Вторият му недостатък е още по-голям. Този груб човек има поразително нежна душа. Умее майсторски да изтръгва от устата и най-съкровените мисли, които не смееш да признаеш дори на себе си. Така например той вече знае доста много за моето приключение, което се старая да не разказвам на никого. Как съм му казала всичко това? Не знам. Не съм правила нищо повече от това, че съм отговаряла лаконично и сухо на въпросите, които той ми задава от време на време. Но лекарят е съединявал дума по дума и разбрал цялата работа.

Той си няма никого. Оженил се преди двадесет и пет години и след девет месеца жена му починала от тифус. Оттогава досега е останал вдовец. Бил по произход от Родос, но имал имоти в Кушадасъ. Със сигурност не се нуждае от заплатата, която получава като полковник, защото харчи неколкократно повече за болните. Така например онзи ден един ранен войник ме помоли да прочета писмото, което бе получил от село. Старата му майка пишеше, че мизерията в къщи е станала непоносима, че гладът прокудил децата му на улицата. Раненият слушаше писмото и въздишаше тежко.

В това време Хайруллах бей преглеждаше един ранен на съседното легло. Той се обърна към този нещастен войник и рече:

— Тъй ти се пада. На какво се надявате, че създавате толкова деца на този свят?

Тази жестока подигравка се заби като стрела в моето сърце. Когато му дойде времето, положително щях да го кажа на доктора. Но той ме изпревари:

— Малката, вижте да вземете адреса на майката, без да разбере този мечок, че да й изпратим десетина лири.

Доколкото разбирам, този стар доктор не служи в армията нито за пари, нито от някакво чувство за дълг. Той има само една страст: любовта му към бедните войници, които нарича „моите мили неуки мечоци“. Но не ми е ясно защо така упорито се мъчи да крие тази любов, сякаш се срамува от нея.

Кушадасъ, 28 януари

Тази сутрин, като дойдох в болницата, научих, че са довели четирима тежко ранени офицери. Сестрите ми казаха, че ме е търсил Хайруллах бей. Винаги когато прави сложна операция, докторът иска да му асистирам аз.

— Не е правилно да ти показвам такива неща, малката, но няма други хора, които могат да вършат работа. Ядосват ме, започвам да викам и се обърквам — казва той.

Хвърлих си наметалото и нахлузих набързо халата. Но докато се приготвя, операцията беше минала. Раненият беше поставен на носилка и го отнасяха горе.

Хайруллах бей ме повика при себе си:

— Малката — рече той, — направих голяма кройка и шев (операциите той наричаше кройка и шев) на един млад генералщабен майор. Бомба е ранила дясната му ръка и едната половина на лицето му. Отстъпих му моята стая. По-нататък ти се занимавай с него. Той има нужда от много грижи.

Влязох в стаята. На леглото неподвижно и мълчаливо лежеше човек, лицето и ръката на който бяха бинтовани. Двамата с доктора се приближихме към него. Виждаше се само малка част от лявата страна на лицето му. Физиономията на тази човек ми се стори позната, но в това състояние не се сещах кой е.

Хайруллах бей беше хванал лявата ръка на болния и следеше пулса му. Той се наведе над лицето му и го повика по име:

— Ихсан бей, Ихсан бей!

Изведнъж в главата ми проблесна сякаш мълния. Този човек беше генералщабният капитан, с когото се запознах в дома на Абдюррахман паша в Ч. Отдръпнах се крачка назад. Исках да напусна стаята и да помоля доктора да не ме изпраща повече при този ранен. Но в същия момент болният беше отворил очи и ме видя. Той ме позна, но не допускаше, че мога да бъда аз. Кой знае колко пъти беше губил съзнание от деня на раняването си и какви всевъзможни сънища бе сънувал под влиянието на болките и температурата. Да, по мътния му поглед разбрах, че раненият не е повярвал на тази възможност. Той отново отвори очи. Върху безкръвните му устни цъфна лека усмивка.

