Колата ми беше в Барнаби, поправяха пробита водородна клетка, така че нямаше да се притеснявам за шофиране. Можех да изляза, да си намеря компания, а на сутринта да се обадя, че съм болен. Макс нямаше да се противи; аз бях неговото звездно момче. Той ми го дължеше.
Дължиш ми го, Макс, казах аз на полупразната бутилка „Московская“, която бях извадил от фризера. Дали някога ще можеш да ми се издължиш. Цели три седмици съм редактирал сънищата и кошмарите на една много побъркана личност, Макс. От твое име. За да можеш ти да растеш и просперираш, Макс. Налях си три пръста водка в една пластмасова чаша, останала от някакво парти, която бях захвърлил от преди една година, и се върнах обратно в трапезарията.
Понякога ми се струва, че никой не живее тук. Не само заради безпорядъка. Все тая, дори и да имах някой роботизиран иконом, който да не пропуска да бърше праха от рамките на плакатите и предметите. Но има моменти, в които усещам на това място остра долнопробна студенина от натрупаните основни потребителски блага. Имам предвид, че не е пълно, както на мен ми се иска, с котки или домашни растения или нещо друго. Има моменти, в които ми се струва, че всеки друг би могъл да живее тук, да е собственик на тези неща, и че всичко това е някак си променливо, моят живот и вашият, моят живот и животът на кой да е друг…
Мисля, че Рубин също вижда нещата по този начин, винаги, но за него това е източник на сила. Той живее в боклука на други хора и всичко, което мъкне у тях, някога трябва да е било ново и лъскаво, трябва да е означавало нещо за някой, макар и за кратко време. Така че той прибира всичко в своето чудновато камионче и го замъква в жилището си и го оставя да гние там, докато не реши да го замени с нещо ново. Веднаж той ми показа една книга за изкуството на двайсети век, което той харесваше, и там имаше снимка на автоматизирана скулптура, наречена „Умрелите птици отново летят“, нещо, което въртеше истински умрели птици в кръг на една корда. Той се смееше и клатеше глава и аз разбрах, че той чувстваше художника като свой своеобразен духовен предшественик. Но какво ли би направил той с моите постери, поставени в рамки и мексиканското ми кресло от Залива или пък с пянообразното ми легло от Икеа? Е, помислих си, докато отпивах първата ледена глътка, той все щеше да измисли нещо, защото беше известен художник, а аз не съм.
Отидох и притиснах челото си до прозореца от гладко стъкло, студено, колкото и стъклото в ръката ми. Нека времето минава, казах на себе си. Показваш симптоми на страх от самотата, присъщи на големия град. За това има лек. Напий се. Излез.
Онази нощ не добих настроение да се забавлявам. Нито пък успях да проявя здрав разум като зрял човек и да се откажа, да се прибера у дома, да погледам някакъв свръхстар филм и да заспя в креслото си. Напрежението през онези три седмици се беше наслоило у мен и ме бе натегнало като някаква главна пружина от механичен часовник и аз вървях и пулсирах в нощта на града, като смазвах моя малко или много случаен напредък с повече алкохол. Това беше една от онези нощи, бързо реших аз, в които се плъзваш в някакво друго измерение, град, който изглежда точно като онзи, в който живееш, с изключение на онази особена разлика, че в него няма нито един човек, който обичаш или познаваш, или с който поне си говорил. През нощи като тази можеш да влезеш в познат бар и да откриеш, че персоналът в него е сменен; след което разбираш, че истинският ти мотив да влезеш там е бил просто да видиш познато лице, някоя сервитьорка или барман, който да е… Известно е, че тези неща помагат против настроение за купон.
Оставих го да ме замъкне въпреки това на шест или осем места и накрая се изтъркулих в един клуб на Уест Енд, който изглеждаше сякаш не е бил предекориран от деветдесетте. Много олющен хром над пластмасата, неясни холограми, от които получаваш главоболие, ако се опиташ да ги разгадаеш. Мисля, че Бари ми беше говорил за това място, но не можех да си спомня защо. Огледах се наоколо и се ухилих. Ако търсех начин да се депресирам, бях попаднал на подходящото място. Да, казах си, докато сядах на един стол в края на бара, това беше истински тъжно, наистина жалко. Достатъчно гадно, за да спре инерцията на моята ужасна вечер, което несъмнено беше нещо добро. Щях да пия още едно за из път, да се възхищавам на тази дупка, а след това да си взема такси до вкъщи.
И точно тогава видях Лиз.
