откривам сърцето си. Но в този час, в този чужд град аз нямах близък освен нея, на когото бих могла да изкажа мъката си. И после моята професия, моето служебно положение ме задължаваше да постъпя така.
Разкрих й снощната случка, като се срамувах и треперех, без да премълча нито една подробност. Старата жена ме слушаше мълчаливо и се мръщеше. Свърших разказа си, наведох глава, протегнах ръце, погледнах я с насълзени очи, очаквайки утешение от нея, и добавих:
— Госпожо, вие сте по-възрастна и знаете много повече от мен. За бога, кажете ми, сега трябва ли да ме смятат за лоша жена?
Този въпрос предизвика в нея неочаквано вълнение и мъка. Тя ме хвана за брадата, вдигна лицето ми, погледна ме право в очите, но не както друг път, не като директорка, не като непозната, а с очите на разбираща и обичаща майка.
После каза с колеблив, треперещ глас, като милваше брадата ми и галеше ръцете ми, които бях положила на нейните колене:
— Не бях разбрала до днес, че си толкова невинна и чиста. Трябвало е да те държа по-близо до себе си и да те пазя. Жалко, че не го направих. Ах, тази Назмие! Дъще, аз знам много неща. Разбирам всичко. Но този свят е устроен така, че трябва да криеш много от онова, което знаеш. Назмие е лоша. Направих много опити, положих много усилия да отърва училището от това зло, но напразно. Не е възможно да я мръднеш от мястото й. Има много покровители, като се започне от кмета и началника на гарнизона и се свърши с батальонните имами. Кой ще забавлява благородните дами, ако Назмие си отиде оттук? Кой ще свири на уд и ще играе на тайните нощни веселби, които се устройват от висшите чиновници? Как ще могат такива разсипници като Бурханеттин бей, които ядат готово наследство, да се добират до невинните, наивни, млади и красиви момичета като теб? Фериде, разбирам много добре клопката, която са ти устроили. Този Бурханеттин бей е стар женкар, който пилее богатството на баща си, за да прелъстява безпомощни жени и да руши семейни огнища. За него беше въпрос на чест да завладее едно младо момиче, за чиято хубост говори целият град.
Той смята за чест и слава да вземе под ръка девойка, която младите офицери изчакват на улицата, като дрънкат саби, и считат за голям успех, ако зърнат лицето й под воала, да я въведе в обществото на пияници и гуляйджии, да накара тълпа от отчаяни женкари да реват: „Да живее Бурханеттин бей!“ Особено след като е чул, че си говорила с Ихсан бей. И тъй, дете, те са потърсили помощта на Назмие, като са й обещали кой знае какво, и са ти скроили тази игра. Бъди доволна, че си се отървала само с това, дете! Впрочем длъжна съм да ти кажа, че ти повече не можеш да останеш тук. Съвсем сигурно е, че тази история ще се разчуе из целия град в продължение най-много на ден-два. Трябва да си заминеш оттук още с първия параход. Имаш ли къде да отидеш, имаш ли роднини, познати, Фериде?
— Никого си нямам, госпожо.
— В такъв случай иди в Измир. Там имам двама познати: една приятелка, учителка, и главния секретар на отдел „Просвета“. Ще ти дам писмо. Мисля, че той ще направи всичко възможно да ти намери място.
Това съчувствие ме изненада. Аз все повече и повече се притисках в нея като някое котенце, спасено от явна смърт под дъжда и снега, нерешително гладех с бузата си нейната ръка, която милваше косите ми, а после обърнах тази ръка и започнах да целувам дланта й.
Старата жена въздъхна леко и продължи:
— Не можеш да се върнеш в къщи в този вид, Фериде. А и не бива. Хайде, дете, да ти постеля да си легнеш и да поспиш малко горе. Аз ще отида да прибера багажа ти и Мунисе. Докато си тръгнеш от града, ще останеш у дома.
Прекарах в горната стая на директорката до вечерта, като ту се будех, ту заспивах. Щом отворех очи, старата жена идваше при мен, слагаше ръка на челото ми и милваше косите ми, които сега завършват с две плитки, както на всички девойки в Ч.
