Хайруллах бей сви устни и изтърси:
— Има право. На негово място бих се удавил ей тук, в морето. За какво друго може да послужи вече това лице освен за храна на рибите?
Много се ядосах.
— Имах друго мнение за вас, докторе. Какво значи красотата на лицето пред красотата на душата?
Хайруллах бей започна да се смее и да ми се подиграва:
— Това са празни приказки, малката. Никой пет пари няма да даде за човек с такова лице, особено пък девойките на ваша възраст.
Като казваше това, той тръскаше яка, с което изразяваше своята досада. Протестирах:
— Вие знаете моя живот. Някои мои тайни успяхте да изтръгнете почти насила от устата ми. Имах си хубав, много хубав годеник. Той ме излъга и аз го изтръгнах от сърцето си. Мразя го.
Хайруллах бей избухна в смях, а после надникна чак в сърцето ми със своите сини очи, които се смееха зад белите му клепачи, като ставаха все по-малки и по-малки.
— Виж какво, малката — каза той, — това не е вярно. Я ме погледни право в очите и ми кажи не го ли обичаш?
— Мразя го.
Той ме хвана за брадата, като все още продължаваше да ме гледа в очите.
— Ах, бедната ми! Вече години наред се топиш по него като свещ. Този скот е разбил и своя живот заедно с твоя. Едва ли ще срещне такава любов в друга някоя жена.
— Нима намирате, че заслужавам тази тежка обида? Откъде знаете това? — попитах със сподавен от гняв глас.
— Спомняш си, че разбрах това още тогава, когато те видях в онова село. Напразно се мъчиш да скриеш от мен. Любовта струи като сън от твоите детски очи.
Очите ми тъмнееха, ушите ми бучаха. Той продължаваше да говори:
— Ти живееш сред хората така, че оставаш чужда на всички и на всичко, като човек, който сънува, смееш се така унесено и тъжно, че чак сърцето ми се къса. Ти по рождение си различна от другите. В митологията се разказва за феи, родени от целувки и красиви като целувки. Не бива да се мисли, че това е плод само на фантазия. Такива случаи се срещат и в действителността. Ти, малка Фериде, си една от тези феи. Ти си същество, което е родено да обича и да бъде обичано. Ах ти, лудо момиче, направила си голяма грешка. За нищо на света не бивало да пускаш от ръцете си онзи глупав момък. Положително щеше да бъдеш щастлива с него.
Превих се от болка и нададох вик на протест. Започнах да скачам, да тропам с крак и да плача:
— Защо ми говорите всичко това? Какво искате от мен?
Тогава докторът се осъзна и се помъчи да ме успокои:
— Права си, малката, имаш право. Тези неща не биваше да ти казвам. Направих голяма глупост. Прости ми, малката.
Но вече му бях сърдита и не исках да го погледна в лицето.
— Ще видите, ще ви докажа, че не го обичам — казах и излязох навън, като затръшнах вратата след себе си.
Когато внесох лампата, Ихсан бей все още не беше се съблякъл. Той стоеше прав до прозореца и наблюдаваше последните червени отблясъци на настъпващата вечер над морето.
— Изглежда много ви е домъчняло за униформата, господине — казах аз, за да наруша мълчанието.
Вечерният мрак бе обгърнал цялата стая. Ихсан бей поклати глава с тъжна усмивка и сякаш окуражен от тъмнината, за първи път изказа болката си:
— Униформата ли, госпожице? Е да, сега надеждата ми е само в нея. Тя стана причина да се обезобрази лицето ми и само тя е в състояние да ме избави от това нещастие, в което съм изпаднал.
Не разбирах смисъла на тези думи и го гледах учудено в лицето. Той въздъхна леко и продължи:
— Много просто, Фериде ханъм, няма нищо за неразбиране. Ще се върна обратно в действащата армия, за да довърша недовършената работа на бомбата.
