доближили глави така, като че ли разиграваха сцена от някой възмутителен филм… Да, това бяха много вулгарни и лоши хора.
Дебелата жена беше оставила на масата поднос с шишета и чаши. Бурханеттин бей обикаляше стаята с ръце в джобовете и от време на време се спираше пред тази маса, с гръб към нас. По време на една от тези си обиколки майорът спря пред мен и се наведе леко:
— Ще благоволите ли да приемете, малка госпожице?
Вдигнах очи с учудване. Той държеше малка чашка, в която блестеше червено като рубин питие. Отказах с глава и добавих съвсем тихо:
— Не желая.
Той се наведе още повече и настоя, като ме облъхваше с горещия си дъх:
— Не вреди, малка госпожице, това е най-нежният, най-невинният ликьор в света. Нали, Назмие ханъм?
Назмие кимна с глава:
— Не настоявайте, Бурханеттин бей, Фериде тук е все едно у дома си. Може да се държи както иска.
Посребрените коси на Бурханеттин бей, неговото любезно и благородно лице до този момент ми внушаваха известно доверие. Сега започнах да се боя и от него. Какво ми се случва, господи! Къде съм попаднала? Как ще се избавя?
Светлината в стаята чезнеше бавно и в мрака, който се спускаше пред очите ми, кръстосваха искри. Звукът на музиката достигаше до ушите ми като бучене на далечно море.
— Златна дъще, време е за вечеря. На масата има неколцина гости, които чакат вас.
Тези думи бяха казани от онази пълна жена. Малко се бях посъвзела и успях да кажа:
— Благодаря, не ми е добре, оставете ме тук.
Назмие пристъпи към мен:
— Мила Фериде, кълна се, че не са непознати. Това са няколко приятели на Феридун и Бурханеттин бей, някои от които са с жените и годениците си. Да, да, с жените и годениците си. Ако не дойдеш, ще бъде много неудобно. Дошли са тук специално за теб.
Мъчех се да измъкна ръцете си от ръцете на Назмие и се свивах в ъгъла, като се държах за облегалото на креслото. Не ми беше възможно да говоря. Чувствах, че ако не стискам зъби си, те ще започнат да тракат.
— Наш дълг е да постъпим така, както заповяда, както желае гостенката. Вие слезте долу при гостите и кажете, че Фериде ханъм е малко неразположена. А вие, Биннас ханъм, поднесете да вечеряме тук. Мой дълг е да не оставям гостите си сами.
Щях да полудея. Да остана сама в тази стая с Бурханеттин бей и да се храня на една маса с него!
Скочих от мястото си, без да съзнавам, без да мисля какво правя, и казах, като събрах сили:
— Добре, нека бъде така, както искате.
Назмие и годеникът й слизаха пред нас, хванати под ръка, а Бурханеттин бей ме следваше, останал крачка зад мен.
В дъното на тъмното преддверие се отвори врата. Ослепителната светлина опари очите ми. Едва успях да направя няколко крачки, като се олюлявах сред потока от светлина, която падаше от полилеите.
На стените блестяха големи огледала, които придаваха дълбочина на салона. Полилеите, които висяха от тавана, се отразяваха в тях като факли, бягащи по далечни тъмни пътища.
Безброй очи и лица, неясни, смесени, мъжки и женски, които виждах сякаш насън. Избухна оглушително ръкопляскане. Сред бученето на музиката гласовете ставаха по-дълбоки, по-неясни, но не преставаха, виеха като далечен планински вятър: „Да живее Бурханеттин, да живее Гюлбешекер, Гюлбешекер, Гюлбешекер…“
Когато отворих очи, се намерих в обятията на Мунисе. „Какичко“, плачеше малката ми и притискаше лице в лицето ми, целуваше мокрите ми коси и очите ми, които още щипеха от одеколона. Дрехите ми бяха вир вода. В полутъмната стая чувствах много погледи, отправени към мен. С първото си движение направих опит да закрия шията си с ръце.
Един непознат глас извика:
— Излезте навън, моля ви, излезте навън.
Помъчих се да се размърдам, да стана от мястото си. Нечия ръка ме хвана за рамото:
— Не бой се, дете, няма страшно, не бой се.
През ресниците си видях лицето на човека, който изрече тези думи. Беше пълничкият офицер, който ходи винаги с разкопчана куртка. Той също ме погледна и се обърна към застаналия до него:
— Тя наистина била дете.
Назмие беше коленичила на земята. Тя разтъркваше ръцете ми и питаше:
— Малко по-добре ли ти е, Фериде? Толкова ни изплаши.
Обърнах глава на другата страна и затворих очи, за да не я виждам.
Както научих отпосле, този припадък продължил повече от петнадесет минути. Разтривали ме с одеколон, давали ми да мириша изгоряла вълна, но нищо не помагало. Най-после изгубили надежда и започнали да приготвят кола, с която да отидат за лекар в града.
Когато дойдох на себе си, поисках да ме откарат с тази кола. Казах, че ако не се съгласят, сама ще тръгна посред нощ. Дебелият офицер навлече куртката си и седна до коларя.
В момента, в който щяхме да потеглим, към мен пристъпи нерешително Бурханеттин бей и каза, без да смее да ме погледне в лицето:
— Фериде ханъм, разбрахте ни съвсем погрешно. Бъдете уверена, че никой от нас не е имал лоши намерения спрямо вас. Как можехме да предположим, че девойка, която е възпитана в Истанбул и която освен това само преди няколко дни свободно е разговаряла с един от нашите офицери, може да се окаже с толкова буен нрав? Повторно ви уверявам, че не сме имали никакви лоши намерения спрямо вас. Впрочем ви моля да ни извините за неприятностите, които ви създадохме.
Колата потегли по тъмните тесни пътища сред лозята. Аз се бях свила в един ъгъл, като треперех и притварях очи. В главата ми бавно изплуваше споменът за друга нощ — нощта, през която избягах от вилата в Козятаъ, без да мисля за последствията, и тръгнах сама по тъмните пътища…
От време на време през прозореца на колата се подаваха клончета на върба, които ме милваха по лицето и ме будеха от сън.
По едно време чух, че Мунисе, допряла главата си на отсрещния прозорец, въздиша дълбоко.
— Мунисе, не спиш ли? — попитах тихо аз.
Тя наведе още повече глава, без да ми отговори. Тогава забелязах, че моята малка плачеше, като се мъчеше да скрие сълзите си в тъмното, също като голям човек.
Хванах я за ръцете и попитах:
— Какво ти е, момичето ми?
Тя взе главата ми в ръцете си като възрастен човек, живял и видял повече от мен, и се наведе на ухото ми:
— Какичко, да знаеш колко плаках тази нощ, колко се уплаших! Разбрах защо са те извикали там, какичко. Няма да ходиш повече на такива места, нали? Ами ако и ти като мама… Какво щях да правя после, какичко?
Какъв позор, какво падение, господи! Срамувах се от това дете като пропаднала жена, не смеех да го погледна в лицето.
Сложих глава на слабите колене на Мунисе и ридах тихо чак до в къщи като малко дете, което плаче в скута на майка си.
Слънцето току-що беше изгряло, когато отидох в дома на директорката. Старата жена беше учудена да ме види в този ранен час, с подути от плач очи и пребледняло лице.
— Аллах да ти даде щастие, Фериде ханъм. Какво ти е, дете? Никога не съм те виждала такава! Да не си болна?
Спокойното, невъзмутимо и сурово лице на тази жена винаги ме е плашило малко и ми е пречило да й
