уморените пътници.
Зад отворените прозорци на квартирата ми се виждаха глави на чужди мъже. Онбашъ ми отвори вратата. Не смеех да питам какво става, молех го с очите си и с цялото си тяло да не ми казва нищо. Но той изтърси съвсем неочаквано:
— Бедното дете, болничко е… Да се надяваме, че аллах ще му даде здраве…
Таванът над мен се залюля. На стъпалата се показа доктор Хайруллах бей. Той беше гологлав, разгърден и със запретнати ръкави.
— Кой дойде, Онбашъ?
Бях се отпуснала безсилна на едно стъпало. Докторът ме забеляза в тъмното преддверие, спря се и рече объркан:
— Ти ли си, Фериде? Добре, дете, добре. — После пристъпи бавно към мен. Видът ми показваше, че знам всичко. Докторът ме хвана за ръцете и продължи задъхан. — Потърпи дъще, стискай зъби. Надявам се, че с помощта на аллаха ще я спасим. Сложихме й серум. Правим всичко, което е по силите ни. Аллах е велик, не бива да губим надежда.
— Докторе, разрешете ми да я видя — помолих го аз.
— Сега не, Фериде, след малко. В момента тя е в безсъзнание. Кълна се, че не се е случило нищо. Честна дума, тя само малко се унесе.
— На всяка цена ще я видя, докторе. Нямате право — протестирах упорито. После въздъхнах и прибавих: — Аз съм по-силна, отколкото мислите, не бойте се, няма да правя глупости.
Хайруллах бей малко се позамисли и кимна глава в знак на съгласие:
— Добре, дете, но не забравяй, че с безполезни охкания и вайкания можеш да разтревожиш болната.
Когато се примириш с неизбежното, колкото и тежко да е то, ставаш покорен. Като влизах в стаята, облегнала глава на рамото на Хайруллах бей, сърцето ми не трепна и в очите ми нямаше капчица сълзи.
Оттогава минаха седемдесет и три дни, дълги като седемдесет и три години. Все още виждам стаята пред очите си такава, каквато беше. Вътре имаше двама млади лекари с разкопчани ризи, запретнати ръкави и една възрастна жена. Лъчите на слънцето, което клонеше към залез, проникваха през листата на дървото и изпълваха стаята със светлина и живот. Вън пееха птички и щурци, в далечината свиреше грамофон. Стаята беше разхвърляна: по столовете и етажерките се търкаляха куп шишета и памук, по пода и стените имаше най-различни вещи на Мунисе. В единия ъгъл на огледалото — китка цветя, набрани с нейните ръчички от градината на доктора, върху поставката — шепа цветни камъчета и мидени черупки, които е събирала от брега на морето, под един стол — едната й обувка, на стената — един от нейните портрети, които съм рисувала в град Б. (онзи с венеца от полски цветя на главата и Мазлум в ръцете), най- различни мъниста, парцалчета, стъклени обеци, пощенски картички с изображение на невеста с воал — всевъзможни невинни и неизбежни неща, които може да обикне едно детско сърце.
„Мунисе ще бъде девойка с наметало“ — си рекох преди две седмици и купих жълто, месингово легло, което украсих с муселин, като вложих голямо старание, сякаш гласях легло за кукла.
Детето лежеше сред коприната самата тя като чудна купчина вълшебна коприна. Главата, омаломощена от тежкия кошмарен сън, беше клюмнала малко настрана. На напречната метална пръчка на леглото висеше още недовършената пелерина на тъмнозеленото наметало. От етажерката над главата на болната я гледаше със своите сини очи куклата с избеляло от целувките на Мунисе лице, която бях купила от град Б. Тя вече не чувстваше болките и страданията, които й причиняваше болестта, спеше изнурена, около устата й трептяха последните признаци на живот, устните, които се бяха разтворили сякаш в усмивка, откриваха нейните бисерни зъби. Красотата на това клето дете ме правеше щастлива през цялото време от онзи миг, в който то проникна в сърцето ми в тъмното селско училище.