— Болна ли си, Фериде? Боли ли те някъде, дете? — питаше тя.
Нищо ми нямаше. Не бях болна. Но отпусках безсилно глава на възглавницата и капризничех като малко дете. Струваше ми се, че колкото повече я карам да ме обича и милва, толкова повече ще се наслои в душата ми тази нова майчина обич, която бях намерила, и ще ме утешава — като парфюм в подарена кърпа — през дните на самота и отчаяние, които ме очакваха занапред.
Загърнах се в палтото си, за да се запазя от вятъра, и останах горе, докато залезе луната. Палубата беше безлюдна. Имаше само един висок пътник, който от вечерта не промени позата си: стоеше с ръце, облегнати на железните перила, и свиреше тъжни мелодии с уста, с лице срещу вятъра.
Познавах и обичах морето като същество, което живее дълбоко в себе си, вечно се смее, говори, стене и се сърди. А тази вечер водната шир ми се стори като безнадеждна и безутешна безкрайна самота.
Слязох долу, като треперех така, сякаш нощната влага беше проникнала чак до костите ми. Мунисе спеше на леглото в кабината. Започнах да пиша дневника си, заслушана в трусовете, които идваха от глъбините на морето, сякаш биеше самото сърце на тази безкрайна самота.
Днес директорката ме съпроводи до пристанището. Не се сбогувах с никого. Отбих се само при онази възрастна жена, която прилича на леля, и слушах за последен път със затворени очи да ме нарича „Фериде“.
Оставихме Мазлум в град Б. А тук се наложи да се разделя с птичките си. Оставих ги на грижите на директорката, след като получих обещание, че няма да забрави да ги храни и да подменя водата им.
Директорката ми каза:
— Фериде, по-добре ги освободи, щом ги обичаш толкова много.
Усмихнах се тъжно:
— Не, госпожо. Преди и аз мислех като вас. Но вече не мисля така. Птичките са безпомощни, несъзнателни същества, които не знаят какво искат. Блъскат се и страдат, докато избягат от клетката. Но смятате ли вие, че ще бъдат по-щастливи на свобода? Не, това е изключено. На мен ми се струва, че въпреки всичко тези нещастни птици свикват с клетките си така, че когато се намерят на свобода, по цели нощи мислят за клетката си, кацнали на някое клонче и скрили глави между своите криле, тъгуват, вперили мъничките си очички в светлината на прозорците. Птиците насила трябва да се държат в клетките си, насила, насила…
Старата жена поглади брадата ми и каза:
— Ти си странно дете, Фериде. Бива ли да се плаче за такова нещо?
В парахода има няколко пътници, които се качиха от Ч. Двамата са офицери. Чух следния разговор между тях. Младият каза на възрастния:
— Ихсан бей искаше да отпътува преди четири дни. Казах му да почака още няколко, за да пътуваме заедно за Бейрут, и без да искам, станах причина за беда. Точно така. Ако беше заминал преди четири дена, това нямаше да се случи.
Възрастният отговори:
— Действително неприятна история. Ихсан не е раздразнителен, как ли е станала тази работа? Ти знаеш ли подробности около случката?
— Аз съм очевидец. Вчера бяхме в общинското казино. Бурханеттин бей играеше билярд. Ихсан влезе от вратата, извика майора настрана и започна да му говори. Отначало разговаряха спокойно и вежливо. Не знам какво стана, но изведнъж Ихсан се отдръпна крачка назад, и удари страшна плесница на Бурханеттин бей. Майорът посегна към пистолета си, но Ихсан вече беше изтеглил своя. Ако няколко души не бяха се нахвърлили върху тях, положително щеше да се пролее кръв. Военният съд утре ще започне разглеждане на делото.
— Ако някой от нас направи нещо подобно, тежко му и горко. Но Ихсан е някакъв роднина на пашата.
— Племенник на жена му и неин млечен син.
— Щом е така, ще му се размине с леко наказание. Впрочем този Бурхан си го заслужава. Той съвсем я удари през просото.
— Каква ли е причината?
— Казват, че се скарали по политически причини. Не можаха да избавят армията от политиката и
