— Как оцеля? — питат. — Как го надви?
Не вярват, че е победил Черния змей.
— Така, на — надвих го — казва Гладника.
Хапнали си хубавичко четиримата, починали си. На другия ден змейовете казват на Гладника:
— Този път няма край. Няма да дойдем по-нататък, ти върви, щом искаш, а ние ще останем.
— Добре — казва Гладника, — ще вървя самичък.
Повел змейовете, оженил единия за жената на Белия змей, втория — за жената на Червения, третия — за жената на Черния. Изпоженил ги така всичките, наредил ги, а сам се приготвил за път.
— Не ме забравяйте — казал Гладника на прощаване. — Ето тук ще окача меча си, а вие гледайте, — закапе ли от него кръв, знайте, трудно ми е, идвайте на помощ.
Казал и тръгнал.
Много ли вървял, малко ли, пристига в един град, гледа и слуша — много е тихо в града. И никакви мъже, само деца.
Отбил се при една бабичка.
— Защо си дошъл тук, синко? — пита тя Гладника.
Гладника разказал всичко за себе си.
Добрата бабичка се грижи за Гладника, пази го като роден син.
Гледа Гладника, че бабичката замазва всички ъгли на колибата си, замазва ги така, че и лъч светлина да не проникне.
Учудил се Гладника, мисли каква е работата и пита:
— Кажи ми, майко, защо не се виждат възрастни мъже във вашия град, а само деца?
— Не зная, синко — казва бабичката, — измират от нещо всичките, не живеят.
Не ще да каже истината, скрива я, пази го.
Гладника не я оставя на мира: „Кажи и кажи защо при вас не се виждат мъже?“ Бабичката не издържала, разказала:
— Живее тук в морето един железен човек — Железан. В кулата при него има една пленничка, толкова хубава, че щом се покаже и осветява всичко наоколо като слънце. Затова замазвах и пукнатините: млад си още, видиш ли я, ще загинеш. А нашият цар се мъчи да я вземе, отдавна вече воюва с Железан, но не може да го победи, само народа погубва. Железан изтрепа всички хора, само децата останаха. И никой не може да го надвие…
— Какъв юнак съм аз — казва Гладника, — ако не му отнема хубавицата?
Пренощувал у бабичката, а сутринта станал и се запътил към морето.
Скоро хубавицата излязла от кулата и осветила всичко наоколо. Гладника се приближил до кулата. А Железан в това време бил на небето, молел се. Гладника се изкачил в кулата.
— Кой си ти, що за смелчага си? — казва му хубавицата. — Ще те види Железан, ще те погуби, ще ти вземе главата.
Гледа тя — върви той из стаята, а по стъпките му цъфтят рози. Харесала го хубавицата, ала се страхува — Железан ще затрие и двамата. А добрата бабичка, когато тръгвал към кулата, го научила да накара хубавицата да изпита Железан къде му е силата и как може да бъде убит. Гладника я моли:
— Кажи къде му е силата и как мога да го убия?
— Не зная — казва хубавицата, — на никого няма да каже.
Той я моли пак:
— Опитай се, научи.
Хубавицата се предала:
— Добре — казала, — ти иди се скрий, сама ще измисля какво да сторя.
Иде си по пладне Железан и хубавицата се хвърлила към него, прегръща го, гали го, дума му:
— Кажи ми, скъпи, толкова врагове имаме, страхувам се, животът ти е вечно в опасност, — кажи ми от какво се боиш, за да зная и аз и по-добре да те пазя.
Железан казал:
— Не бой се, мога да бъда убит само с моята брадва, и то с удар под мишницата, а иначе вечно ще живея, няма да умра.
Железан пак отишъл на небето да се моли.
А Гладника излязъл, хубавицата му дала две брадви, той се приготвил, чака. Върнал се Железан. Скопчили се, борят се. Дълго се борили, пот като река тече от тях.
Все пак Гладника победил, ударил Железан с брадвата под мишницата. Брадвата се счупила, Железан не паднал. Тогава Гладника грабнал втората брадва, ударил с все сили, убил Железан.
Влязъл Гладника в кулата, живее с хубавицата, живее — не тъгува, никъде не отива, не оставя хубавицата сама.
Царят на града научил, че Железан е убит и хубавицата се паднала на другиго. Събрал всичките си царедворци и воини и казва:
— На всяка цена ми доведете хубавицата.
— Не можем надви Гладника, който уби Железан — отговарят те. — Само с хитрост, а със сила няма да го победим.
Дошла при царя една бабичка и казва:
— Велики царю, нареди да ме завържат за една дъска и да ме хвърлят в морето, аз ще доведа хубавицата.
Царят се зарадвал. Завързали бабичката за една дъска, пуснали я в морето. Доплавала бабичката до кулата и завикала:
— Помогнете ми, помогнете ми, потъвам, съжалете ме!
Гладника погледнал от кулата, вижда — в морето потъва някаква бабичка, и казва на жена си:
— Ще ида, ще измъкна тази нещастна бабичка.
— Не бива — казва жена му, — откажи се, тя ще ни погуби.
— С какво може да ни навреди една клета бабичка — казва Гладника, — ще ида да я измъкна.
— Гледай само, като стане лошо, да не обвиняваш мен — вика му жена му.
Гладника не я послушал, измъкнал бабичката, завел я в кулата. Бабичката им слугува, угажда им, работи.
Веднъж тя сварила омайно биле, прибавила го във виното. Поднася обяд на мъжа и жената. Самата пие вино, на младите налива омайно биле. Заспали мъжът и жената като мъртви.
А тази бабичка била магьосница. Знаела, че на темето на Гладника растат три кози косъма и ако не ги отскубнеш, не можеш да го погубиш.
Примъкнала се до младия мъж, намерила космите, отскубнала ги, загънала ги в едно червено парцалче и ги хвърлила в морето.
Гладника умрял, бабичката го вързала за краката и го окачила надолу с главата в една празна каца. А спящата хубавица занесла в една лодка и я подкарала към царския дворец.
Закарала хубавицата, тя се свестила, гледа — няма го нейния Гладник, а самата тя е при чужди хора. Плаче, съсипва се и никого не поглежда; Стои сама на тъмно, не говори с никого и светлина не вижда.
Царят я увещава, отрупва я с подаръци, ала всичко напразно, с нищо не може да спечели сърцето й.
А в това време закапала кръв от меча, който Гладника оставил на братята си змейове.
— Личи си, беда е сполетяла нашия брат — казали змейовете и веднага се стегнали за път. Вървят край розите, които цъфтят по дирите на Гладника, и така стигнали до кулата. Влезли, гледат — брат им виси в кацата надолу с главата.
Откачили го, измъчват се от скръб, удрят се по главите, по гърдите. Ала кой може да помогне на скръбта със сълзи? Змейовете казали:
— Трябва да намерим трите косъма.
Първият рекъл:
— Аз ще търся на сушата.
Вторият рекъл:
— Аз ще търся на небето.