Птичките все още пееха, грамофонът свиреше. Лъчите на слънцето, проникващи през листата, придаваха на бледото детско лице цвета на златист прашец, който остава по пръстите от крилете на пеперуда, и си играеха с русите кичури, разпилени по челото й.
Не нададох вик, нито пък се хвърлих върху нея с тревога, а само наблюдавах мрачно тази хубост, сключила ръце около врата на доктора и положила глава на рамото му.
Смъртта настъпваше към рожбата ми чудна като лунен лъч, целуваше я сякаш с майчински устни по челото и устните, без да я плаши.
Лекарите се бяха приближили до леглото. Видях как единият от тях измъкна изпод покривката голата ръка на малката ми и доближи до нея иглата на спринцовката.
Хайруллах бей се извърна и закри лицето ми с тялото си.
— Одеколон, малко одеколон! — извика някой.
Старият доктор посочи с глава една от етажерките. Птиците все още не бяха престанали да пеят, грамофонът свиреше по-игриво и по-игриво.
Изведнъж в стаята се разнесе остра миризма на хелиотроп. Не бяха намерили одеколон и използваха този парфюм. Хелиотроп!… Това шишенце, което издърпвах насила от ръцете на моята малка. Нима съм била толкова безсърдечна, че съм жалила този парфюм, който е толкова незначителен в сравнение с щастието, което тя ми даряваше.
Казах с глух, почти стенещ глас:
— Излейте цялото шише върху леглото, докторе, малката ми ще умре по-спокойно сред този аромат.
Хайруллах бей галеше косите ми.
— Хайде, Фериде, хайде, дете, да излезем навън.
Исках да целуна Мунисе за последен път, но не се осмелих. Хванах само голата й ръчичка. Малката ми често ме хващаше за ръцете, обръщаше ги нагоре и целуваше дланите. Направих също като нея. Обсипах нейните безпомощни набръчкани длани с безброй целувки и благодарих на Мунисе за всички добрини, които бе сторила на своята кака.
След тази минута не я видях повече. Положиха ме в моето легло и ме оставиха сама.
Треперех и в същото време се обливах в пот. Острата миризма на хелиотроп, която се разнесе, из цялата къща, ме заливаше като вълна и ме задушаваше. Струва ми се, че тази миризма, късната следобедна светлина и песента на птиците продължиха с години. После наоколо бавно се спусна мрак. Пред очите ми трептеше образът на Мунисе от онази непрогледна нощ, в която тя се беше загубила сред снежната фъртуна. Чувах как малката хлопа на вратата, как стене с тъничкия си глас сред бурята.
Не знам в кой час на нощта силна светлина опари очите ми. Усетих, че някаква ръка се докосва до косите и челото ми. Отворих очи. Старият доктор се беше надвесил над мен със свещник в ръка. В угасналите му сини очи между белите ресници трептяха сълзи.
— Колко е часът? Свърши, нали? — попитах аз като насън.
После бавно потънах в тъмнината на онази нощ в Зейнилер.
Когато отворих очите си отново, не можах да позная къде се намирам. Стаята и прозорците бяха други. Облегнах се на лакти и се помъчих да се надигна, но главата ми се отпусна повторно върху възглавницата, сякаш не беше моя. Огледах се смутено наоколо. По едно време видях сините очи на доктора.
— Фериде, позна ли ме?
— Защо да не те позная, докторе? — попитах аз.
— Слава богу, слава богу, най-после!
— Нещо ли се случи, докторе?
— Не е страшно за момиче на твоята възраст. Малко си поспа, дете. Няма нищо страшно.
— Колко време спах?
— Доста време, но нищо, не вреди. Около седемнадесет дена…
Седемнадесет дена сън! Колко странно!… Затворих очи повторно, защото светлината ме дразнеше, и започнах да се смея колкото ми глас държи на този седемнадесетдневен сън. Смехът ми звучеше странно, сякаш идваше от гърдите и устните на друг човек. След това отново заспах.
Прекарала съм тежка нервна криза. Доктор Хайруллах бей ме пренесъл в собствената си къща и в продължение на седемнадесет денонощия не се отделил от мен. Тази беше първата сериозна болест в моя