Младият майор каза тези думи с искреност и мъка, присъщи на децата. Бях се обърнала гърбом към него, за да запаля лампата. Духнах незабелязано клечката, която бях драснала, наведох се, сякаш за да оправя фитила на лампата, и казах съвсем тихо:
— Не говорете така, Ихсан бей. Вие можете да бъдете щастлив, стига да искате. Ще се ожените за някое добро момиче, ще си създадете прекрасно семейство, ще имате деца и ще забравите всичко това.
Не бях обърнала главата си към него, но чувствах, че той също не ме гледа и продължава да съзерцава морето през прозореца.
— Фериде ханъм, ако не знаех колко чисто сърце имате, бих помислил, че ми се подигравате. Коя би ме искала такъв? Мен, когото не харесаха, преди да ми се случи това, в ония дни, когато жените все още можеха да ме гледат поне без насмешка в лицето? А сега съм толкова жалък…
Той нямаше желание да продължи повече и единствено добави, като се мъчеше да се овладее:
— Фериде ханъм, това са излишни приказки. Извинявайте, може ли да запалите лампата?
Драснах втора клечка, но ръката ми трепереше и не можех да случа фитила на лампата. Загледана в трептящия пламък, аз се замислих и почаках да изгасне клечката. Когато стаята потъна в предишния мрак, заговорих бавно:
— Ихсан бей, тогава, когато преживяхте първата несполука, вие бяхте горд и самолюбив мъж. Мъката и безнадеждността не бяха направили сърцето ви чувствително като сега. Тогава вие защитихте една презряна основна учителка, като рискувахте кариерата си и се изложихте може би на смъртна опасност. Но най-важно от всичко е, че тогава не бяхте — вече не бива да криете това, разбирам вашата мъка, — не бяхте така нещастен като днес. Щом е така, защо тази бедна основна учителка да не посвети живота си на вашето щастие?
— Фериде ханъм — отговори майорът, като се задъхваше, — моля ви, не подхранвайте в мен празни надежди и не ме правете още по-нещастен.
Бях вече твърдо решила. Обърнах се към него с наведена глава:
— Ихсан бей, моля ви да се ожените за мен. Вземете ме за ваша жена и ще видите колко щастлив ще ви направя, колко щастливи ще бъдем с вас.
През ресниците си, които бяха замъглени от сълзи, не виждах лицето на майора в тъмнината.
Всичко беше свършено. Сега вече никой нямаше да има смелост да твърди, че обичам онзи и страдам тайно за него.
От онзи ден насам ти за мен не си нищо друго освен чужденец, враг, Кямран… Знаех, че с теб повече няма да се срещнем, че няма да се погледнем очи в очи на този свят, че няма да си чуем гласовете. Но въпреки това никога не можах да заглуша в сърцето си чувството, че съм твоя годеница. Каквото и да говорех, каквото и да вършех, не можех да се отърся от навика да гледам на себе си като на нещо, което принадлежи на теб.
Защо да лъжа? Въпреки цялата си омраза, въпреки целия си бунт, въпреки цялото минало пак оставах поне малко твоя. Това почувствах в този утринен час, в който за първи път се събудих като годеница на друг. Да, годеница на друг. След като в продължение на толкова години и на толкова сутрини съм се събуждала като твоя годеница, един ден се събудих като годеница на друг. И се разделих с теб тъкмо тази сутрин, Кямран. И то като нещастна изгнаница, която няма право да отнесе със себе си нито един спомен, да обърне глава и да погледне назад, да види за сетен път това, което е оставила зад себе си.
Тази сутрин, когато се видя с Ихсан бей, възнамерявах да го заведа при доктор Хайруллах бей и да обявя, че сме се сгодили. Всекидневният халат, с който се движа сред болните, беше прекалено скромен за това извънредно събитие и може би това щеше да огорчи моя годеник. В градината бяха цъфнали невзрачни минзухари. Набрах китка и закичих гърдите си.
Заварих Ихсан бей пак облечен. Като ме видя, той се усмихна с детска чистосърдечност. В същия миг си
