заличени в сърцето ми през една есенна вечер преди две години.
От известно време хората говорят само за „война“. Не обръщах внимание на това, което се говори, тъй като се бях посветила изцяло на училището. Днес градът е обхванат от тревога. Войната е започнала.
Изминаха петнадесет дни, откакто е обявена войната. В болницата всеки ден пристигат големи групи ранени войници. В училище настъпи униние. Бащите и братята на много от учениците са в армията. Бедните, естествено не разбират опасността, но я чувстват. Налегна ги характерната за възрастните тиха печал.
Колко е ужасно, господи, колко ужасно! Днес по заповед на командуването военните заеха училището. Щели да го използват като временна болница. Но какво ще правя аз, докато се освободи училището, как ще прекарвам времето си?
Днес се отбих в училище, за да си взема няколко останали там книги. Беше такъв хаос, че не би могъл да намериш дори себе си, ако се загубиш, да не говорим за книгите. Нямаше как, реших да си тръгна. Някаква медицинска сестра отвори една от вратите и каза:
— Да попитаме и главния лекар. Той, струва ми се, беше прибрал някои книги.
Стаята беше пълна с шишета, бинтове, кутии с лекарства. Главният лекар беше съблякъл куртката си и се мъчеше да оправи тази бъркотия, като пухтеше и сумтеше. Беше обърнат с гръб и виждах само врата му, белите му коси и ръцете му със запретнати ръкави. Не беше удобно да го занимавам при това положение с моите книги. Дръпнах медицинската сестра за полата и казах:
— Оставете!
Но тя не ми обърна внимание и попита:
— Господине, вие бяхте намерили книги на френски език с картинки, къде са те?
Старият лекар кипна. Без да се обръща, той отговори тъй грубо, тъй непристойно, че неволно закрих лицето си с ръце и се опитах да избягам от стаята. Но точно в този момент той извърна лицето си и възкликна:
— Охо, малката, пак ли вие?
Като видях лицето му, аз също не можах да се въздържа и от гърдите ми се изтръгна вик:
— О, господин докторе! Вие сте лекарят от Зейнилер!
Не преувеличавам. Това беше наистина вик. Той дойде при мен, като разблъскваше шишетата, хвана ме за ръцете, придърпа главата ми и ме целуна по косите през наметалото. Бяхме се видели в продължение само на ден, дори не и на цял ден, а само за няколко часа. Каква беше тази невидима душевна близост, която ни беше свързала така, че след две години се прегърнахме като дългогодишни приятели, дори като баща и дъщеря? Човешкото сърце е такава загадка… Хайруллах бей ме запита също както в Зейнилер:
— Я ми кажете, немирнице, какво търсите тук?
Бистрите му, сини, почти детски очи блестяха с неописуема радост зад белите му клепки.
— Вие знаете, че съм учителка, докторе, обикалям от село на село и от град на град. Сега съм назначена тук — отговорих аз, като се смеех, загледана в тези очи, също както в Зейнилер.
Той попита с безкрайна мъка в гласа, сякаш познаваше целия ми живот и знаеше какво ми е на душата:
— Още ли нямате новини, малката?
Трепнах, сякаш някой поръси лицето ми със студена вода, премигнах, но се помъчих да се престоря на учудена и запитах:
— От кого, докторе?
Той ме заплаши с пръст, като изразяваше досада:
— Защо лъжете, малката? Устните ви са се научили да лъжат, но очите ви, лицето още не умеят. Как от кого да сте получили вест? Ами че от този, дето ви е подгонил да скитате по села и градове…
Засмях се и свих рамене:
— Имате пред вид Министерството на просветата и освен това естествено моето желание да уча децата на моята родина.
Докторът отново изрази онова свое убеждение, което беше изразил още в Зейнилер. Казаното от него ме огорчи толкова, че съм го запомнила дума по дума:
— На тази възраст, с тази външност, с това лице? Добре, така да бъде, немирнице, така да бъде, само не правете лудории.
Той беше забравил пациентите си, аз — книгите. Продължихме разговора:
— Вие сте учителка в това училище, така ли?
— Много ми е мъчно, че ни отнехте училището, докторе.
— Имам една идея… Как се казваше онова дяволско село? Там ви бях възложил да изпълнявате задълженията на медицинска сестра. Спомняте си, нали? Бихте ли ми помогнали и тук? И без това няма разлика: дето са вашите мънички маймуни, там са и моите мили неуки мечоци. Те толкова си приличат по душа! И едните, и другите са еднакво искрени, имат еднакви детски сърца, освен това сега е много по- благоприятно да се помага на моите, които изгарят в огъня на войната. Разбрахте ли ме, малка девойко?
Усмихнах се неочаквано, зарадвах се като малко дете. Имах нужда да работя, да отдавам своите сили, своята обич, а каква ще е работата, не беше важно.
— Добре, докторе. Кога ще заповядате да започна?
— Веднага. Вижте какъв хаос е тук. Сякаш са работили не с ръце, а с крака…
Последва доста неприлична дума. Аз се засрамих и забелязах:
— Само че при едно условие, докторе, В мое присъствие няма да говорите по войнишки.
— Ще се постарая, малката, ще се постарая — отговори той с усмивка. — Но ако случайно стане някаква грешка, вие прощавайте…
До вечерта работихме заедно. Подготвихме се да посрещнем ранените, за които съобщиха, че ще бъдат изпратени утре.
Близо от месец съм медицинска сестра при Хайруллах бей. Войната продължава, потокът на ранените, които пристигат в болницата, не спира. Работата е толкова много, че някои нощи не се прибирам в къщи.
Снощи се наложи да се грижа до късно за тежко ранен възрастен капитан. На разсъмване бях капнала от умора и неусетно съм заспала на креслото в аптечната стая.
По някое време усетих леко докосване по рамото и отворих очи. Беше доктор Хайруллах бей. Обезпокоил се, че ще настина и решил да ме покрие с одеяло, без да ме събуди. Той се усмихна със сините си очи, които на слабата светлина на утрото изглеждаха по-бледи и уморени.
— Спете, малката, не се безпокойте — каза той.
В тази минута ми стана толкова приятно от сърдечността, която той прояви към мен, че исках да му кажа нещо, да изразя признателността си. Но умората и сънят надвиха и отново заспах, като се усмихвах в приятен унес.
Обичам много този стар доктор въпреки двата му недостатъка. Единият е, че употребява цинични думи. Вярно е, че заобикалящите го правят глупости и заслужават да бъдат ругани, но това едва ли е оправдание. Понякога той говори такива цинизми, че просто се принуждавам да бягам и по цели дни не го поглеждам в лицето. Впрочем той сам разбира този недостатък и казва:
— Вие не ми обръщайте внимание, малката. Това става несъзнателно. Войнишка работа.
Хайруллах бей прилича на децата, които със своите наивни съжаления и милата си свенливост те карат да им прощаваш грешките и дори да ги търпиш.
