Но аз дори не бях сигурен, че изпитвах гнева, който чувах в собствения си глас.
Тя ме гледаше с онези бледосиви очи. Гардеробиерите бяха сменили евтиното й сако с матиран с масло черен блузон, който по-добре прикриваше поликарбоновите ребра. Тя го носеше с вдигнат до врата цип винаги, въпреки че беше доста топло в студиото. Фризьорите се бяха опитали да й направят нова прическа предния ден, но не се беше получило. Острата й тъмна коса стоеше като несиметрична експлозия над онова издължено триъгълно лице. Тя беше впила поглед в мен и аз почувствах отново непоколебимостта на нейната цел.
— Не мога да спя, Кейси.
Едва по-късно, доста по-късно си спомних, че ми беше казала, че съжалява. Повече никога не го каза и това беше единственият път, когато я чух да казва нещо, което не беше свързано с ролята й.
Диетата на Рубин се състои от сандвичи от автомат, пакистанска храна в кутии и еспресо. Не съм го виждал да яде нещо друго. Ядем самоси в едно малко магазинче на Четвърта, в което има само една единствена пластмасова маса, закрепена между тезгяха и вратата с метална лайстна. Рубин яде своите дузина самоси, шест кюфтета и шест салати, напълно концентриран в тях, един след друг, и дори не си прави труда да си избърше брадата. Той е отдаден на това място. Ненавижда продавача, който е грък, но чувството им е взаимно, истинска връзка. Ако продавачът напусне, Рубин сигурно няма да идва повече. Гъркът гледа свирепо трохите по брадата и якето на Рубин. Между самосите, той, на свой ред, също го пробожда с поглед, с очи, присвити зад запотените стъкла на металните му очила.
Самосите са вечеря. Закуска щеше да бъде яйчена салата върху мъртвешки бял хляб, пакетирани в някоя от онези триъгълни кутии от млечнобяла пластмаса, като капак на шест малки чашки отровно силно кафе.
— Не си го виждал как излиза, Кейси. — Той ме поглежда, надничайки зад големите колкото палец дълбини на очилата си. — Щото не си добър в абстрактното мислене. Ти четеш учебниците. И какво мислеше, че преследва тя? Секс? Повече енергия? Обиколка на света? Тя беше над всичко това. И точно това я правеше толкова силна. Тя беше над това. Затова „Кралете на нощта“ са толкова велики и затова хлапетата го купуват, и затова му
Наблюдавам как едри капки се търкулват по запотения прозорец и образуват ивици от конденза. Зад стъклото различавам една на места олющена лада. Колелата й отмъкнати, осите на тротоара.
— Колко човека са го правили, Рубин? Имаш ли някаква представа?
— Не много. Трудно е да се каже въпреки всичко, защото много от тях вероятно са политици, които смятаме, че са удобно и надеждно мъртви. — Той ме поглежда закачливо. — Неприятна мисъл. Във всеки случай, те целиха първо технологията. Тя все още струва прекалено много за кои да е дузина обикновени милионери, но съм чувал поне за седем. Казват, че „Мицубиши“ направили така с Уайнбърг преди имунната му система окончателно да се скапе. Той е бил шеф на тяхната хибридна лаборатория в Окаяма. Е, тяхната стока е все така доста качествена в моноклонирането, така че може би е истина. А Лангле, френското хлапе, романистът… — Той свива рамене. — Лиз нямаше достатъчно пари за това. Дори и сега ги няма. Но тя постави себе си на подходящото място в подходящото време. Тя беше почти прегракнала, беше в Холивуд и те вече виждаха какво ще стане с „Кралете“.
В деня, в който завършихме, групата слезе от една совалка JAL от Лондон. Четири хърбави хлапета, които работеха като добре смазана машина, демонстрираха хипертрофно модно усещане и тотална липса на афект. Подредих ги в една редица в Пилота, в еднаквите бели офисстолове Икеа, намазах слепоочията им с гел, поставих кабелите и записах грубата версия на онова, което щеше да стане „Кралете на съня“. Когато излязоха от него, те всички изведнаж започнаха да говорят, без изобщо да ме забелязват, на британската версия на онзи таен език, на който говорят всички студийни музиканти. Четири чифта бледи ръце, ръкомахаха и насичаха въздуха.
Можех да разбера достатъчно, за да реша, че са развълнувани. Те смятаха, че е добро. Така че аз си взех сакото и излязох. Сами можеха да си избършат гела, благодаря.
И онази нощ аз видях Лиз за последен път, въпреки че не го бях планирал.
Вървим обратно към пазара, Рубин шумно храносмила месото си, червени задни светлини се отразяват по мокрите обли камъни, градът отвъд пазара — ясна скулптура от светлина, една лъжа, в която съкрушените и погубените се ровят в купчините гоми, които растат като хумус в основите на кулите от стъкло…
— Аз трябва да летя за Франкфурт утре, да направя една инсталация. Не искаш ли да дойдеш с мен? Мога да те пиша техник. — Той свива рамене по своя начин дълбоко в работното си яке. — Не мога да ти плащам, но можеш да ползваш каквито искаш самолетни услуги…
Странно предложение от Рубин, но аз знам, че това е защото той се тревожи за мен, мисли, че изпитвам нещо по-особено към Лиз, и това е единственото, което може да измисли, да ме изведе извън града.
— Във Франкфурт сега е по-студено, отколкото е тук.
— Ти може би имаш нужда от промяна, Кейси. Не знам…
— Благодаря, но на Макс му се е струпала доста работа. Пилотът сега е много важно място, долитат хора от цял…
— Разбира се.
Като оставих групата в Пилота, тръгнах за вкъщи. Повървях до Четвърта и взех трамвая. Минавах покрай витрините на магазините, които виждам всеки ден, всяка една от тях осветена примамливо и умело. Дрехи, обувки и софтуер, японски мотоциклети се готвеха сякаш за скок като чисти емайлирани скорпиони, италиански мебели. Витрините се променят според сезоните, магазините се появяват и изчезват. Настроението сега беше предпразнично и по улицата имаше повече хора. Много двойки минаваха бързо и нарочно покрай ярките витрини, за да могат, минавайки, да изберат онази най-подходяща дреболия за някой. Половината от момичетата бяха обути в онези подплатени високи до бедрото найлонови ботуши, които бяха дошли от Ню Йорк предната зима, за които Рубин казваше, че приличат на слонски крака. Засмях се вътрешно, като си помислих затова, и внезапно ме заболя, че това наистина беше свършило, че бях свършил с Лиз и че сега тя щеше да бъде неумолимо погълната от Холивуд, сякаш поставяше крака си в черна дупка и попадаше в нея под гравитационната тяга на безумно големите пари. Уверен, че тя си бе тръгнала — вероятно си
Слязох на моя ъгъл и асансьорът проработи от раз. Добър знак, казах на себе си. Изкачих се, съблякох се и си взех душ, намерих си чиста риза, претоплих вечерята си, състояща се от бъритоси в микровълновата. Дръж се нормално, посъветвах отражението си, докато се бръснех. Поработи доста. Кредитните ти карти набъбнаха. Сега е време за отдих.
Бъритосите имат вкус на картон, но аз реших, че ми харесват, защото бяха така агресивно нормални.
