усещания. Невероятно. Свобода и смърт в една точка, точно там, на ръба на острието, завинаги.
Онова, което получих, беше необработена версия на това нещо — първичен порив. Кралят, убиец на ада, нешлифовано, първично, истинско експлодира осем пъти в една неделя в едно празно пространство, което вонеше на бедност, самотност и неизвестност.
И това беше амбицията на Лиз, този порив,
Вероятно всичко на всичко продължи четири секунди.
И разбира се, тя победи.
Аз извадих лентите и погледът ми започна да блуждае в стената, очите ми бяха мокри, плакатите плуваха в рамките си.
Не можех да я погледна. Чух я да изключва оптическия кабел. Чух как егзоскелетът пука, докато я издигаше от креслото. Чух го да потраква скромно, докато я придвижваше към кухнята за чаша вода.
Тогава заплаках.
Рубин поставя съвсем тънка проба във вътрешността на въртящия се лагер на бавно поклащащия се механизъм и се надвесва да проследи въртеливото й движение през увеличителните си стъкла с миниатюрни лампички, поставени на слепоочията му.
— Значи, заковаха те.
Той свива рамене, поглежда ме. В тъмното двете светлинки пронизват лицето ми. Усещам студената влага в неговия стоманен хамбар и самотния сигнал за мъгла, долитащ от някакъв клаксон някъде откъм водата.
— Така ли?
Сега аз свивам рамене.
— Просто направих… Изглежда не можех да постъпя по друг начин.
Светлините се навеждат обратно към силиконовата вътрешност на неговата дефектна играчка.
— Значи си добре. Постъпил си правилно. Искам да кажа, че тя беше такава, каквато е. Ти имаш толкова принос затова, къде се намира тя днес, колкото и онзи бързозаписен модул. Тя щеше да намери някой друг, ако не беше открила теб…
Споразумях се с Бари, старши-редактора, отпуснаха ми двадесет минути след пет часа на една студена септемврийска сутрин. Лиз влезе и ме заля със същия онзи пристъп, но този път аз бях готов със своите лабиринти и мозъчни карти и не беше необходимо да усещам нещо. Отне ми две седмици да отделя минутите в редакторската зала, да сглобя онова, което беше направила тя, в нещо, което можех да покажа на Макс Бел, собственика на Пилота.
Бел не остана доволен, изобщо не остана доволен, когато му обясних какво съм направил. Амбициозните редактори могат да се окажат проблем, а в действителност повечето редактори решават, че са открили някой, който ще е точно това, което им трябва — следващото чудовище, а после започват да пилеят време и пари. Той поклати глава, когато аз приключих с обясненията си, след това потърка носа си с края на своята червена филцова писалка.
— Ъхъ. Разбрах. Най-страхотното нещо, откакто на рибите им израснаха крака, нали?
Но той пусна демонстративния софтуер, който бях направил, а когато дискетата изскочи от флопито на неговия компютър „Браун“, погледът му блуждаеше, лицето му беше безизразно.
— Макс?
— Да?
— Какво ще кажеш?
— Да кажа? Аз… Как каза беше името й? — той примигна. — Лиса? С кого каза, че е подписала?
— Лиз. С никого, Макс. Тя не е подписала още с никой.
— Исусе Христе. — Лицето му още изглеждаше безизразно.
— Знаеш ли аз как я открих? — ме пита Рубин, докато рови затънал в раздърпани кашони да открие светлинен ключ. Кашоните са пълни с внимателно сортирани
— Вървях по Гренвил и събирах гоми, а като се върнах по една алея, я видях, тя просто си седеше там. Хванах скелета и видях, че не изглежда добре, затова я попитах дали всичко е наред. Нищо. Само затвори очи. Мисля, че не беше заради моя външен вид. Но след около четири часа отново минах оттам, а тя не се беше помръднала. Чуй, миличка, й рекох, може би дискът ти се е скапал. Нека ти помогна, а? Нищо. Откога си тук? Пак нищо. И си тръгнах.
Той отива за малко до работната си масичка и почуква тънките метални крайници на скакалеца с бледия си показалец. Зад масичката, по издути от влагата платна от едновремешни платноходки, са закачени клещи, отвертки, различни пистолети, ръждясала пушка Дейзи ББ, коаксиални кабели, намотки, логически проби, топлинни пистолети, джобен осцилоскоп, общо взето, всеки инструмент, познат на човечеството, без да е правен някога опит да бъдат подредени, въпреки че все пак съм виждал ръката на Рубин да се колебае.
— Но после се върнах — продължава той — след един час. Тя все още беше там, вече в безсъзнание, така че аз я домъкнах тук и направих тест на егзоскелета. Батериите бяха свършили. Предполагам, че когато сокът е изтекъл, тя е изпълзяла дотам и е чакала да умре от глад.
— Кога е било това?
— Около седмица, преди ти да я отведеш у вас.
— А какво щеше да стане, ако беше умряла? Ако не я беше намерил?
— Все някой щеше да я намери. Тя не можеше дори
Макс намери агенти за нея и само един ден по-късно трима мазни, изпълнени с благоговение младши партньори, дойдоха в ИВР. Лиз не искаше да дойде в Пилота, за да се срещне с тях, настояваше да ги докараме в жилището на Рубин, където тя все още спеше.
— Добре дошли в Кувервил — извика Рубин, когато те стигнаха до вратата. Неговото издължено лице беше изцапано с масло, крачолите на скъсаните му работни панталони бяха тук-там захванати с кламери. Момчетата залепиха на лицата си по една дежурна усмивка, но в усмивката на момичето имаше нещо доста по-автентично.
— Господин Старк — каза тя, — бях в Лондон миналата седмица. Видях инсталацията ви в Тейт.
— „Фабрика за батерии Марчело“ — отвърна Рубин. — Казват че е скатологична, британците… — Той сви рамене. — Британците. Искам да кажа, кой знае?
— Прави са. И е също много смешна.
Момчетата светеха като излъскани фенери, облечени в своите костюми. Демо-материалът бе стигнал до Лос Анджелес. Те го знаеха.
— А ти си Лиз — продължи тя, като си проправяше път между купчините
А Лиз просто стоеше там, подкрепяна от поликарбона, и видът на лицето й беше същият като в онази първа нощ в моята съборетина, когато ме беше попитала дали не искам да си легнем. Но дори и да го беше видяла, жената-младши агент не се издаде. Тя беше професионалистка.
Казах си, че и аз съм професионалист и че трябва да се отпусна.
Огньове от боклук пламтят в стоманени сандъци на различни места из пазара. Снегът все още вали и
