в живота ми.
Надвечер времето се проясни и стана възможно да направим продължителна разходка из полето. Минавахме покрай ров, издълбан от пороите. Една от девойките забеляза отсреща някаква хризантема.
— Ах, колко е хубава! Да можех да си я откъсна! — възкликна тя.
— Ако искате, ще ви я подаря — предложих с усмивка.
Ровът беше опасно дълбок и широк. Девойките се разсмяха.
— Ако имаше мост, щеше да е добре — пошегува се една от тях.
— Струва ми се, че и без мост може да се мине — отговорих аз и се засилих да прескоча рова.
Зад мен се раздадоха викове.
Успях да се прехвърля на другата страна, но за съжаление не можах да откъсна обещаната хризантема, защото бях стъпила съвсем на края на рова и за да не падна, бях принудена да се хвана за купчина тръни, които изподраха ръцете ми. Да, ако не ми се беше случила тази неприятност, ако от болките, които ми причиниха тръните, набити по ръцете ми, не бях плакала във вечерния мрак чак докато се върнахме във