Тя не ме беше видяла, не още, а аз все още не бях свалил палтото, с туидената яка, вдигната заради студа. Тя стоеше на другия край на бара пред няколко изпразнени големи чаши, от онези, които се поднасят с малките хонгконгски чадърчета вътре с пластмасови женски фигурки. Когато вдигна поглед към момчето до нея, аз видях как енергията проблясна в очите й и разбрах, че онези чаши изобщо не са съдържали алкохол, тъй като количеството на успокоителните, които тя взимаше, не можеше да понесе подобна смес. Хлапето обаче беше вцепенено, ухилено, пияно и готово всеки момент да се изхлузи от стола. То постоянно бърбореше нещо, като правеше непрекъснато усилия да фокусира очите си така, че да види по-добре Лиз, която си седеше там, облечена в своя черен кожен блузон. Ципът й бе закопчан до брадичката, а черепът й сякаш всеки момент щеше да светне зад бялото й лице като хилядаватова крушка. Като видях това, аз веднага разбрах толкова много неща.
Че тя наистина умираше или от огъня, или от нейната болест, или от някаква комбинация между двете. Че тя го знаеше адски добре. Че момчето до нея беше твърде пияно, за да различи егзоскелета, но не чак толкова пиян, за да не забележи скъпото яке и парите, които бе похарчила за пиене.
Нещо в мен се сви.
А тя се усмихваше или във всеки случай правеше нещо, което трябваше да прилича на усмивка, смятала е, че това изражение е подходящо за ситуацията, и кимаше от време на време на неразбираемите глупости на хлапето. А аз отново видях онази ужасна нейна страна, която обичаше да наблюдава.
И сега аз зная нещо. Зная, че ако не се бях озовал там, не ги бях видял, можех да приема всичко, което се случи по-късно. Можеше даже да намеря начин да се зарадвам от нейно име или да намеря начин, независимо какво е станала тя или изградила в образа си, да се доверя на една програма, която до такава степен претендира да е Лиз, че дори вярва, че е тя. Можех да вярвам в онова, в което вярва Рубин, че тя наистина е толкова далеч от всичко това, нашата високотехнологична Света Йоана, горяща при свързването й с хардуерната й божествена глава в Холивуд. Че нищо друго нямаше значение за нея, освен часът на нейното заминаване. И тя захвърли това бедно, тъжно тяло с огромно облекчение, освободена от допира на поликарбона и омразната плът. Е може би в крайна сметка, тя успя. Може би това беше начинът. Сигурен съм, че това е начинът, който тя е очаквала.
Но докато гледах ръката на онова пияно хлапе в нейната, онази ръка, която тя даже не можеше да почувства, аз знаех веднъж и завинаги, че няма човешки мотив, който да е съвсем ясен. Дори Лиз в своя разяждащ налудничав устрем към звездно и кибернетично безсмъртие, проявяваше слабост. Дори и това, че се ненавиждах, задето трябваше да си го призная, беше по свой начин човешко.
Знаех, че тя беше излязла тази нощ, за да получи целувка за сбогом. Да намери някой достатъчно пиян, за да го направи за нея. Защото, вече бях разбрал, че е истина: тя обичаше да наблюдава.
Мисля, че ме видя, когато си тръгвах. Или по-скоро бягах. Ако ме беше видяла, предполагам, че е изпитала по-голяма омраза от всякога, заради ужаса и съжалението, изписани налицето ми.
Повече не я видях.
Някой ден ще попитам Рубин защо коктейлите Уайлд Търки са единственото питие, което знае как да приготвя. Индустриална сила са коктейлите на Рубин. Той ми подава изкривената алуминиева чаша, докато неговата обител тиктака и жужи около нас с незабележимите движения на неговите по-дребни изобретения.
— Трябва да дойдеш във Франкфурт — казва той пак.
— Защо, Рубин?
— Защото много скоро тя ще ти се обади. А аз мисля, че ти може би още не си готов за това. Все още си откачен на тая тема, а то ще звучи като нея и ще мисли като нея и ти ще се побъркаш след това. Ела с мен във Франкфурт да вземеш глътка въздух. Тя няма да знае, че си там…
— Казах ти вече — отговарям аз, като си я представям на бара в онзи клуб, — има много работа.
— Остави Макс. Макс ти току-що направи богат. Макс може сам да стои на краката си. Ти самият също си богат от височайшето си участие в „Кралете“, ако не беше толкова твърдоглав, щеше да се обадиш и да провериш сметката си. Можеш да си позволиш ваканция!
Гледам го и се питам кога ли ще му разкажа за онзи последен поглед.
— Рубин, оценям това, човече, но аз просто…