Ихсан бей! Преди известно време ме завлякоха на един нощен гуляй, като се възползуваха от моята неопитност и от това, че нямам ни татко, ни брат, ни… познат, който да ме защити.

Когато напусках града, носех в сърцето си унижението на гонена уличница и закривах с ръка невинното си лице. В този ден, когато виждах света пълен с безсмислена жестокост, а себе си като клетница, на която не остава нищо друго, освен да склони глава пред тази жестокост, вие ме защитихте, проявихте благородство, рискувахте кариерата си и не мигнахте дори пред смъртта.

Щом тази печална случайност ни постави днес един срещу друг, няма да избягам. В тези безнадеждни и горчиви дни ще се грижа за вас като ваша малка сестра.

Кушадасъ, 7 февруари

Раната на Ихсан бей не била опасна, до месец щяла да оздравее, но белегът, който започва от дясната му вежда и обхваща цялата му буза чак до брадата, щял да обезобрази лицето му.

Не стоя при него, когато Хайруллах бей сменя превръзките му. Не защото не ми дава сърце — всеки ден виждам много по-лоши рани от тази, — а защото разбирам, че моят поглед му причинява по-голяма болка от нож, допрян до страшната му рана.

Горкият човек, знае с какво обезобразено лице ще напусне болницата и живее в страшна потиснатост, макар че не говори за това.

Той просто изпада в паника, когато Хайруллах бей му каже:

— Още малко търпение, момко, след двадесетина дена ще стъпиш на крака.

За да може раненият да се чувства добре през тези дни, аз се грижа за него с цялата топлота на сърцето си. Понякога чета книги до леглото му и дори му разказвам приказки.

Да, бедният, не казва нищо, но мъката, че ще остане завинаги грозен, не го напуска нито за миг. Понякога се старая да го утеша косвено. Като му говоря за най-различни неща, аз му намеквам между другото, че на този свят няма нищо по-безсмислено и дори вредно от красотата на лицето, че истинската красота трябва да се търси в душата на човека.

Кушадасъ, 25 февруари

Ихсан бей оздравя за много по-кратко време, отколкото очаквахме. Тази сутрин, когато му занесох чай с мляко, той се беше облякъл.

Пред очите ми неволно оживя образът на онзи генералщабен капитан с блестяща униформа, с хубаво и гордо лице, когото бях видяла преди година в градината на Абдюррахман паша.

Нима този болен офицер с майорски пагон, наклонил на една страна тънката си шия, подаваща се от яката на куртката, и който се срамува от раната на лицето си като нещо позорно, е същият онзи горд и хубав генералщабен капитан?

Вероятно не можах да скрия съжалението, изписало се на лицето ми, но се помъчих да се коригирам, като си дадох вид на сърдита и му се скарах:

— Ихсан бей, това, което сте направили, е детинщина. Защо сте се облекли, преди да сте оздравели напълно?

Той сведе очи и отговори:

— Човек се разболява повече, докато лежи.

Мълчахме и двама. Той добави, мъчейки се да скрие възбудата си:

— Искам вече да си ида, нищо ми няма, чувствам се напълно здрав.

Сърцето ми се късаше от жал. За да не се издам, започнах да се шегувам:

— Ихсан бей, виждам, че няма да ме послушате. Пак ви прихвана войнишкият инат. Но искам да ви предупредя, че ще разкажа всичко на доктора. Нека той да ви се скара хубаво, че да видите.

Оставих подноса със закуската и бързо излязох навън, но, разбира се, не отидох при доктора.

25 февруари (надвечер)

С Хайруллах бей се скарах здравата, но не за работата, а за това, че той започна прекалено много да се меси в живота на другите.

Преди малко говорихме за Ихсан бей. Споделих, че той е много огорчен от състоянието на лицето си.

Вы читаете Чучулигата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату